… Ето тази шевна машина (какво друго би могло да бъде, ако не една от онези най-модерни шевни машини, рекламирани навремето с гравюри, заедно с хапчетата за увеличаване на бюста или с огромния орел, който прелита над планините, сграбчил в ноктите си чудодейното подмладяващо питие, Робур Конкистадора, Р. К.), само че ако се пусне в действие, завърта едно колело, колелото задвижва пръстен, а пръстенът… За какво служи пръстенът, какво слуша той? Табелката обясняваше: „Индукционните токове на земното поле“. Най-безсрамно, децата могат да го прочетат при следобедните си групови посещения на Музея, дотолкова човечеството е вярвало, че върви в друга посока, всичко е могло да бъде опитано, да бъде проведен върховният експеримент, представен като принос в механиката. Властелините на Света са ни мамили в продължение на векове. Били сме заблудени, излъгани, прелъстени от Заговора и сме писали химни в прослава на локомотива.
Обикалях сред тези чудеса. Виждах се дребен, миниатюрен, смаян пътешественик по улиците на един механичен град, настръхнал от метални небостъргачи. Цилиндри, акумулатори, лайденски стъкленици, струпани една върху друга, малка двадесетсантиметрова въртележка, електромагнитен турникет. Талисман за стимулиране на симпатичните токове. Светообразуваща колонада от девет тръби, електромагнит (или гилотина?), а може би пък печатарска преса с някакви висящи куки, окачени на оборски вериги. Преса, която би могла да служи за мачкане на ръце или глави. До нея — стъклен звънец, скачен с двуцилиндрова пневматична помпа, след това нещо като аламбик, под него — купа, а вдясно — медно кълбо. Сен-Жермен е забърквал там своите оцветители за Хесенския ландграф.
Поставка за лули с множество малки пясъчни часовничета с удължени шийки като жени на Модилияни, съдържащи неизвестно вещество, наредени в две редици по десет; горните им балончета обаче са на различни височини, подобни на малки монголфиери, които се готвят да излетят, но са задържани към земята от тежки гюллета. Апарат за производство на Ребиса, пред очите на всички!
Отделът за предмети от стъкло. Явно съм се върнал обратно. Зелени бутилки, някакъв домакин садист ме черпи с чиста отрова. Железни калъпи за отливане на бутилки — отварят и затварят своите челюсти, ами ако някой вместо бутилка си пъхне ръката? Щрак, както сигурно са действували онези огромни клещи, онези ножици, скалпелите с извит връх, способни да проникват в аналния пръстен, в ушите, в матката и да изтръгнат още свежия зародиш, за да бъде счукан с мед и пипер и да утоли глада на Астарта… В залата, която прекосявах в момента, се намираха големи стъклени витрини, виждах копчета за задвижване на стоманени свредели, които навярно са се приближавали безмилостно към окото на жертвата като махалото в кладенеца от разказа 421. Всичко сякаш беше някаква карикатура, подобна на Голдберговите ненужни машини, на менгеметата за изтезание, в които жестокият Пит измъчва Мики Маус. Ето външното сцепление с три пиньона, тържество на ренесансовата механика, свързано с имената на Бранка, Рамели, Дзонка, познавам ги тези сцепления от илюстрациите за чудесното приключение на металите, но тук бяха поставени в по-ранни времена, през миналия вече, вече готови да притискат и мачкат бунтарите след завладяването на света. Тамплиерите бяха научили от хашшашиините как да затворят устата на Нофо Деи в деня, когато щяха да го заловят, пречупеният кръст на Фон Зеботендорф щеше да усуче по посока на слънцето сгърчените крайници на всеки, опълчил се срещу Властелините на Света. Всичко беше готово и очакваше само знака, пред очите на всички! Планът беше явен, но никой не можеше да го открие, скърцащите челюсти щяха да запеят своя тържествуващ химн, велика оргия на злобни захапки, вкопчващи се една в друга с безжалостно щракане, сякаш всичките им зъби едновременно се къртят и сипят по пода.
Накрая попаднах пред предавателя с издухване на искри, проектиран за Айфеловата кула, за излъчване на устни сигнали между Франция, Тунис и Русия (Тамплиери от Провенс, павликяни и Кръвници от Фес — Фес наистина не е в Тунис и Кръвниците са живели в Персия, но какво от това, не бива да навлизаме в такива неуловими тънкости, след като се тръгнали по следите на Времето на Неуловимото), вече бях виждал тази огромна машина, по-висока от човешки ръст, със стени, целите надупчени от нещо като люкове за проветрение; кой иска да ме излъже, че е радиоапарат? Ами да, познах го, дори същия следобед бях минал покрай него: сградата на Центъра „Бобур“!
Пред очите на всички. И наистина, за какво ли е служило това гигантско кутиище в центъра на Лутеция (Лутеция, люкът на тинестото подземно море), там, където навремето е бил Търбухът на Париж, с онези хоботи за ловене на въздушните течения, с онази луда плетеница от тръби, канали, онова Дионисово ухо, разтворено към външната празнота, за да излъчва звуци, послания, сигнали, чак до центъра на земното кълбо и да ги върне, изригвайки информация от ада? Отначало Музея, като лаборатория, после Кулата като сонда и накрая „Бобур“ като вселенски приемник и предавател. Може би са изградили онази огромна вендуза, за да угодят на четиримата рошави и мръсни студенти, които отиваха да чуят последната плоча с едно японско приспособление за слушане? Пред очите на всички. „Бобур“ като вход към подземното царство на Агарта, паметника на Equites Synarchici Resurgentes. А другите, двата, трите, четирите милиарда Други, не го знаят или полагат усилия да не го узнаят. Глупци и илицисти 422. А Пневматиците — неотклонно към целта, в продължение на шест века.
И изведнъж се озовах пред голямото стълбище. Спуснах се по него, все по-предпазлив. Наближаваше полунощ. Трябваше да се скрия в моята наблюдателница, преди да са дошли Те.
Мисля, че беше единадесет или малко по-рано. Бях прекосил залата „Лавоазие“, без да паля фенерчето, по спомени от следобеда, и поех по коридора с модели на локомотиви.
В църквата вече имаше хора. Виждах движещи се и трепкащи светлини. Чувах тропот и стържене на тътрени и местени предмети.
Угасих фенерчето. Дали щях да стигна навреме до войнишката будка? Прокрадвах се край витрините с влакчета и скоро се приближих до статуята на Грам в трансепта. Издигаше се върху дървен пиедестал във форма на куб (кубичният камък на Езод!), сякаш за да наблюдава входа към църковния хор. Спомних си, че моята Статуя на Свободата се намираше някъде непосредствено зад гърба му.
Предната стена на пиедестала беше спусната надолу, тъй че образуваше нещо като стъпало, на което се излизаше от един тунел. И наистина от тунела излезе човек, носещ фенер, вероятно газен, с оцветено стъкло, който осветяваше лицето му с червеникави отблясъци. Сврях се в един ъгъл и той не ме забеляза. Друг човек, идващ откъм хора, се запъти към него. „Vite, каза му, бързо, след един час пристигат.“
Значи тези бяха първите, които трябваше да подготвят всичко за ритуала ритуала. Ако не бяха много, още имах възможност да ги заблудя и да стигна до статуята на Свободата. Преди Те да пристигнат, кой знае колко щяха да бъдат и откъде щяха да дойдат, явно по същия път. Дълго се спотаявах, следейки светлинките в църквата, периодичното им редуване, моментите на усилване и утихване. Пресмятах на какво разстояние са от Статуята и колко време тя можеше да остане в тъмнина. В един момент рискувах и се плъзнах към лявата страна на Грам, с мъка се притисках към стената, стягах коремните си мускули. За щастие бях слаб като клечка. Лия… Спуснах се и се хвърлих в караулката.
За да не ме усетят, се отпуснах на пода, принуден да остана свит едва ли не като зародиш. Сърцето ми ускорено биеше, зъбите ми тракаха.
Трябваше да се отпусна. Започнах да поемам ритмично въздух през носа, като вдишвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Мисля, че когато човек е инквизиран, по този начин решава да загуби съзнание, за да се освободи от болката. Но всъщност почувствувах как бавно-бавно потъвам в прегръдката на Подземния Свят.
