Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.

— Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…

— Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол 190 — отвърнах.

— Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?

— Дали се забавлявам? — възкликнах. И цитирайки неговите думи, продължих:

— Това е единственото, което ми се струва, че мога да правя добре.

— Точка за вас, отвърна.

Видяхме се и още веднъж, разказах му за бразилските си преживявания, но изглеждаше разсеян, повече от преди. Когато Лоренца Пелегрини я нямаше, погледът му беше забит във вратата, а когато Тя беше там и нервно се разхождаше из бара, той следеше движенията й. Една вечер, малко преди затварянето на заведението, ми каза, без да ме гледа:

— Знаете ли, може би ще имаме нужда от вас, но няма да е за дребна справка. Ще имате ли възможност да ни отделите няколко следобеда например?

— Защо не? За какво става дума?

— Едно металургично предприятие ни поръча книга за металите. Повече изображения, отколкото текст. Популярно издание, но сериозно. Нали разбирате от какъв род — металите в историята на човечеството, от желязната ера до сплавите на космическите ракети. Трябва ни човек, който да обиколи библиотеките и архивите и да намери красиви илюстрации, стари миниатюри, гравюри от миналия век, знам ли? За топенето, за гръмоотвода…

— Добре, ще дойда утре.

В това време към нас се приближи Лоренца Пелегрини.

— Ще ме изпратиш ли?

— Защо аз тази вечер? — запита Белбо.

— Защото ти си мъжът на моя живот.

Изчерви се, както можеше да се изчерви той, гледайки още по-встрани. Каза й:

— Има свидетел. — После се обърна към мен: — Аз съм мъжът на нейния живот. Лоренца.

— Здравейте.

Стана и й прошепна нещо.

— Какво общо има? — запита тя.

— Попитах те дали ще ме закараш с колата до къщи.

— А-ха — каза той.

— Извинявайте, Казобон, трябва да стана шофьор на такси за жената на не се знае чий живот.

— Луд човек — каза тя нежно и го целуна по бузата.

36

Позволете ми междувременно да дам един съвет на своя бъдещ или настоящ читател, който наистина е меланхоличен: не трябва да търси симптоми или прогнози в частта, която следва, за да не се смути и в крайна сметка да извлече повече вреда, отколкото полза, прилагайки това, което чете, към себе си, както правят повечето меланхолици.

(Р. Бъртън, „Апология на меланхолията“, Оксфорд, 1621, Въведение)

Беше ясно, че по някакъв начин Белбо е свързан с Лоренца Пелегрини. Не знаех доколко и от кога. Дори файловете на Абулафия не ми помогнаха да възстановя историята.

Например файлът за доктор Вагнер няма дата. Белбо познаваше доктор Вагнер още преди да замина и сигурно е поддържал връзка с него и след като започнах да сътруднича на „Гарамонд“. Следователно вечерята можеше да е била както преди, така и след деня, за който си спомням. Ако го е предхождала, разбирам смущението на Белбо, необяснимото му отчаяние.

Доктор Вагнер — австриец, който преподаваше в Париж (затова и тези, които го обожаваха, произнасяха името му по френски — „Вагнеер“), от около десет години редовно беше канен в Милано от две групи бивши революционери. Оспорваха си го и, разбира се, всяка група тълкуваше по свой начин неговата мисъл. Така и не разбрах как и защо този прочут учен се съгласява да бъде финансиран от екстрапарламентаристи. Теориите на Вагнер нямаха, така да се каже, „цвят“ и ако пожелаеше, той можеше да бъде поканен от университети, клиники, академии. Мисля, че щеше да приеме такава покана, защото беше по същина епикуреец и искаше царски хонорари. Частните домакини не можеха да предложат повече средства от институциите, а за доктор Вагнер това означаваше пътуване в първа класа, луксозен хотел плюс такси за лекции и семинари, съобразени с неговата тарифа на терапевт.

А защо двете групи бяха намерили източник на идеологическо вдъхновение в теориите на Вагнер, това беше друг въпрос. Но в тези години психоанализата на Вагнер изглеждаше достатъчно деконструктивна, диагонална, либидинална, некартезианска, че да подсказва теоретични тласъци на революционната дейност.

Трудно беше обаче да бъде разяснявана на работниците и може би затова двете групи в определен момент бяха принудени да избират между работниците и Вагнер и избраха Вагнер. Беше издигната идеята, че новият субект на революцията не бил пролетарият, а девиантът 191.

— Вместо пролетарият да бъде превърнат в девиант, по-лесно е да се пролетариализират девиантите, особено като се имат предвид цените на доктор Вагнер, каза ми един ден Белбо.

Революцията на вагнерианците беше най-скъпата революция в световната история.

Издателство „Гарамонд“, финансирано от Института по психология, беше издало в превод един сборник по-ранни есета на Вагнер, твърде специализирани, но отдавна вече изчерпани от книжарниците и следователно много търсени от почитателите му. Вагнер беше дошъл в Милано за премиерата на книгата си и по този повод бе влязъл във връзка с Белбо.

име на файла: доктор Вагнер

Сатанинският доктор Вагнер

Двадесет и шести епизод

Кой в тази сива утрин на

По време на лекцията възразих. Сатанинският старец без съмнение се подразни, но не се издаде. Дори отговори така, сякаш искаше да ме спечели.

Приличахме на пчела и цвете. Един гений не може да търпи някой да не го обича и трябва да прелъсти веднага този, който не е съгласен с него, така че да бъде заобичан. Той успя, аз го заобичах.

Но явно не ми прости, защото същата вечер ми нанесе смъртоносен удар. Без да го съзнава, инстинктивно. Без всякакъв умисъл се постара да ме спечели и без всякакъв умисъл реши да ме накаже. С цената на деонтологията ме психоанализира безплатно. Подсъзнанието хапе дори своите господари.

Историята на маркиз Дьо Лантенак от „Деветдесет и трета година“ 192. Корабът на вандейците плава сред бурята недалеч от брега на Бретан, изведнъж едно от оръдията се откъсва от постамента си и докато корабът се клати и тресе, започва едно лудешко пързаляне и огромната машинария застрашава да продъни и горната, долната палуба. Един канонер (уви, точно този, по чиято вина оръдието не е било закрепено здраво), проявявайки невиждана храброст, се хвърля с железен лост в ръка направо под чудовището, което насмалко не го смазва, успява да го спре, застопорява го и го изтегля до гнездото, спасявайки по този начин и кораба, и екипажа, и мисията. Страшилището Лантенак строява хората си на мостика за тържествена литургия, възхвалява подвига на смелчагата, сваля от шията си високо отличие, слага го на неговата шия и го прегръща, докато екипажът реве към небето своето „ура“.

След това Лантенак, железен, си спомня, че онзи, награденият, е виновникът за нещастието, и заповядва да го разстрелят.

Блестящ е този Лантенак, добродетелен, справедлив и неподкупен! По същия начин постъпи с мен и доктор Вагнер, почете ме с приятелството си и ме уби, поднасяйки ми истината

и ме уби, откривайки ми какво всъщност искам

и ми откри от какво се боя, като се стремя към него.

Историята, която започва в малкия бар. Желание да се влюбиш.

В периодите, когато усещаш желание да се влюбиш, трябва да внимаваш къде стъпваш: все едно, че си изпил еликсир от тези, които те карат да хлътнеш по първото срещнато същество. Може да е и птицечовка.

Защото имах нужда точно тогава, когато бях престанал да пия. Връзка между черен дроб и сърце. Една нова любов е добър повод да се пропиеш отново. Някой, с когото да скиташ по барове. Да се чувствуваш добре. Срещите в бара са кратки и сякаш откраднати. Барът обещава дълго и сладостно очакване през целия ден, докато най-сетне се скриеш в здрача сред кожените кресла. В шест следобед няма никой. Мърлявата клиентела ще пристигне по-късно, заедно с пианиста. Да се избере съмнителен американски бар, празен по това време. Сервитьорът пристига едва след третото повикване и вече носи поредното мартини.

Мартинито е съществено. Не уиски, а мартини. Течността е бяла, вдигаш чашата и виждаш момичето зад маслинката. Разлика между любимата, видяна през коктейла мартини, за който конусовидната чаша е твърде малка, и любимата, видяна през широката чаша на джин-мартини с лед; лицето й се разчленява в прозрачния кубизъм на ледените късчета, а ефектът се удвоява, ако доближите двете чаши и всеки опре чело о студа на своята. С малката чаша не става.

Краткият час в бара. После чакаш трескаво следващата среща. В несигурност.

Който се влюбва по баровете, няма нужда от жена изцяло за себе си. Други двама са ви освободили време, за да бъдете заедно.

Неговият образ. Даваше й пълна свобода, пътуваше много. Неговата подозрителна либералност. Мога да се обадя и посред нощ. Той вдига слушалката, а тебе те няма. Казва ми, че си излязла, и тъй като съм се обаждал, дали не съм знаел къде си. Единствените мигове на ревност. Но по този начин отнемах и Чечилия от саксофониста. Да обичам или да смятам, че обичам, като вечен жрец на древна мъст.

Нещата се усложниха със Сандра. Тя си даде сметка, че хлътвам много в историята. Съвместният ни живот беше станал напрегнат. Трябва да скъсаме? Добре, да скъсаме. Не, чакай, да поговорим още малко. Няма смисъл, така не може да продължава. Изобщо всичко зависеше от Сандра.

При любовта по баровете проблемът е не с кого се сваляш, а с кого се разделяш.

Следва вечерята с доктор Вагнер. На лекцията беше дал на някакъв провокатор следната дефиниция за психоанализата: „Какво е психоанализата ли? Ами когато между мъжа и жената… драги приятели… работата не върви.“

Спорехме за двойките, за развода като илюзия на законността. Мислейки за своите проблеми, аз се включих с жар в спора. Увлякохме се в игри на диалектика, говорехме предимно ние, докато Вагнер мълчеше — забравяхме, че оракулът е сред нас. И тогава със замислен вид, с лека подигравка и с тъжовна апатичност сякаш се включваше в разговора с някакво соло вън от темата, каза (мъча се да си спомня точните му думи, но всъщност те са се врязали така в паметта ми, че не е възможно да греша):

— В цялата си практика не съм имал нито един пациент, който да е бил невротизиран от собствения си развод. Причина за дискомфорт е винаги разводът на Другия.

Дори когато говореше, доктор Вагнер произнасяше „Другия“ с главно „Д“. Факт е, че аз подскочих като ухапан от змия.

Виконтът подскочи като ухапан от змия.

Хладна пот ороси челото му.

Баронът го наблюдаваше иззад ленивите спирали на дима от тънката си руска цигара.

— Искате да кажете, че човек изпада в криза не поради развода със собствения си партньор, а поради възможния или невъзможен развод на третото лице, което е причинило кризата на първоначалната двойка? — запитах аз.

Вагнер ме изгледа със смаяния вид на лаик, който среща за първи път в живота си умствено изостанал човек. Запита ме какво съм искал да кажа.

В действителност каквото и да бях искал да кажа, не го бях формулирал добре. Опитах се да илюстрирам мисълта си. Взех от масата един нож и го сложих до вилицата.

— Ето тук сме аз, Меки Ножа, женен за нея, Вилицата. А тук има друга двойка — тя, Лъжичката, омъжена за Ножчето. Сега аз, Меки Ножа, смятам, че страдам, защото трябва да напусна моята Вилица, а не бих искал. Обичам Лъжичката, но нямам нищо против тя да си живее със своето Ножче. Всъщност обаче вие, доктор Вагнер, ми казвате, че страдам, защото Лъжичката не се разделя с Ножчето, така ли?

Обръщайки се към друг сътрапезник, Вагнер отвърна, че никога не бил казвал подобно нещо.

— Как да не сте го казвали? Казахте, че никога не сте виждали човек, невротизиран от собствения си развод, а само от развода на другия.

— Може и да е така, не си спомням — отегчено махна с ръка Вагнер.

— Щом сте го казали, не сте ли искали да се разбере това, което разбрах аз?

Вагнер замлъкна за няколко минути.

Докато сътрапезниците чакаха, без дори да преглъщат, той направи знак да му налеят чаша вино, огледа внимателно течността на светлината и най-сетне проговори:

— Щом вие сте го разбрали така, значи сте искали да го разберете така.

После се обърна на другата страна, заяви, че било много топло, затананика някаква оперна ария, размахвайки гризината, сякаш дирижираше далечен оркестър, прозя се, концентрира вниманието си върху сметановата торта и накрая, след нов пристъп на онемяване, поиска да бъде откаран в хотела.

Другите ме изгледаха, сякаш аз бях провалил симпозиума, от който трябваше да се роди Окончателното Слово.

А в действителност аз бях чул да говори Истината.

Обадих ти се. Беше вкъщи, с Другия. Прекарах безсънна нощ. Всичко беше ясно: не можех да понасям ти да бъдеш с него. Сандра не ме интересуваше.

Последваха драматични месеци, в които ти досаждах, преследвах те, за да попреча на твоето съжителство с Другия, убеждавах те, че го ненавиждаш. Ти започна да се караш с него, Другият започна да става взискателен, ревнив, не излизаше вечер, а когато пътуваше, се обаждаше по два пъти на ден, че и посред нощ. Една вечер те удари. Ти ми поиска пари, защото беше решила да избягаш. Изтеглих от банката малкото, което притежавах. Ти напусна брачното ложе, замина на планина с някакви приятели, без да оставиш адрес. Другият ми се обаждаше отчаян и ме питаше къде си, аз не знаех, но изглеждаше, че лъжа, защото му беше заявила, че го изоставяш заради мен.

Когато се върна, ти ми съобщи въодушевена, че си му писала писмо за раздяла. В този момент се запитах какво щеше да стане между мен и Сандра, но ти не ми остави време да се разтревожа. Призна ми, че си се запознала с някакъв тип, който имал белег на бузата и апартамент в цигански стил. Че си решила да отидеш при него.

— Не ме ли обичаш вече?

— Напротив, ти си единственият мъж в живота ми, но след това, което се случи, имам нужда да изживея нещо друго, не се дръж като дете, опитай се да ме разбереш, всъщност напуснах мъжа си заради теб, остави хората да живеят както им харесва.

— Както им харесва ли? Искаш да кажеш, че отиваш при друг?

— Ти си интелектуалец, при това с леви убеждения, не се дръж като мафиот. Хайде, скоро ще се видим.

Всичко това дължа на доктор Вагнер.

вернуться

190

„Малтийският сокол“ — роман от Дашиъл Хамет.

вернуться

191

Девиант (от лат. deviare) — понятие от социологията: индивид, който проявява отклонения в поведението си спрямо социалната норма.

вернуться

192

„Деветдесет и трета година“ — роман на Виктор Юго.

54
{"b":"146283","o":1}