Отклонявам се. И така, в един момент Белбо и Диоталеви пристигнаха, шепнейки си с разтревожени лица язвителни коментари за току-що преживяната вечеря. Едва по-късно щях да науча какво представляват вечерите на господин Гарамонд.

Белбо премина веднага към любимите си концентрати, а Диоталеви след дълги размишления реши да си поръча тоник. Намерихме една масичка в дъното, току-що освободена от двама ватмани, които трябваше да стават рано на другата сутрин.

— Е, хайде, казвайте, подхвана Диоталеви — какви са тези Тамплиери…

— Не, моля ви, недейте сега… Това са неща, които могат да се прочетат навсякъде.

— Ние сме за устната традиция, отсече Белбо.

— Тя е по-мистична, допълни Диоталеви. — Бог е сътворил света, говорейки, а не е пратил телеграма.

— Да бъде светлина. Точка. Следва писмо — каза Белбо.

— До солуняните, предполагам, продължих аз.

— Говорим сега за Тамплиерите, подкани ме Белбо.

— И така… — започнах.

— Никога не се започва с „и така“, прекъсна ме Диоталеви.

Изправих се. Чаках да ме помолят. Не го направиха. Седнах отново и продължих:

— Е, повтарям, историята я знаят всички. Първият кръстоносен поход, нали така? Жофроа се прекланя на Божи гроб и изпълнява обета. Балдуин става първи цар на Йерусалим. Християнско царство на Светата земя. Но едно е да държиш Йерусалим, друго, останалата част от Палестина. Сарацините са разбити, но не и унищожени. Не им е бил лесен животът там, нито на новите заселници, нито на поклонниците. И ето че през 1118 година, при царуването на Балдуин II, пристигат деветима, начело с някой си Юг де Паинс, и образуват нов орден — Нищите рицари на Христос: монаси, но с мечове и брони. Трите класически обета — бедност, непорочност и послушание, плюс обет да закрилят поклонниците. Кралят, епископът, всички в Йерусалим дават парични помощи, осигуряват им жилище, настаняват ги в двора на древния Соломонов храм. Така стават Рицари на Храма, Тамплиери.

— Какви са били?

— Вероятно Юг и първите деветима са били идеалисти, запленени от мистиката на кръстоносния поход. Но по-късно се явяват млади синове на благородници, жадни за приключения. Новото кралство в Йерусалим било нещо като Калифорния, където лесно се забогатявало. У дома си не са имали кой знае какви перспективи, а някои, предполагам, са били направили една или друга беля. Цялата история малко ми прилича на Чуждестранния легион. Как постъпва човек, когато е загазил? Става Тамплиер, вижда свят, забавлява се, бие се, хранят го, обличат го и накрая дори си спасява душата. Разбира се, трябва да е достатъчно отчаян, защото е ставало дума и да се върви из пустинята, и да се спи в палатка, и да се прекарват дълги дни без жива душа наоколо освен другите Тамплиери и няколко черни мутри, и да се язди под силното слънце, и да се гине от жажда, и да се изкормват други нещастници…

— Спрях за миг. — Може би го представям като уестърн? Но вероятно е имало и трета фаза: орденът става могъщ, хората започват да се включват в него дори когато се радват на добро положение у дома си. Да си Тамплиер, вече не означава непременно да служиш в Палестина, можеш да си бъдеш Тамплиер и вкъщи. Сложна история. Понякога изглеждат груби войници, друг път сякаш проявяват известна чувствителност. Например не може да се каже, че са били расисти: биели се срещу мюсюлманите, затова се намирали там, но в рицарски дух и с взаимно уважение. Когато пратеникът на емира от Дамаск посетил Йерусалим, Тамплиерите му отстъпили една малка джамия, вече превърната в християнска църква, за да може да извършва своите обреди. Един ден там влязъл някакъв франк, който се възмутил, виждайки мюсюлманина в светия храм, и го нагрубил. Тамплиерите изгонили лишения от веротърпимост и се извинили на мюсюлманина. Това бойно братство с врага по-късно ги погубило, защото на процеса били обвинени между другото, че имали връзки с мистични мюсюлмански секти. И може би е било вярно, също като авантюристите от миналия век, луди по Африка, и те не са имали истинско религиозно образование, не са били толкова изтънчени, че да откриват теологическите разлики, представете си ги — хора от типа на Лорънс Арабски 87, които започват да се обличат като шейхове… Но така или иначе, трудно е да се преценяват действията им, защото християнските историографи, като Гийом от Тир например, не изпускат случай да ги оклеветят.

— Защо?

— Защото стават прекалено могъщи за прекалено кратко време. Всичко тръгва от свети Бернар 88. Ясен ви е свети Бернар, нали? Голям организатор, реформира бенедиктинския орден, премахва украсите от църквите, когато някой колега му пъпли по нервите, като Абелар 89например, го напада по маккартистки — ако е могъл, щял е да го прати на кладата, но понеже не успял, накарал да изгорят книгите му. След това говори от амвона за кръстоносен поход: да се въоръжим и тръгвайте…

— Не ви е много симпатичен… — забеляза Белбо.

— Не мога да го понасям. Ако зависеше от мен, щях да го пратя в най-страшния кръг на ада, а не да го правя светец. Но е бил добър специалист по саморекламата, вижте каква услуга му прави Данте — назначава го за началник на кабинета на Богородицата. Веднага става светец, защото се е сдушил с когото трябва. Но говорех за Тамплиерите. Бернар бързо усеща, че идеята заслужава да се доразвие, и подкрепя деветимата авантюристи, превръщайки ги в Христово войнство, може да се каже направо, че Тамплиерите, в героичната им версия, са измислени от него. През 1128 година свиква Събора в град Троа именно за да определи какво представляват тези деветима монаси воини, а няколко години по-късно пише една възхвала на Воините на Христос и изготвя правилник от седемдесет и две точки, много забавен за четене, защото в тях има от всичко по малко. Литургия всеки ден, забрана да се свързват с рицари, отлъчени от Църквата, но ако някой от тях пожелае да бъде приет в Храма, трябва да бъде посрещнат по християнски. Както виждате, бях прав, когато споменах за Чуждестранния легион. Трябвало да носят бели плащове, скромни, без кожени украси, освен агнешки, забранени били леките извити отпред модни обувки, задължително се спяло по риза и гащи, на дюшек, с чаршаф и одеяло…

— На онази жега, как ли са миришели?… — вметна Белбо.

— За миризмата ще стане дума нататък. Правилникът предвижда други неудобства: една паница за двама, хранене в мълчание, месо само три пъти седмично, покаяние в петък, ставане в зори, а ако работата е тежка, един час повече сън, но в замяна на това тринадесет молитви преди лягане. Над всички стоял магистър, а под него — цяла йерархична стълбица до оръженосец, помощник и слуги. Всеки рицар разполагал с три коня и един оръженосец; никакви разкоши по юздите, седлото и шпорите, скромно, но здраво оръжие, никакъв лов освен на лъвове, с други думи — аскетичен войнишки живот. И разбира се, обет за непорочност, на който особено се набляга, защото тези хора не стояли в манастир, а се биели на открито, сред света, ако наричаме свят това гъмжило от всякаква паплач, което по онова време представлявала Светата земя. Общо взето, правилникът казва, че женската компания е извънредно опасна и че рицарят от ордена не може да целува друга жена освен майка си, сестра си и леля си.

Белбо поклати глава:

— Е, по въпроса за лелята аз бих бил по-внимателен… Но Тамплиерите не бяха ли обвинени в содомия? Онази книга на Клосовски, „Бафомет“? Не беше ли този Бафомет някакво сатанинско божество?

— Ще стигна и до него. Но помислете за миг: водели моряшки живот, цели месеци в пустинята. Намираш се в дяволското царство, нощ е, сгушил си се в палатката заедно с оня, дето ти е ял от паницата, спи ти се, студено ти е, жаден си, страх те е и искаш да си при мама. Какво ще направиш?

— Мъжка любов… — предположи Белбо.