Внезапно ханджията тръсна парите на Том на масата.

— А вие да си допивате виното и да се махате. Нали тъй? Нали тъй? — След което стана и бързо се отдалечи от масата им.

— Чезнещ — изпъшка Мат. — Трябваше да се досетим, че ще ни потърсят и тук.

— И ще се върне — каза Том тихо. — Предлагам да се връщаме бързо на ладията и да се възползваме от предложението на капитан Домон. Те ще се впуснат да ни търсят по Кемлинския път, а ние вече ще сме се отпрашили за Иллиан, на хиляди мили от там, където биха могли да ни очакват.

— Не — каза твърдо Ранд. — Или изчакваме Моарейн и останалите тук, в Бели мост, или тръгваме за Кемлин. Едно от двете, Том. Нали така решихме?

— Това е лудост, момче! Нещата се промениха. По-добре ме послушайте. Каквото и да разправя този ханджия, когато мърдраалът го погледне отново, ще му разкаже всичко за нас, чак до това какво сме пили и колко прах е имало по ботушите ни. — Ранд потръпна, като си спомни за безокия поглед на Чезнещия. — Колкото за Кемлин… Да не мислите, че Получовеците не знаят, че искате да стигнете до Тар Валон? Моментът е много подходящ да тръгнем с капитан Домон.

— Не, Том. — Ранд вложи известно усилие, за да придаде твърдост на гласа си, докато си мислеше как може да се озове на хиляди мили от мястото, където Чезнещите го търсят, но си пое дъх и успя да повтори решително: — Не.

— Помисли си, момче! Иллиан! Няма по-величествен град в целия свят. И Великият лов на Рога! Не е имало Лов на Рога от близо четиристотин години. Цял нов цикъл сказания, чакащи някой да ги сътвори. Само си помисли! Човек не би могъл и да мечтае за такова нещо. Докато онези се сетят накъде си тръгнал, вече ще си стар, побелял, и ще си толкова уморен от гледането на внуци, че ще ти е все едно дали ще те намерят, или не.

На лицето на Ранд се беше изписало упорство.

— Колко пъти трябва да ти кажа не? Те ще ни намерят, накъдето и да тръгнем. В Иллиан също ще ни чакат Чезнещи. А как ще можем да се отървем от кошмарите си? Аз искам да разбера какво става с мен, Том, и защо. Аз тръгвам за Тар Валон. С Моарейн, ако мога. Без нея, ако се наложи. Сам, ако трябва. Но трябва да разбера.

— Но Иллиан, момче! И безопасен път по реката, докато те ви търсят в съвсем друга посока. Кръв и пепел, момче, ти буден ли си, или сънуваш?

Ранд не отвърна нищо. „Сънувам ли? А може ли един сънуван трън да ти изкара кръв на пръста?“ Почти му се дощя да разкаже на Том за последния си сън. „Смееш ли да го кажеш на когото и да било? Баал-замон е в сънищата ти, но какво има между съня и реалността? На кого би посмял да кажеш, че Тъмния те докосва?“ Том, изглежда, разбираше. Лицето на веселчуна се отпусна.

— Дори онези сънища, момко. Все пак те са си сънища, нали? В името на Светлината, Мат, кажи му. Знам, че ти поне не искаш да ходиш в Тар Валон.

Лицето на Мат почервеня, отчасти от объркване, отчасти от гняв. Той се въздържа да погледне към Ранд и вместо това изгледа Том свъсено.

— А ти какво все се бъркаш и ни досаждаш? Искаш да се върнеш на кораба? Ами че върви. Ние сами ще се погрижим за себе си.

Слабите рамене на веселчуна се разтресоха от тих смях, но гласът му си остана напрегнат и сърдит.

— Смятате, че знаете достатъчно, за да можете да се измъкнете, така ли? И сте готови да отидете в Тар Валон и да се предадете в ръцете на Амирлинския трон? А можете ли поне да отличите една Аджа от друга? Светлината да ме изгори, момче, когато си сигурен, че поне можете да стигнете до Тар Валон сами, тогава ще ми кажеш да си вървя.

— Махай се — изръмжа Мат и пъхна ръка под наметалото си. Ранд изумен осъзна, че приятелят му е стиснал камата от Шадар Логот и че може би е готов да я използва.

От другата страна на ниската стена, преграждаща залата, избухна дрезгав смях и нечий насмешлив глас заговори високо.

— Тролоци ли? Що не си сложиш веселчунско наметало, човече! Ти си пиян! Тролоци! Тия ги разправят само в Граничните земи!

От думите се изливаше гняв. Дори Мат се извърна към стената, ококорил очи.

Ранд се изправи, колкото да надникне през стената, и веднага се сниши, почувствал парене в корема. От другата страна на масата с двамата работници в дъното седеше Флоран Гелб. Двамата му се смееха, но продължаваха да го слушат. Бартим триеше една от масите, която определено се нуждаеше от това, без да поглежда към Гелб и другите двама, но и той се вслушваше.

— Гелб — прошепна Ранд и двамата му приятели настръхнаха. Том бързо огледа тяхната страна на помещението.

Отвъд стената се намеси тънкият глас на втория мъж.

— Не-не, че е имало тролоци, имало е. Но всички са ги избили по време на Тролокските войни.

— Приказки от Граничните земи! — повтори първият.

— Истина е, казвам ви — възрази обидено Гелб. — Сам аз съм ходил до Граничните земи. Виждал съм тролоци, а че и тия бяха тролоци съм толкоз сигурен, колкото че седя тук до вас. Ония тримата разправяха, че тролоците ги преследвали, но на мен такива не ми минават. Затова напуснах „Вейка“. Имах някои подозрения към Бейл Домон за известно време, но за ония тримата съм сигурен, че са Мраколюбци. Казвам ви… — Смях и груби подмятания заглушиха останалата част от онова, което говореше Гелб.

Ранд се зачуди колко ли им остава, докато ханджията чуе описанието на „ония тримата“? Ако вече не го беше чул. Ако вече не го бе свързал с тримата непознати, с които беше говорил преди малко. Единствената врата откъм тяхната половина на общата зала щеше да ги прекара право покрай масата на Гелб.

— Може би корабът не е толкова лоша идея — промърмори Мат, но Том поклати глава.

— Вече е. — Веселчунът заговори тихо и бързо. Докато говореше, извади кожената кесия, която му беше дал капитан Домон, и припряно раздели съдържанието й на три равни купа. — Тази история ще плъзне из целия град само за час, независимо дали някой ще повярва, или не, а Получовекът може да я чуе всеки момент. Домон няма да потегли преди заранта. В най-добрия случай тролоците ще го преследват по целия му път до Иллиан. Е, по някаква си своя причина той почти го очаква, но това на нас с нищо няма да ни помогне. Не ни остава нищо друго освен да бягаме — да си плюем на петите и да бягаме колкото се може по-бързо.

Мат бързо мушна парите, които Том избута към него, в джоба си. Ранд прибра своята купчина малко по-бавно. Домон им беше дал равностойно количество сребро, но Ранд, без сам да знае защо, съжали, че монетата на Айез Седай я няма. Пъхна своя дял в джоба си и погледна въпросително веселчуна.

— В случай че се разделим… — почна Том, — е, най-вероятно няма, но ако все пак се случи… тогава вие двамата ще се справите и сами. Добри момци сте. Само гледайте да се държите по-настрана от Айез Седай, с цената на всичко.

— Мислех, че тръгваш с нас — каза Ранд.

— Тръгвам, момче, тръгвам. Но сега те са вече наблизо и само Светлината знае какво ще стане. Все едно. Едва ли ще се случи нещо чак толкова… — Том замълча, изгледа Мат и рече сухо: — Вече не възразяваш да остана с вас, нали?

Мат сви рамене.

— Просто нервите ми не издържат. Май никога няма да се измъкна от всичко това. Тъкмо спрем да си поемем дъх, и те отново се появяват, за да ни спипат. Чувствам се, сякаш някой непрекъснато занича в тила ми. Какво ще правим сега?

Смехът отвъд стената избухна отново, прекъсван от Гелб, който се мъчеше гръмко да убеди двамата мъже, че им говори истината. „Колко още?“ — зачуди се Ранд. Рано или късно Бартим щеше да свърже тримата от неговия разказ с тях.

Том издърпа леко стола си и се изправи, като се стараеше да стъпва леко приведен. Никой от другата страна на стената нямаше да го забележи, ако хвърлеше случайно поглед към тях. Махна с ръка да го последват и прошепна:

— Тихо.

Прозорците от двете страни на камината в тяхната половина на помещението гледаха към някаква уличка. Том внимателно огледа единия прозорец, преди да вдигне кепенеца му, само колкото да могат да се промушат през него. Той съвсем леко изскърца, нямаше да се чуе и на три стъпки от масата отвъд стената, където се водеше изпълненият с насмешки и кикот спор.