Както винаги в залата с картотеките и пред заемното гише имаше много народ. С доста бутане се добрах до картотеката, която ми трябваше, намерих индекса, попълних бланката и се насочих към библиотекаря. Той ми съобщи, че книгата е взета и, както става в библиотеките, изглеждаше щастлив. Но точно в този момент чух един глас зад гърба си:

— Тук е, тук е, току-що я върнах.

Обърнах се. Беше комисарят Де Анджелис.

Познах го, и той ме позна — бих казал, твърде бързо. Бях го виждал при обстоятелства, които бяха изключителни за мен, докато той изпълняваше рутинна задача. Освен това по времето на Арденти бях пуснал рядка брадичка и по-дълги коси. Страшна памет!

Дали ме държеше под наблюдение откакто се бях върнал? Или пък беше изключителен физиономист, полицаите трябва да развиват своята наблюдателност, умението си да запомнят лица, имена…

— Господин Казобон! И четем едни и същи книги!

Подадох му ръка.

— Вече съм доктор, от известно време. Сега мога да се явя на конкурс за полицията, както ме посъветвахте една сутрин. И ще имам предимство, когато взимам книги.

— Достатъчно е да дойдете пръв, отговори. — Но книгата е върната, можете да я вземете след малко. А сега ми позволете да ви почерпя едно кафе.

Поканата не ми беше особено приятна, но не можех да се измъкна. Седнахме в едно барче наблизо. Запита ме защо се занимавам с мисията на Индия и аз насмалко не му отвърнах със същия въпрос, но реших, че първо трябва да си подсигуря гърба. Обясних му, че продължавам да си губя времето с моите изследвания върху Тамплиерите: Тамплиерите, според Ешенбах напуснали Европа и заминали за Индия, а някои казват, че отишли в царството Агарта. Сега беше негов ред да се разкрие. Затова го запитах:

— По-скоро защо вие се интересувате от тези неща?

— О, знаете ли, отвърна, откакто ме посъветвахте да прочета онази книга за Тамплиерите, тази тема започна да ми става любопитна. Вие ми обяснихте, че от Тамплиерите автоматично се стига до Агарта.

Точка за него.

След това продължи:

— Шегувам се. Потърсих тази книга по други причини. Трябваше ми, защото… Поколеба се.

— Изобщо, когато не съм на работа, често ходя в библиотеките. За да не се превърна в машина, за да не си остана полицай, вие ще кажете коя е по-меката формулировка. Но разкажете ми какво става с вас.

Направих си кратка автобиография, като завърших с чудесното приключение на металите. Той ме запита:

— Но там, в това издателство, а и в другото до него, не се ли занимавате с мистични науки?

Откъде знаеше за „Мануцио“? Сведения, събрани преди години, докато е държал под контрол Белбо? Или още беше по следите на Арденти?

— С всички индивиди като полковник Арденти, които попадат в „Гарамонд“ и които „Гарамонд“ се мъчи да прехвърли в „Мануцио“ — казах, господин Гарамонд реши да разработи тази област. Изглежда, че е печеливша. Ако търсите хора като стария полковник, там с лопата да ги ринеш.

— Да, но Арденти изчезна. Надявам се, че другите няма да ги сполети същата участ.

— Още не, и ми се иска да кажа „за съжаление“. Но ще задоволите ли любопитството ми, комисаре? Предполагам, че във вашата професия едва ли не всеки ден се сблъсквате с хора, които изчезват, ако не и нещо повече. На всички ли посвещавате… толкова време?

Погледна ме развеселен.

— А какво ви кара да мислите, че посвещавам още време на полковник Арденти?

Добре, играеше и продължаваше с наддаването. Трябваше да събера смелост да погледна, а той трябваше да свали картите си. Не губеше нищо.

— Хайде, хайде, комисаре вие знаете всичко за „Гарамонд“ и за „Мануцио“, взимате книгата за Агарта…

— Защо, нима тогава Арденти ви е говорил за Агарта?

Нова точка за него. И наистина, Арденти ни говореше и за Агарта, доколкото си спомням. Но се измъкнах:

— Не, но много добре знаете, че разказа някаква история за Тамплиерите.

— Точно така, отвърна. — Но не бива да си мислите, че ние работим върху един-единствен случай, докато той не бъде разкрит. Това става само по телевизията. Полицаят е като зъболекаря, идва един пациент, правиш му първото почистване на зъба, слагаш му лекарство и му назначаваш час след две седмици, а междувременно лекуваш още сто пациенти. Случай като този с полковника може да остане в архива с години, после, докато се занимаваш с друг случай, изслушвайки показанието на друг човек, хоп, на бял свят излиза нещо, правиш мисловно късо съединение или пък повече никога не се сещаш. И тогава, довиждане.

— А вие какво сте намерили, че е станало късото съединение?

— Не сте много тактичен, не мислите ли? Но няма никакви мистерии, вярвайте ми. Полковникът се върна на дневен ред случайно, следяхме един тип по съвсем други причини, и забелязахме, че посещава клуба „Пикатрикс“, сигурно сте чували…

— Не, зная само списанието, но не и този клуб. И какво става там?

— О, нищо особено, кротки хора, само леко откачени. Но си спомних, че там се вихреше Арденти — умението на един полицай е именно в това — да си спомни къде вече е чувал едно име или е виждал едно лице, дори десет години по-късно. Та затова се запитах какво ли става в „Гарамонд“. Това е всичко.

— А какво общо има клуб „Пикатрикс“ с политическата полиция?

— Вероятно вашата чиста съвест ви прави толкова непосредствен, но сте прекалено любопитен.

— Нали вие ме поканихте на кафе?

— Така е, освен това и двамата не сме на работа. Разбирате ли, от определена гледна точка на този свят всичко е свързано с всичко. („Чудесна философема“, казах си.) Но това не значи, че всички, които са намесени в политиката, знаете ли… Навремето залавяхме червените бригади в окупираните сгради и черните бригади в клубовете за бойни изкуства. Днес може да се случи точно обратното. Живеем в странен свят. Уверявам ви, занаятът ми беше много по-лесен преди десет години. Днес между идеологиите дори няма вече религия. Понякога ми се иска да мина в отдела за борба с наркотиците. Там поне някой като друса, друса, и толкова. Можеш да се опреш на нещо сигурно.

Замлъкна за минута, предполагам, разколебан. После извади от джоба си бележник, който приличаше на требник.

— Вижте какво, Казобон. Вие се срещате по работа с най-различни чудаци, ходите по библиотеки да търсите странни книги. Помогнете ми. Какво знаете за синархията?

— Сега вече ме хванахте натясно. Почти нищо. Само съм чувал да говорят по повод на Сент-Ив и толкова.

— А какво говорят другите?

— Ако другите говорят нещо, то е без мое знание. Искрено казано, прилича ми на фашизъм.

— Да, наистина, много от тези теории са взети от Аксион Франсез 227. И ако нещата спираха дотук, щях да си хвърлям шапката. Намирам група, която говори за синархия, и ми става ясно що за птици са. Но се порових малко по този въпрос и научих, че към 1929 година някои си Вивиан Постел дю Мас и Жана Канюдо основали група „Поларис“, която се вдъхновявала от мита за Царя на Света, и после предложили някакъв синархически проект: социална служба срещу капиталистическата печалба, премахване на класовата борба чрез кооперативни движения… Прилича на социализъм от типа на фабианския 228, движение на личности и на комуни. И наистина, както „Поларис“, така и ирландските фабианисти, били обвинени, че са агенти на някакъв синархически заговор, организиран от евреите. И кой ги обвинява? Едно списание — „Международен преглед на тайните общества“, писало за съществуването на някакъв юдейско-масонско-болшевишки заговор. Много от неговите сътрудници са свързани с едно дясно интегристко общество, още по-тайно, „Елхови лес“. Говори се, че всички тези политико-революционни организации са само прикритие на сатанински заговор, ръководен от окултистки кръжец. Ще ми кажете: добре, сгрешили сме, Сент-Ив вдъхновява реформистки групи, десницата не подбира, от всичко прави фашизъм и ги разглежда всички като демо-плуто-социал-юдейски разклонения. Дори Мусолини е правил същото. Но защо ги обвиняват, че са ръководени от окултистки общества? Дори още в първия момент, като ги видиш в „Пикатрикс“, разбираш, че са хора, които твърде малко се замислят за работническото движение.