Инстинктивно покри с длан микрофона, сякаш за да изолира слушателя, после видя, че го наблюдавам, дръпна ръката си и заговори с известна неохота:

— Не, господин Де Анджелис, това лице говореше за книга, която иска да напише, но в най-общи линии… Моля?… И двамата ли? Сега? Повторете адреса, ако обичате.

Затвори телефона. Остана мълчалив няколко секунди, потропвайки с пръсти по писалището.

— Извинявайте, Казобон, съжалявам, че без да искам, забърках и вас. Беше толкова изненадващо. Обади се един комисар, някой си Де Анджелис. Изглежда, че полковникът бил отседнал в някакъв пансион и се говорело, че са го намерили мъртъв вчера през нощта…

— Говорело се? Този комисар не знае ли дали е истина?

— Странно, но не е знаел. Изглежда, че името ми и часът на срещата са били записани в някакъв бележник. Мисля, че ние сме единствената им следа. Какво да правим, трябва да вървим.

Повикахме такси. По пътя Белбо ме хвана за лакътя.

— Вероятно става дума за съвпадение. Във всички случаи, може и да имам изкривено мислене, но в нашия край се казва: „По-добре да не се споменават имена.“ Има една коледна сценка на диалект, която отивах да гледам като малък, едно религиозно представление с пастири, за които не се разбираше дали идват от Витлеем или от долината на По… Пристигат влъхвите и питат слугата на пастира как се нарича господарят му и момчето отговаря: „Джелиндо.“ Когато Джелиндо научава, взима една пръчка и набива момчето, защото, казал му, имената не се дават на първия срещнат… С една дума, ако сте съгласен, полковникът не ни е споменавал нищо за Инголф, нито пък за посланието от Провенс.

— Не искаме да ни сполети съдбата на Инголф, отвърнах, опитвайки се да се пошегувам.

— Повтарям ви, че това е една глупост. Но в някои случаи е по-добре човек да стои настрани.

Казах, че съм съгласен, но вътрешно бях смутен. В края на краищата бях студент, който участвуваше в шествия, и срещите с полицията съвсем не ми бяха приятни. Пристигнахме в пансиона. Не беше кой знае колко представителен и се намираше в един от крайните квартали. Веднага се запътихме към апартамента, така го наричаха, на полковник Арденти. По стълбището — полицаи. Вкараха ни в номер 27 (седем и две — девет, помислих си): спалня, холче с масичка, малка кухня, баня с душ, без завеси, през полуотворената врата не се виждаше дали има биде, но в такъв пансион това беше може би първото и единствено удобство, което изискваха наемателите. Бедна мебелировка, малко лични вещи, но всичко много разхвърляно, някой беше ровил припряно. Може би полицаите. Преброих десетина, половината цивилни, половината в униформа.

Посрещна ни млад мъж, с доста дълги коси.

— Аз съм Де Анджелис. Доктор Белбо? Доктор Казобон?

— Още не съм завършил 124 — отбелязах.

— Учете, учете. Ако не завършите, няма да можете да се явите на конкурса за полицията, а не знаете какво губите. — Изглеждаше недоволен. — Ще ме извините, но веднага започваме с формалностите. Ето паспорта, който е принадлежал на обитателя на тази стая, регистриран като полковник Арденти. Познавате ли го?

— Да, той е, отвърна Белбо. — Но ми помогнете да се ориентирам. По телефона не разбрах дали е умрял, или е…

— Ще бъда доволен, ако вие ми го кажете, прекъсна го Де Анджелис с гримаса.

— Но все пак смятам, че имате право да узнаете повече. И така, господин Арденти, или полковник Арденти, е отседнал тук за четири дни. Забелязали сте вероятно, че не е най-луксозното място. Тук са портиерът, който си ляга в единадесет, защото наемателите си имат ключ от входната врата, една-две чистачки, които идват сутрин, и един старец алкохолик, който изпълнява функциите на куриер и носи пиене в стаите на клиентите, които позвънят. Подчертавам, алкохолик, при това склеротик. Цяло мъчение беше да го разпитваме. Портиерът твърди, че му се привиждат призраци и вече бил подплашил някои наематели. Снощи към десет портиерът видял Арденти да се прибира заедно с още двама, които поканил в стаята си. Тук биха пуснали и цяла банда травестити, а камо ли двама нормални, макар че според портиера говорели с чуждестранен акцент. В десет и половина Арденти повиква стареца и си поръчва бутилка уиски, една минерална вода и три чаши. Към един-един и половина старецът чува, че се звъни от стая 27, на пресекулки, твърди той. Но по състоянието, в което го заварихме днес сутринта, в този час на нощта сигурно вече е бил обърнал доста чашки, и то от най-силното. Старецът се качва, чука, никой не му отговаря, отваря вратата с шперца, намира всичко обърнато наопаки, както е и сега, а на леглото — полковника, с превързани очи и парче тел, стегнато около врата. Тогава слиза тичешком, събужда портиера, но и двамата нямат желание да се качат отново, вдигат телефона, но линията сякаш е прекъсната. Тази сутрин беше наред, но нека им вярваме. Тогава портиерът изтичва до площадчето отсреща, където има автомат, за да се свърже с полицията, а в това време старецът се довлича до противоположния ъгъл, където живее един лекар. С други думи, бавят се двадесетина минути, връщат се, изчакват долу, изплашени, в това време лекарят се е облякъл и пристига почти заедно с „пантерата“ на полицията. Качват се в двадесет и седма, но не намират никого на леглото.

— Как така никого?

— Нямало никакъв труп. От този момент лекарят се прибира у дома си, а моите колеги заварват това, което виждате. Разпитват стареца и портиера, казах ви с какъв резултат. Къде са отишли двамата мъже, които са се качили с Арденти в десет часа? Не се знае, може да са излезли между единадесет и един, без някой да ги е забелязал. Били ли са още в стаята, когато е влязъл старецът? Не се знае, той е останал за минута и не е надникнал нито в кухнята, нито в тоалетната. Може да са излезли, докато двамата старци обикаляли да търсят помощ, и да са изнесли трупа. Не е изключено, защото съществува една външна стълба, която води към задния двор, а оттам се излиза на страничната уличка. Но преди всичко имало ли е изобщо труп, или полковникът е излязъл заедно с двамата мъже, а старецът е сънувал тази история? Портиерът настоява, че той не за пръв път разправя врели-некипели, преди години бил казал например, че видял една наемателка, която била обесена гола, но половин час по-късно наемателката се прибрала здрава-здравеничка, а под дюшека на стареца намерили порнографско списание. А може да му е хрумнало да надзърне в стаята на жената и да е видял завесата, която се олюлявала в сумрака. Малкото сигурни факти са, че стаята не е в нормално състояние и че Арденти е изчезнал. Но аз твърде много говоря. Сега е ваш ред, доктор Белбо. Единствената следа, която намерихме, е листът до масичката. „14 ч, хотел «Принчипе е Савоя», господин Ракоски; 17 ч, «Гарамонд», доктор Белбо“. Вие потвърдихте, че е идвал при вас. Сега разкажете какво се случи.

Белбо говори кратко: повтори онова, което вече му беше казал по телефона, като добави само някои несъществени подробности: полковникът бил разказал несъстоятелна история, че открил следите на съкровище в някакви документи, намерени във Франция, но не казал нищо по-конкретно. Явно мислел, че е притежател на опасна тайна, и искал рано или късно да я направи достояние на всички, за да не бъде единственият посветен в нея. Намекнал, че други преди него, след като разкривали тайната, изчезвали по загадъчен начин. Щял да покаже документите само ако потвърдим, че ще сключим договор с него, но Белбо не можел да предложи договор, преди да види за какво става дума, и се били разделили без конкретно уговорка. Полковникът споменал за срещата си с Ракоски, като казал, че е директор на „Кайе дю Мистер“. Искал той да му напише предговора. Изглежда, Ракоски го посъветвал да изчака с публикуването. Полковникът не му бил казал, че ще ходи в „Гарамонд“. Това било всичко.