— Кой ви търси? — Мъчех се да разбера.
— Тамплиерите, разбира се. Казобон, зная, че не искате да ми повярвате, но всичко беше истина. Мислят, че притежавам картата, притиснаха ме, принудиха ме да дойда в Париж. В събота в полунощ искат да бъда в Музея, в събота, разбирате ли? Нощта срещу Свети Йоан… — Говореше на пресекулки и аз едва схващах какво ми казва. — Не искам да отивам, опитвам се да избягам. Казобон, те ще ме убият. Трябва да предупредите Де Анджелис, не, Де Анджелис не може да помогне, но в никакъв случай не полицията…
— А какво да направя?
— Не знам, прочетете дискетите. На Абулафия. Последните дни записах там всичко, най-вече това, което стана този месец. Вас ви нямаше и не знаех на кого да разкажа, писах три дни и три нощи… Слушайте, идете в издателството, в чекмеджето на бюрото ми има плик с два ключа. Големият не ви трябва, от вилата е. Но малкият е от апартамента в Милано. Идете и прочетете всичко. И решавайте тогава, за бога, не знам какво да правя…
— Добре, ще го прочета. Но после къде да ви търся?
— Не знам, тук всяка вечер сменям хотела. Да направим така, вие прочетете всичко днес, а утре сутрин ме чакайте у дома, ще се опитам да ви се обадя пак, ако мога. Чакайте, кодът е…
Чух шум, гласът на Белбо се приближаваше и отдалечаваше ту по-силен, ту по-слаб, сякаш някой се мъчеше да му изтръгне слушалката.
— Белбо! Какво става?
— Откриха ме! Кодът е…
Чу се пукот, като изстрел. Сякаш слушалката падна и се удари в стената или в поставката. Ново изпукване. После щракването на вилката. Някой бе поставил обратно слушалката. Но явно не беше Белбо.
Веднага пуснах душа. Трябваше да се събудя. Не разбирах нищо. Значи Планът беше действителен? Каква идиотщина, нали ние го бяхме измислили! Кой преследваше Белбо? Розенкройцерите, граф Сен-Жермен, Охранката, Тамплиерите, Кръвниците? В този момент всичко беше възможно, тъй като всичко беше неправдоподобно. А може би в главата на Белбо бе станало нещо, напоследък изглеждаше толкова напрегнат, не знаех дали заради Лоренца Пелегрини, или защото все повече се запалваше по своето творение, не, Планът беше общ, мой, негов, на Диоталеви, но той беше най-запален, някак извън рамките на играта. Хипотезите обаче бяха излишни. Отидох в издателството, където Гудрун ме посрещна кисело с упрека, че тя сама движела цялата работа, втурнах се към нашата стая, намерих плика с ключовете и се затичах към апартамента на Белбо.
Запарен въздух, вонещи угарки, всички пепелници препълнени, умивалникът в кухнята — затрупан с мръсни чинии, кофата, претъпкана с празни консервени кутии. На шкафа в кабинета, три пресушени бутилки уиски, но в четвъртата — два пръста алкохол. Жилище на човек, който не е излизал няколко дни, хранел се е с каквото намери и е работил трескаво, като наркоман.
Имаше само две стаи, които бяха задръстени с книги, струпани по всички ъгли, рафтовете се бяха огънали под тежестта им. Веднага видях на масата компютъра, принтера, кутиите с дискети. Картините не бяха много в ограничените празни пространства между рафтовете, но точно над масата беше окачена една старинна гравюра, грижливо обрамчена репродукция, някаква алегория, която не бях забелязал, когато се бях качил да изпия една бира, преди да замина на едномесечната си почивка.
На масата, снимка на Лоренца Пелегрини, надписана с дребен, твърде детински почерк. Виждаше се само лицето, но погледът, дори само погледът ме смущаваше. От тактичност (а може би от ревност?) обърнах снимката, без да прочета посвещението.
Съзрях няколко папки. Погледнах дали няма нещо по-интересно, но намерих само табулограми, издателски документи. Сред тях обаче открих един файл, който, ако се съдеше по датата, беше от времето на първите експерименти с компютъра. И наистина, името на файла беше „Абу“; спомнях си, че когато Абулафия се появи в издателството, Белбо беше почти инфантилно ентусиазиран, Гудрун мърмореше, а Диоталеви го гледаше с ирония.
Явно „Абу“ беше личният отговор на Белбо, отправен към неговите противници, едно дивашко развлечение на новопосветен, което обаче говореше недвусмислено за комбинаторната треска, с която Белбо бе пристъпил към компютъра. Той, който винаги твърдеше с невеселата си усмивка, че от момента, когато е разбрал, че не може да бъде главен герой, е решил да бъде интелигентен зрител — „не е необходимо да пишеш, ако нямаш определени причини за това, по-добре е да преписваш чужди книги, такъв трябва да бъде добрият издателски работник“ — той бе намерил в компютъра нещо като допинг, беше накарал пръстите си да бягат по клавиатурата, сякаш свирят вариации на „За Елиза“ на старото семейно пиано без страх, че някой ще го оценява. Нямал е намерение да твори: той, който се ужасяваше от писането, е знаел, че това не е творчество, а експеримент за установяване на комбинаторните възможности, гимнастическо упражнение. Но като е забравял собствените си всекидневни терзания, той е започнал да открива в тази игра формулата за връщане към момчешкото, присъщо на петдесетгодишните. Във всеки случай и независимо от това как, неговият вроден песимизъм, неспособността му да си дава сметка за миналото са се уталожили в диалога с една минерална памет, обективна, послушна, безотговорна, транзисторизирана, така човешки нечовешка, че е можел да позволи да не изпитва неговата обичайна житейска тревога.
име на файла: Абу
О, каква прекрасна късноноемврийска утрин. 36Началото бе словото, удари ли камбаната, все питам за какво. Точка и отначало тръгва сам. Проба, проба, проба, едно, две, три. Ако имаш програма, можеш да правиш анаграми, ако си написал цял роман за един герой от юга на име Рет Бътлър и за едно капризно момиче на име Скарлет и после съжаляваш за това, трябва само да дадеш команда, и Абу променя всички Рет Бътлър в принц Андрей, всички Скарлет, в Наташа, Атланта, в Москва, и си написал война и мир.
Абу сега прави следното, написвам тази фраза, давам команда на Абу да промени всяко „а“ в „ака“ и всяко „о“ в „ула“ и се получава нещо като финландски.
Акабу сегака пракави следнулатула: накаписвакам такази фраказака, дакавакам куламакандака нака Акабу дака пруламени всякула „ака“ в „акакака“ и всякула „ула“ в „улака“ и се пулалучакавака нещула какатула финлакандски.
О, радост, о, шемет на различието, о, мой идеални читателю\писателю, подвластен на идеалното безсъние, о, бдение за финеган 37, о, нежно и добро създание.
Не ти помага да мислиш, помага ти да мислиш за него. Една напълно духовна машина. Ако пишеш с паче перо, трябва да дращиш по скъпата хартия и да топиш в мастилото час по час, мислите се наслагват, китката не успява да ги проследи; ако пишеш на обикновена машина, буквите се застъпват, можеш да действуваш, но не със скоростта на твоя синапсис, а само с ритъма на механизма. Докато с него (с нея?) пръстите творят, мисълта докосва клавиатурата, лети на златни криле…
Ас ега пишас затворени оки, взяма мгози тексти давам команда на смпютъра да повторуе грештата ки, нж тжози път го коригира хи някряь тжй си поавш
Сега пък писах със затворени очи, взех този текст с правописни уродливости и дадох команда на компютъра да повтори грешката си, но този път с корекции, и накрая той се появи съвсем правилен, съвършен.
Можех да променя решението си и да изтрия текста: оставям го само за да покажа как върху екрана могат да съжителствуват „е“ и „трябва да е“, възможност и необходимост. Бих могъл също така да извадя ужасния текст от видимия на екрана, но не и от паметта, запазвайки по този начин архива на своите действия и лишавайки всеядните фройдисти и виртуозите на вариантите от удоволствието да правят догадки, да упражняват занаята си и да се радват на академична слава.
По-добре е от истинската памет, защото тя се научава, макар с цената на усилено упражнение, да помни, но не и да забравя. Диоталеви е луд, като стар сефарад 38, по онези дворци с големи стълбища, със статуи на воини, които извършват отвратителни злодеяния спрямо беззащитни жени, и след това с коридори, стотици стаи, всяка с фрески, изобразяващи чудеса, неочаквани видения, бурни приключения, движещи се мумии, тъй че всеки образ, запечатан в паметта ти, за теб се свързва с някаква мисъл, категория, елемент от космическата система, направо с някакъв силогизъм, вътрешен софизъм, с вериги от апофтегми, поредици от хипербатони, розетки от симплокии, балети от морфонеми и инварианти, изразими логоси, йерархии от стоихеи, обеми от паралелопипеди, паралакси, хербарии, генеалогии на родословни дървета, и тъй до безкрай, или пък ти идват наум Раймунд 39или Камило 40, така че ти стигат, за да се върнеш мислено към своите видения и за да възстановиш веднага великата верига на битието, защото туй всичко, що в ума ни се разлиства, бе разумът събрал в едничка книга и Пруст се оказва смешна работа. Но когато заедно с Диоталеви решихме да създадем нещо като ars oblivionalis 41, не успяхме да намерим правилата на това изкуство.
Напразни усилия, човек може да търси изгубеното време, вървейки по нетрайни следи, като Палечко в гората, но не може умишлено да загуби намереното време. Палечко се връща винаги към своята идея-фикс. Не съществува техника на забравянето, още сме в стадия на случайните естествени процеси, мозъчни нарушения, амнезия, или пък на налучкването, знам ли, например пътешествия, алкохол, сънна терапия, самоубийство.
Докато Абу може да ти даде дори дребни локални самоубийства, временни амнезии, безболезнени афазии.
КЪДЕ БЕШЕ СНОЩИ, Л.
Да, любопитни читателю, ти никога няма да научиш, но този недовършен ред по-горе, който гледа към нищото, беше началото на едно дълго изречение, което наистина написах, но което после пожелах да не съм написал (и дори да не съм помислил), защото дори ми се искаше това, което съм написал, изобщо да не се беше случвало. Достатъчна ми беше една команда и млечнобялата слуз се разпростря върху целия нежелан блок, натиснах „изтриване“ и, шшшшшт, всичко изчезна.
Но не ми стига. Трагедията на самоубиеца е в това, че едва-що скочил от прозореца, между седмия и шестия етаж, той размисля: „О, ако можех да се върна!“ Не може. Никога не се е случвало. Пльос. Докато Абу е снизходителен, разрешава ти да се отметнеш, още можех да си върна изчезналия текст, ако навреме натиснех клавиша за възстановяване. Какво облекчение. Само при мисълта, че ако желая, мога да си спомня, веднага забравям.
Никога вече няма да играя на унищожаване на вражески корабчета с трасиращи снаряди и после чудовището да ме изяде. Тази игра е по-интересна — унищожаваш мисли. Създаваш сам цяла галактика от хиляди, милиони астероиди, един след друг, бели или зелени, да бъде светлина, първият взрив, седем дни, седем минути, седем секунди и пред очите ти се ражда един свят в състояние на безконечно разтапяне, където не съществуват нито точни космологични линии, нито темпорални връзки, където обратно на разните numerus Clausius 42човек може да се върне и във времето, буквите се появяват отново и отново, невъзмутими, надникват от нищото и послушни се връщат в него, а когато извикваш, свързваш, изтриваш, се разтапят плазмоподобни в естествената си среда и това е една подводна симфония от меки сливания и разкъсвания, един желатинообразен танц на самопоглъщащи се комети, подобни на щуката от филма „Жълтата подводница“, натискаш клавиша с пръст и непоправимото започва да се плъзга назад към една лакома дума и изчезва в нейната паст, тя го изсмуква шлъ-плъ-плъ, мрак, ако не спреш, ще се самоизяде, ще надебелее от своето нищо като Чешайърския котарак на Алиса.
А ако напишеш това, което благоприличието не позволява, всичко отива в дискетата, записвам кодовата дума и никой няма да може да я прочете, екстра работа за тайни агенти, пишеш посланието, запазваш го и го заключваш, след това си пъхаш дискетата в джоба и си свиркаш, и дори Торкемада 43не може да разбере какво си написал, само ти и другият (Другият?). Ако пък те изтезават, ти се правиш, че си готов да признаеш, че изчукваш думата, а вместо това натискаш оня клавиш и посланието го няма.
Ох, бях написал нещо, но без да искам, с палеца докоснах друг клавиш и всичко изчезна. Какво беше ли? Не помня. Зная само, че не разкривах никакво послание. Но в бъдеще, кой знае?…
