Тогава господинът отново се обърнал към него: „Колко вестници четете, при това от всички бои! Сигурно сте съдия или политик.“ Белбо отговорил, че не е, че работи в издателство, което публикувало книги за арабска метафизика, казал го с надежда, че ще стресне противника. Онзи, естествено, се стреснал.

После дошъл кондукторът. Запитал Белбо защо билетът му е до Болоня, а запазеното място — до Рим. Белбо обяснил, че в последния момент е променил решението си. „Завиждам ви, казал брадатият, явно можете да взимате решения както ви скимне, без да се съобразявате с портфейла си.“ Белбо се усмихнал и се обърнал на другата страна. Сега пък, казал си, всички ме гледат като че ли съм разсипник или съм обрал някоя банка.

В Болоня Белбо станал и се приготвил да слиза. „Ще си забравите куфарчето“, спрял го неговият съсед. „Не, във Флоренция ще се качи да го вземе един човек, отвърнал Белбо, даже ще ви помоля да го наглеждате.“

„Бъдете спокоен, ще го пазя“, уверил го брадатият.

Белбо се върнал в Милано вечерта, прибрал се вкъщи с две консерви месо и пакет бисквити, пуснал телевизора. Отново Берлингуер, естествено. Затова и новината минала почти незабелязано, съвсем в края.

Същия ден по обяд в Трансевропейския експрес, по отсечката Болоня-Флоренция, вагон номер 8, пътник с брада изказал подозрение по отношение на друг пътник, който слязъл в Болоня, оставяйки куфарче на мрежата за багаж. Обяснил наистина, че някой щял да го прибере във Флоренция, но нали точно така действували терористите? И после, защо бил запазил мястото до Рим, след като слизал в Болоня?

Потискащо безпокойство обхванало спътниците от купето. В един момент брадатият заявил, че повече не издържа на напрежението. По-добре да сгреши, казал, отколкото да загине, и предупредил началника на вагона. Началникът на вагона спрял влака и повикал железопътната полиция. Представям си как е изглеждал този влак насред планината, с разтревожените пътници, които плъзнали край линията, и специалистите по обезвреждането, които пристигнали… Експертите отворили куфарчето и намерили в него часовников механизъм, нагласен за часа на пристигането във Флоренция. Бил достатъчен, за да убие десетина души.

Полицията на успяла да открие брадатия пътник. Вероятно се бил качил в друг вагон и слязъл във Флоренция, за да не попадне във вестниците. Приканвали го да се обади.

Другите пътници си спомняли извънредно ясно мъжа, оставил куфарчето. Бил човек, който от пръв поглед будел съмнение. Носел тъмносиньо английско сако без златни копчета, тъмночервена вратовръзка, бил мрачен тип и сякаш искал на всяка цена да мине незабелязан. Но се изпуснал, че работи във вестник ли, в издателство ли, изобщо някъде, където бил свързан (и тук мненията на свидетелите се различавали) с физиката, с метана или с метампсихозата. Но във всички случаи били намесени арабите.

Полицейските постове и управленията били вдигнати на крак. Вече пристигали сведения на вниманието на следствието. Двама либийски граждани били задържани в Болоня. Полицейският специалист изготвил опознавателен портрет, който показали на екрана. Рисунката не приличала на Белбо, но Белбо приличал на рисунката.

Белбо не се съмнявал. Мъжът с куфарчето бил той. Но куфарчето трябвало да съдържа книгите на Алие. Потърсил Алие, но никой не вдигал телефона.

Било вече късно вечерта, не посмял да излезе, взел сънотворно и легнал да спи. На сутринта пак опитал да се свърже с Алие. Никой. Слязъл да купи вестници. За щастие на първите страници отново публикували материали за погребението и съобщението за влака и опознавателният портрет се намирали на вътрешните страници. Прибрал се вкъщи, вървейки с вдигната яка, после забелязал, че пак е облякъл блейзера. Добре, че бил без тъмночервената вратовръзка.

Докато премислял за сетен път подробностите, иззвънял телефонът. Непознат глас, глас на чужденец с нещо като балкански акцент. Сладникаво обаждане като на човек, който няма нищо общо и говори само доброжелателно. Горкият господин Белбо, казал, набъркали сте се в неприятна история. Кой приема да върши куриерски услуги, без да проверява съдържанието на багажа? Здравата ще загазите, ако някой съобщи на полицията, че непознатият от място 45 е господин Белбо.

Разбира се, тази крайна мярка можела да се избегне, но само ако Белбо се съгласял да сътрудничи. Например, ако съобщял къде се намира картата на Тамплиерите. И понеже Милано бил вече опасен град, защото всички знаели, че атентаторът от влака е тръгнал от Милано, по-благоразумно щяло да бъде историята да се пренесе на неутрална територия, да речем, в Париж. Защо срещата да не бъдела определена в книжарница „Слоан“, на улица Мантикор, номер 3, след една седмица? Но още по-добре било Белбо да замине веднага, преди някой да го е разпознал. Книжарница „Слоан“, улица Мантикор 3. В 12 часа по обяд на 20 юни, сряда, щял да види познато лице — брадатия господин, с когото толкова мило били разговаряли във влака. Той щял да му каже къде да намери другите приятели и после, полека-лека, в приятна компания, точно навреме за лятното равноденствие, най-сетне щял да разкаже това, което знае, и всичко щяло да приключи без усложнения. Улица Мантикор номер 3 — лесно се помнело.

Белбо се почувствувал загубен. Всичко било ясно. Алие бил повярвал в историята му, искал картата, подготвил му клопка и вече го държал в ръцете си. Белбо или трябвало да отиде в Париж, за да разкрие това, което не знаел (но само той знаел, че не го знае; аз бях заминал, без да оставя адрес, а Диоталеви умираше), или цялата италианска полиция щяла да се нахвърли отгоре му.

Но възможно ли било Алие да е прибягнал до толкова подла игра? Какво щял да спечели от всичко това? Белбо съзнавал, че трябва само да хване за яката този умопобъркан старец и да го закара в полицията, това бил единственият начин да се измъкне от историята.

Взел такси и отишъл в къщата недалеч от площад Пиола. Всички прозорци били затворени, а на входната врата висяла табела на агенция за недвижими имоти: „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. Абе, ние луди ли сме, помислил си Белбо, Алие допреди седмица живееше тук, той сам ми се обади по телефона. Позвънил на вратата на съседната къща. „Господинът ли? Точно вчера се изнесе. Не мога да ви кажа къде е отишъл, познавах го само по лице, беше затворен човек и май че непрекъснато пътуваше.“

Оставало да провери в агенцията, но там изобщо не били чували за Алие. По това време къщата била давана под наем на френска фирма. Плащанията се извършвали редовно по банков път. Договорът бил развален в рамките на двадесет и четири часа, наемателят се отказал от първоначалния депозит. Всички взаимоотношения се осъществявали, при това само писмено, с някой си господин Рагоцки. Друго не знаели.

Белбо недоумявал. Ракоски или Рагоцки, тайнственият посетител на полковника, преследван от хитрия Де Анджелис и от Интерпол, сега пък се занимавал с наемане на жилища. В нашата история Ракоски на Арденти беше превъплъщение на Рачковски от Охранката, а пък последният — превъплъщение на граф Сен-Жермен. Но какво общо имал с тях Алие?

Белбо отишъл в редакцията, вмъкнал се като крадец и се заключил в своята стаята. Опитал се да си събере мислите.

Човек можел да полудее. И Белбо явно вече полудявал. Нямало на кого да се довери. Докато си бършел потта от челото, почти механично разгръщал ръкописите на бюрото, пристигнали предния ден, без да съзнава какво прави, и изведнъж, на една страница, забелязал написано името на Алие.