Като научил за арестите, папата направил опит да протестира, но било твърде късно. Кралските пратеници вече били започнали да действуват с железата и въжето и множество рицари по време на мъченията признали греховете си. При това положение не можело да не ги предадат на инквизиторите, които още не прилагали огненото наказание, но и другото стигало. Признанията го потвърждават.
И това е третата загадка: истина е, че при тия твърде жестоки мъчения тридесет и шестима рицари издъхнали, но от тези железни мъже, свикнали да се опълчват срещу жестокия турчин, никой не издържал пред кралските офицери. В Париж само четирима рицари от сто тридесет и осемте отказали да признаят. Всички останали признали, включително Жак дьо Моле.
— Но какво признали? — запита Белбо.
— Точно това, което било вписано в заповедта за арестуване. Много малко са различията в показанията, поне във Франция и Италия. Но в Англия, където никой всъщност не е искал да ги изправя пред съд, в показанията се появяват канонични обвинения, които обаче идели от свидетели, непринадлежащи към Ордена и предаващи само слухове. Казано накратко, Тамплиерите признавали само когато някой искал те да признават, и само това, което се искало от тях да признаят.
— Най-обикновен инквизиторски процес. Чували сме за такива, отбеляза Белбо.
— И все пак поведението на подсъдимите е странно. Главните обвинения са, че по време на ритуалите за посвещаване рицарите три пъти се отричали от Христос, плюели върху разпятието, били събличани и целувани in posteriori parte spine dorsi 97, тоест по задника, по пъпа и после по устата, in humane dignitatis opprobrium 98, а накрая се отдавали на взаимно съешаване, както се казва в текста. Оргия. След това им показвали глава на брадат идол, пред който трябвало да се прекланят. И какво отговаряли подсъдимите, когато им отправяли подобни обвинения? Жофроа дьо Шарне, този, който щял да умре на кладата заедно с Моле, казал, че да, било му се случвало да се отрича от Христос, но с думи, не със сърце, и не си спомнял да е плюл върху разпятието, защото онази вечер всичко било станало набързо. Колкото до целувката по задника, и то му се било случвало, но бил чул прецептора на Оверн да казва, че е по-добре да се съешаваш с братята си, отколкото да се излагаш с някоя жена, той самият обаче не бил сторвал никога плътски грехове с други рицари. Всъщност да, но било на шега, никой не го вършел сериозно, другите го правели, но той не, той бил за духовното възпитание. Жак дьо Моле, великият магистър, съвсем не последен от бандата, казал, че когато му поднесли разпятието да го заплюе, той се престорил и плюл на земята. Признал, че церемонията за посвещаване била наистина такава, но да се имало предвид, че той не можел да каже с точност, защото през цялата си кариера бил посветил много малко братя. Друг един казал, че е целувал магистъра, но не по задника, а само по устата, затова пък магистърът го бил целунал по задника. Някои признавали повече от необходимото, че не само се били отричали от Христос, но и твърдели, че е престъпник, не вярвали в девствеността на Мария, дори били уринирали върху разпятието, и то не само в деня на посвещаването си, но и по време на Светата неделя, че не вярвали в причастието и не се ограничавали с това да почитат Бафомет, но се молели дори на Дявола в образа на котка.
Също толкова смайваща, макар и не така невероятна е играта, която в този момент се започва между краля и папата. Папата се стремял да вземе нещата в свои ръце, докато кралят предпочитал сам да доведе процеса докрай, папата искал да разтури само временно Ордена, като осъди виновните, и след това да го възстанови в първоначалната му чистота, кралят желаел скандалът да се разрасне, процесът да обхване целия орден и да го доведе до окончателното му разпадане, политическо и религиозно, разбира се, но най-вече финансово.
В определен момент изниква един документ, който може да се нарече шедьовър. За да попречат на обвиняемите да се отрекат от думите си, учени теолози постановяват, че не трябва да им се разрешава да имат защитник: тъй като те били направили самопризнания, дори нямало нужда от процес — в такива случаи кралят давал служебна присъда, процес се правел само при съмнителни казуси, а тук съмнение нямало. „Защо тогава да им се разрешава да имат защитник? Може би за да защитава техните признати грехове? Неоспоримостта на фактите прави престъплението очевидно!“
Но тъй като съществувала опасност процесът да се изплъзне от ръцете на краля и да премине във властта на папата, кралят и Ногаре устроили пищно следствие, в което бил включен и епископът на Троа, обвинен в магьосничество според свидетелството на един тайнствен доносник, някой си Нофо Деи. По-късно се разкрило, че Деи е излъгал (и затова бил осъден на смърт), но междувременно върху нещастния епископ се изсипали публични обвинения в содомия, светотатство и лихварство. Същите средства, каквито използували и срещу Тамплиерите. Може би кралят е искал да покаже на чедата на Франция, че Църквата няма право да съди Тамплиерите, след като не е имунизирана срещу техните грехове, или просто е хвърлил предизвикателство на папата. Тъмна история, подмолна игра на шпиони и тайни служби, на „внедряване“ и доноси… Папата е поставен натясно и се съгласява да разпита седемдесет и двама Тамплиери, които потвърждават признанията, направени при мъченията. Папата обаче изтъква тяхното покаяние и залога на тържествения отказ, за да може да опрости греховете им.
И тук се случва нещо друго, което си оставаше един от главните все още неразрешени проблеми в моята дипломна работа, тъй като разполагах с противоречащи си източници: защо папата, който тъкмо е успял с големи мъки най-сетне да прибере при себе си рицарите, веднага ги връща на краля? Така и не разбрах какво се е случило. Моле отрича направените самопризнания, Климент му дава възможност да се защити и му изпраща трима кардинали да го разпитат. На 26 ноември 1309 година Моле излиза с пламенна защита на Ордена и на неговата правоверност, стигайки дори до заплахи към обвинителите, но после при него отива един кралски пратеник, Гийом дьо Плезанс, когото той смята за приятел, получава от него някакъв тайнствен съвет и на 28 същия месец дава неясни и извънредно плахи показания. Казва, че бил беден и непросветен рицар и се ограничава с изброяването на заслугите (останали вече в миналото) на Ордена, благотворителните дела, кръвния данък, платен от тях за Божи гроб, и така нататък. На всичко отгоре пристига и Ногаре, който напомня как Тамплиерите имали повече от приятелски отношения със Саладин 99: сблъскваме се с намек за провинение в държавна измяна. Оправданията на Моле са неубедителни. При тези показания той, който е прекарал вече две години в затвора, явно е приличал на отрепка. Но пък се проявил като отрепка и веднага след арестуването си. При третите показания, през март на следващата година, Моле възприема нова стратегия — не иска да говори и заявява, че ще проговори само пред папата.
Сценичен обрат. Но този път се стига до епичната драма. През април 1310 година петстотин и петдесет Тамплиери настояват да бъдат изслушани в защита на Ордена, разобличавайки мъченията, които са съпътствували самопризнанията им, отричат се от думите си и доказват несъстоятелността на всички обвинения. Но кралят и Ногаре си знаят работата. Някои Тамплиери се били отказали? Толкоз по-добре! Значи трябва да бъдат смятани за лъжци и клетвопрестъпници или по-точно за „релапси“ 100 — ужасно обвинение по онова време, щом като отричат най-арогантно това, което вече са признали. Този, който признае и се покае, все пак може да получи опрощение, но не и онзи, който се отказва от признанията и твърди, нарушавайки клетвата, че изобщо няма за какво да се кае. Петдесет и четиримата отказали се от показанията си клетвопрестъпници били осъдени на смърт.
