— Казвайте.

— Хора като мен, които имат интерес да се продължи прекъснатата нишка на една изгубена Традиция, остават смаяни пред събитие като това във Вилхелмсбад. Някой е отгатнал, но е замълчал. Друг е знаел и е излъгал. А след това е било много късно, първо революционният вихър, после хайката спрямо окултизма на деветнадесети век… Погледнете техния списък, една смесица от недоверие и доверчивост, размяна на ритници, взаимни клевети, тайни, които вървят от уста на уста. Театърът на окултизма.

— На окултистите не може много да се вярва, вие как мислите? — запита Белбо.

— Трябва да умеем да различаваме окултизъм от езотеризъм. Езотеризмът е търсене на знанието, което се предава само чрез символи, запечатани за непосветените. Докато окултизмът, който се разпространява през деветнадесети век, е върхът на айсберга, онази малка част от езотеричната тайна, до която обикновеният човек може да се докосне. Тамплиерите са били посветени и доказателството за това е, че подложени на мъчения, загиват, за да запазят своята тайна. Силата, с която са я съхранили, ни кара да сме сигурни в това, че са били посветени, и да съжаляваме, че не знаем това, което са знаели. Окултистът е човек показен. Както казваше Пеладан, няма никаква полза от една разкрита мистична тайна. За нещастие Пеладан беше не езотерик, а само окултист. Деветнадесетият век беше век на издайничеството. Всички се надпреварваха да публикуват тайните на магията, на теургията, на Кабалата, на тарото. И отгоре на всичко вярват в тях.

Алие продължи да преглежда нашия списък със съчувствена усмивчица.

— Елена Петровна. Всъщност смела жена, но не е казала нито една дума, която да не е била вече написана по всички стени… Де Гуайта, побъркан библиоман. Папус, този беше умен. Спря изведнъж.

— Трес… Откъде го взехте това? От кой ръкопис?

Бива го, помислих си, веднага разбра измамата. Ние не уточнихме:

— Знаете ли, направихме списъка, докато преглеждахме различни текстове, а повечето вече сме ги върнали, нищо не струваха. Вие спомняте ли си откъде изскочи този Трес, Белбо?

— Не мога да си спомня. Диоталеви?

— Беше преди няколко дни… Защо, важно ли е?

— Не, не, увери ни Алие. Просто аз никога не съм го чувал. Наистина ли не можете да кажете кой го споменава?

За голямо съжаление не помнехме.

Алие извади джобния си часовник.

— Боже мой, имах още една среща. Ще ме извините.

Тръгна си, а ние останахме да коментираме.

— Вече всичко е ясно. Англичаните се отказват от масонския вариант, за да обединят всички посветени в Европа около проекта на Бейкън.

— Но проектът успява само наполовина: идеята, която защитават последователите на Бейкън, е толкова привлекателна, че донася резултати, обратни на очакваните. Така наречената шотландска линия възприема новата организация като начин за възстановяване на връзката и влиза в контакт с германските Тамплиери.

— Алие смята, че историята е неразбираема. Няма съмнение. Само ние сега можем да кажем какво се е случило, какво искаме да се е случило. Оттук нататък различните национални ядра започват да се боричкат едни срещу други и не бих изключил вероятността онзи Мартинес де Паскуали да е бил агент на групата от Томар, англичаните изобличават шотландците, които всъщност са французи, французите, естествено, са разделени на две групи, проанглийска и прогерманска. Масонството е само външно прикритие, претекстът, благодарение на който всички тези агенти на различните групи, един бог знае къде се вписват павликяните и йерусалимците, се срещат и сблъскват, като се мъчат взаимно да си изтръгнат някое късче от тайната.

— Масонството като „Рикс Бар“ в Казабланка, каза Белбо. И това преобръща общественото мнение. Масонството не е тайно общество.

— Разбира се, то си е като международно пристанище, Макао. Само една маска. Тайната е другаде.

— Нещастните масони.

— Прогресът иска своите жертви. Ще признаете обаче, че тук опираме до дълбоката вътрешна рационалност на историята.

— Рационалността на историята е резултат от правилното тълкуване на Тората, каза Диоталеви. И ние правим точно това, да бъде благословено името Му.

— Добре, каза Белбо. Последователите на Бейкън се сдобиват със „Сен Мартен-де-Шан“, френско-германското крило на неотамплиерите се разпада на хиляди малки секти… Но още не сме решили за каква тайна става дума.

— Да ви видя сега, каза Диоталеви.

— Защо „ви“? Всички сме вътре, ако не се справим както трябва, ще се изложим.

— Пред кого?

— Пред историята, пред съда на Истината.

— Quid est veritas? — запита Белбо.

— Ние сме истината, отвърнах.

През следващите дни поизоставих Плана. Лия беше към края на бременността си и щом можех, прекарвах времето си с нея. Тя ме успокояваше, като казваше, че моментът още не е настъпил. Посещаваше някакъв курс за безболезнено раждане и аз присъствувах на нейните упражнения. Беше отхвърлила възможностите, които й предлагаше науката, за да узнае предварително пола на нероденото. Искаше да бъдем изненадани и аз приех този неин каприз. Опипвах корема й, но не се питах какво ще изскочи от него. Бяхме решили да го наричаме „нещото“.

Питах се само как бих могъл да взема участие в раждането.

— „Нещото“ е и мое, казвах. Не искам да играя ролята на бащата от филмите, който се разхожда нагоре-надолу по коридора, палейки цигара от цигара.

— Пум, нищо друго не можеш да направиш. Ще дойде един момент, когато аз ще трябва да се справям сама. И после ти не пушиш и надявам се, няма да използуваш повода, за да се научиш на този порок.

— Тогава какво ще правя?

— Ще участвуваш преди и след това. След раждането, ако е момче, ще го възпитаваш, ще го извайваш, ще му създадеш един хубав Едипов комплекс, както си му е редът, ще се подложиш с усмивка и без да се съпротивляваш на ритуалното отцеубийство, когато му дойде времето, и после един ден ще му покажеш своето мизерно бюро, фишовете, коректурите на чудесната история на металите и ще му заявиш: сине мой, всичко това един ден ще стане твое.

— А ако е момиче?

— Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.

— А преди раждането?

— По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.

— Горкичкият или горкичката… И няма още да познава господин Гарамонд. Ела, дай да опитаме как ще броим.

Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.

— Точно така, казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.

— Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.

— Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и овонявания…