— Ами… Защото липсващата част на йерусалимците все още се крие някъде. А и другата част, на павликяните. Доколкото знаем, и тя не е открита…

— Така би отговорил Алие. Моят отговор е по-добър. Евреите нямат пръст в тая работа.

— В какъв смисъл?

— Евреите нямат нищо общо с Плана. И не могат да имат. Нека си представим положението на Тамплиерите първо в Йерусалим, а после в европейските лагери. Френските рицари се срещат с германските, португалските, испанските, италианските, английските, а всички заедно се свързват с византийското крило и главно мерят сили с противника турчин. Противник, с когото се бият, но и с когото преговарят, както видяхме. Така изглеждали противоборствуващите сили и отношенията им били като между благородници от еднакъв ранг. Какви са били евреите в Палестина по това време? Верско и расово малцинство, толерирано, дори уважавано от арабите, които се отнасяли към него с доброжелателно снизхождение, и малтретирано от християните, защото, нека не забравяме, че в хода на разните кръстоносни походи падало голямо плячкосване на гетата и не по-малко колене. А ние си представяме, че Тамплиерите сред цялата тази гадория и воня си разменяли с евреите мистични сведения. Как не! И в европейските лагери евреите се появявали като лихвари, паплач, гледана накриво, която може да се използува, но без да й се доверява човек. Говорим за отношения между рицари, изграждаме плана на една духовна общност, а си въобразихме, че Тамплиерите от Провенс могат да допуснат в играта граждани от втора категория. Как не!

— Но всички магьосници от Ренесанса, които се втурват да учат Кабалата…

— Няма как. Вече били близо до третата среща, нетърпеливи, търсели преки пътечки. Ивритът им изглеждал език свещен и тайнствен. Кабалистите се трудили за себе си и за други цели, а тридесет и шестимата, пръснати по света, си били втълпили, че този неразбираем език крие кой знае какви тайни. Не друг, а Пико дела Мирандола казва, че „никакви имена, доколкото са такива и за да имат значение, в магическото дело не могат да имат сила, nisi sint Hebraica“, тоест ако не са еврейски. Какво значи това? Явно Пико дела Мирандола е бил глупак.

— Да речем.

— А освен това като италианец бил изключен от Плана. Какво е знаел той за него? Толкова по-зле за разните Агрипа, Ройхлин и тям подобни, които се втурват по лъжливата следа. Възстановявам историята на тази лъжлива следа, разбирате ли? Повлияхме се от Диоталеви, който се е заплеснал по своята Кабала. Той ни замая и ние вмъкнахме евреите в Плана. Ако Диоталеви се занимаваше с китайска култура, може би щяхме да бутнем в него и китайците.

— Може би.

— А може би не. Но няма защо да си скубем косите, подлъгахме се по останалите. Тази грешка са я правили всички досега, може би още от Постел насам. Двеста години след Провенс били убедени, че шестата група е йерусалимската. А това не е вярно.

— Но извинявайте, Казобон, самите ние поправихме тълкуването на Арденти и решихме, че камъкът на великата среща не е Стоунхендж, а камъкът на Омаровата джамия.

— И сбъркахме. Има и други камъни. Трябваше да потърсим някое място, свързано с камък, върху планина, върху канара, върху скала… Шестимата чакат в крепостта Аламут.

Бях изпълнил коронния си номер и сега дължах обяснения. Подготвих ги предварително и ги сервирах на Белбо — подробни и подкрепени с документи, когато на масичката в бара го затрупвах с доказателства, а той ги следеше с все по-замъглени очи, палейки цигара от цигара и протягайки всеки пет минути празна чаша с някакъв остатък от лед на дъното към Пилад, който се спускаше да я напълни, без да чака специална поръчка.

Първите източници бяха именно тези, в които се появяваха най-ранните упоменавания на Тамплиерите, от Герхард Страсбургски до Жоанвил. Тамплиерите бяха влизали във връзка, ту в конфликт, ту в таен съюз, с Кръвниците на Стареца от Планината.

Разбира се, историята беше по-сложна. Започваше след смъртта на Мохамед с разцеплението между последователите на официалния закон, суннитите, и поддръжниците на Али, зетя на Пророка, мъжа на Фатима, който бил лишен от наследствената титла. Пламенните привърженици на Али, свързани от „Шиата“, сиреч групата на посветените, основали еретичното крило на исляма, това на шиитите. Затворено учение, което вижда постоянната практика на откровението не в традиционно преповтаряните думи на Пророка, а в самата личност на Имама, господар, водач, въплъщение на аллах, осезаемост на бог, Цар на Света.

И какво се случило с това еретично крило на исляма, което постепенно се прониквало от всички магически доктрини на средиземноморския басейн, от манихейците до гностиците, от неоплатониците до иранската мистика, с всички влияния, които бяхме следили от години в хода на тяхното западно развитие? Тази история беше трудна за разплитане не само защото беше дълга, но и защото разните арабски автори и участници в нея имаха безкрайни имена и ние до късни нощи не успявахме да различим Абу Абдулла Мухаммад от Али ибн Разам ад-Таи ал-Куфи, Абу Мухаммад Убайд Аллах от Абу Муин ад-Дин Насир ибн Хосроф Марвази Кобадиани (макар че навярно и един арабин би се затруднил не по-малко да направи разлика между нашите Аристотел, Аристосен, Аристарх, Аристид, Анаксимандър, Анаксимен, Анаксагор, Анакреонт и Анахарс).

Но едно беше безспорно: движението на шиитите се разделя на два клона. Единият, наречен „на дванадесятниците“, очаква своя Имам, изчезнал и обещан, а другият, „на исмаилитите“, се ражда по време на царуването на Каирските Фатимиди и после, през множество различни перипетии, се утвърждава като реформиран исмаилизъм в Персия благодарение на една очарователна, мистична и жестока личност, Хасан Саббах. Тук Саббах създава своя център, издига своя непревзимаем престол на югозапад от Каспийско море в крепостта Аламут, Гнездото на Грабливата птица.

Тук Саббах се обкръжава със своите предани до смърт привърженици, фидаюни или федаини, които праща да извършват необходимите му политически убийства като оръдия на тайната свещена война, „джихад хафи“. Федаините, или там както се наричат, по-нататък придобили печална слава под името Ал-Хашшашиин 395, Кръвници — име, което не е много привлекателно за нас, но навремето за тях било прекрасно, символ на една общност от войнствени братя по вяра, които приличали много на Тамплиерите, също готови да загинат за своя бог. Изобщо, духовно рицарство.

Крепостта или замъкът Аламут — това е Камъкът. Изграден върху един планински гребен, дълъг четиристотин метра и широк на места само няколко стъпки, най-много тридесет, замъкът се появявал пред този, който идвал по пътя за Азербайджан, като естествен хребет, ослепителен с белотата си под слънцето, синкав на фона на пурпурния залез, млечноблед на разсъмване и кървавочервен под лъчите на изгряващото слънце, а някои дни забулен в облаци или призрачно осветен от мълнии. По протежение на горния му ръб с мъка се различавала някаква изкуствена прибавка от четириъгълни кули. Гледан откъм подножието, Аламут приличал на поредица от скални плочи, които се издигали на стотици метри, заплашително надвиснали над пътника. Най-достъпният склон бил един хлъзгав чакълест сипей, който и до ден-днешен археолозите не успяват да преодолеят. По онова време до замъка се стигало по тайно спираловидно стълбище, издълбано в скалата така, както се бели ябълка, което един-единствен стрелец можел да защитава със своя лък. Непревзимаем, извисяващ се на главозамайваща височина в Отвъдното, Аламут, крепостта на Кръвниците. Човек е могъл да стигне до нея само яхнал орел. Тук властвувал Саббах, а след него тези, които щели да носят един по един титлата Старецът от планината. И първи от тях, наследникът на Саббах — Синан.