„Много любопитно, възкликнал Алие, я разкажете по-подробно.“ И Белбо разказал, разказал целия План така, както го бяхме измислили, но го представил като тайна, разкрита от старинния ръкопис. Обяснил му дори, с още по-потаен и доверителен тон, че даже един полицай на име Де Анджелис се доближил до истината, но се бил натъкнал на непроницаемото му мълчание, трябвало да се подчертае, неговото, на Белбо, пазителя на най-великата тайна на човечеството. Тайна, която в крайна сметка се свеждала до тайната на Географската Карта.
Тук Белбо направил многозначителна пауза, каквито са всички продължителни паузи. Сдържаността му по отношение на крайната истина осигурявала истинността на предположенията. По негово мнение нищо не изглеждало толкова красноречиво за онзи, който вярва истински в тайната Традиция, колкото мълчанието.
„Много интересно, много интересно, повтарял Алие, изваждайки табакерата от джобчето си с вид на човек, който има наум нещо друго, ами… картата?“
А в това време Белбо си мислел: възбудих ли ти любопитството, дърт пиргиш такъв, мед ти капе на душата, нали, ти, дето се правиш на Сен-Жермен, но си само един мошеник на дребно и се опитваш да продаваш на краставичар краставици. Сега ще те пратя за зелен хайвер да търсиш географски карти и така ще се провалиш вдън земя, повлечен от разни подмолни токове, та дано си разбиеш главата в някой келтски менхир на Южния полюс.
А на глас казал с още по-потаен тон: „Естествено, в папката се намира и картата или по-точно нейното най-подробно описание, което се опира на оригинала. Не можете да си представите колко е просто решението на проблема. Картата е била достъпна за всички, всички са могли да я видят, хиляди хора са минавали всеки ден край нея в продължение на векове. От друга страна, системата за ориентиране е толкова елементарна, че е достатъчно човек да запамети схемата, и ще може да я възпроизведе ей така, навсякъде и по всяко време. Толкова е просто и заедно с това толкова неочаквано… Давате ли си сметка, то е все едно, казвам го само като пример, картата да е начертана върху Хеопсовата пирамида, пред очите на всички, които векове наред са изследвали и размервали пирамидата, търсейки други указания, други изчисления, а не са подушили невероятното, великата простота. Шедьовър на невинността. И на коварството. Тамплиерите от Провенс са били магьосници.“
„Събудихте любопитството ми. Не бихте ли ми я показали?“
„Ще ви призная нещо: всичко унищожих, десетте страници и картата. Уплаших се, нали разбирате?“
„Не ми казвайте, че сте унищожили такива важни документи…“
„Унищожих ги, но както ви обясних, решението беше безкрайно просто. Картата е тук. Белбо докоснал с пръст челото си, като едва се сдържал да не се разсмее, защото се сетил за вица с арабина, който казал «всичко тука, в гъза». Повече от десет години ми е в главата тази тайна и повече от десет години картата е тук — и пак докоснал челото си, като идея-фикс, и ужас ме обзема, като си помисля за властта, с която бих могъл да се сдобия само ако ми хрумне да поема наследството на Тридесет и шестимата Невидими. Сега разбирате защо убедих Гарамонд да публикува «Разбулената Изида» и «Историята на Магията». Очаквам да се получи контактът.“ После, все по-увлечен в ролята си и за да изпита окончателно Алие, му издекламирал почти буквално пламенните думи, които Арсен Люпен изрича пред Ботрьоле в края на „Кухата Игла“: „Има мигове, в които се опиянявам от могъществото си. Главата ми се замайва от силата и властта, които притежавам.“
„Почакайте, скъпи приятелю, казал Алие, ами ако сте се доверили прекомерно на фантазиите на един умопобъркан? Сигурно ли е, че текстът е автентичен? Защо не повярвате на моя опит в тази област? Ако знаехте само за колко открития от подобен род съм чувал в живота си и ако не друго, то поне имам заслугата, че съм доказал тяхната несъстоятелност. Необходим ми е само един поглед върху картата и ще преценя доколко е меродавна. Мога да се похваля с известна компетентност, може би ограничена, но точна, в областта на традиционната картография.“
„Доктор Алие, отвърнал Белбо, вие пръв ми припомнихте, че разкритата тайна на посветените вече не служи за нищо. Години наред мълчах, мога да мълча още толкова.“
И нищо не издал. Алие също, забаламосан или не, на сериозно играл своята роля. Цял живот се бил забавлявал с неразгадаеми тайни и вече бил твърдо убеден, че устата на Белбо е запечатана завинаги.
В този момент влязла Гудрун и съобщила, че срещата в Болоня била насрочена за петък на обяд. „Можете да вземете сутринта Трансевропейския експрес“, казала.
„Прекрасен е този експрес, намесил се Алие, но винаги трябва да имаш запазено място, особено в този сезон.“ Белбо отвърнал, че и в последния момент да се качи, места се намирали, макар и във вагон-ресторанта, където сервирали закуската. „Дано сте прав, казал Алие. А Болоня е красив град. Но през юни там е много горещо…“
„Ще остана само два-три часа. Трябва да обсъдим един епиграф, имаме трудности с репродукциите.“ После изведнъж изтърсил: „Още не съм в отпуск. Ще си взема почивка някъде около лятното равноденствие, може би ще реша да… Вие ме разбирате. И разчитам на вашата дискретност. Говорих ви като на приятел.“
„Умея да мълча повече и от вас. Във всеки случай искрено ви благодаря за доверието.“ И си тръгнал.
Белбо се чувствувал доволен от тази среща. Пълна победа на неговата астрална способност да пресъздаде позора и падението на подлунния свят.
На другия ден Алие му се обадил по телефона: „Моля да ме извините, скъпи приятелю, но се сблъсквам с малък проблем. Вие знаете, че се занимавам със скромна търговия на старинни книги. Днес привечер от Париж ми пристигат десетина тома от XVIII век, които са твърде ценни, а трябва на всяка цена да ги предам до утре на моя съдружник от Флоренция. Би трябвало да ги занеса лично, но тук ме задържа друг ангажимент. Помислих си, че има едно решение. Нали заминавате в Болоня? Утре ви чакам на гарата десет минути преди тръгването, давам ви едно малко куфарче, вие го слагате върху мрежата за багаж в купето и го оставяте там. Като стигнете в Болоня, може би ще трябва да слезете последен, за да не би някой да го открадне. Във Флоренция моят съдружник се качва във влака и го прибира. Знам, че ще ви затрудни, но ако ми направите тази услуга, вечно ще съм ви благодарен.“
„С удоволствие ще ви услужа, отвърнал Белбо, но как ще разбере вашият приятел във Флоренция къде съм оставил куфарчето?“
„Аз съм по-предвидлив от вас и ви запазих място, номер 45, вагон 8. Запазено е до Рим, така че никой не може да го заеме нито в Болоня, нито във Флоренция. Ето, в замяна на затруднението, което ще изтърпите заради мен, аз ви предлагам удобството да пътувате седнал, без да трябва да висите във вагон-ресторанта. Не се осмелих да ви купя и билет, не исках да си помислите, че имам намерение да ви се отплащам по такъв нетактичен начин.“
Точно като изтънчен благородник, помислил си Белбо. Ще ми изпрати каса скъпо вино. Да пия за негово здраве. Вчера исках да го унищожа, а сега дори му правя услуга. Така се получи, не можех да му откажа.
В сряда сутринта Белбо отишъл на гарата по-рано, купил си билет за Болоня и намерил Алие до вагон номер 8 с куфарчето в ръка. То било доста тежко, но не обемисто.
Белбо го качил над място 45 и се настанил със своята купчина вестници. Новината на деня било погребението на Берлингуер. Малко по-късно един брадат господин седнал на съседното място. На Белбо му се сторило, че го е виждал някъде (със закъснение се досетил, че може да е било на празника в Пиемонт, но не бил сигурен). До тръгването купето се запълнило.
Белбо се зачел във вестника, но брадатият пътник се опитвал да завърже разговор с всички. Започнал с реплики за горещината, за несъвършенствата на климатичната инсталация, за факта, че през юни човек никога не знае дали да облече летни дрехи или нещо по-сериозно. Изказал убеждението, че най-подходящата дреха е тънкият блейзер, точно като сакото на Белбо, и го запитал дали не е англичанин. Белбо отвърнал, че е англичанин и че се казва Бърбери, и отново се задълбочил в четенето. „Те са най-добрите, продължил господинът, но вашето сако е особено красиво, защото няма златни копчета, които да бият на очи. И ако ми позволите да кажа, много добре стои на тази тъмночервена връзка.“ Белбо му благодарил и отново разтворил вестника. Господинът продължил да говори с другите за това колко е трудно да се съчетаят връзките и саката, а Белбо четял. Зная, мислел си, всички ме упрекват, че съм невъзпитан, но аз се качвам на влак, за да нямам отношения с хората, стигат ми на земята.
