— Това — каза Том — ще да е нещо, достойно за разказ, разказ, който бих могъл да разправям хиляда години. Толкова съжалявам, че не съм бил там. — Гласът му прозвуча съвсем искрено и Ранд си помисли, че веселчунът не се преструва. — Може пък и да се опитам да го видя. Не ни казахте накъде са тръгнали. Дали няма и други пътници тъдява? Те може би ще знаят посоката.

Бартим небрежно махна с косматата си ръка.

— На север, това е, което се знае. Ако искате да го видите, трябва да тръгнете към Кемлин. Толкова знам, а ако има нещо да се узнае тук в Бели мост, аз ще го знам.

— Не се и съмнявам — отвърна като по ноти Том. — Предполагам, че оттук минават много пътници. Вашата табела привлече окото ми още от стъпенките на Бели мост.

— Не само откъм запад, ще ви кажа. Преди два дни тук отседна един човек, от Иллиан, с прокламация, цялата увита с разните там ленти и запечатана с оловни печати. Прочете я насред площада. Каза, че е тръгнал чак за Мъгливите планини, а ако проходите били отворени, и до Аритския океан. Каза, че били пратили хора да я прочетат по всички земи на света. — Ханджията поклати глава. — Мъгливите планини. Чувал съм, че са покрити с мъгла през цялата година и че в мъглата се криели такива неща, които могат да ти смъкнат месата от кокалите, докато се сетиш да побегнеш. — Мат неволно се изкиска и Бартим го изгледа накриво.

Том се наведе през масата, беше напрегнат.

— И какво се казваше в тази прокламация?

— Ами за лова на Рога, разбира се — възкликна Бартим. — Не ви ли го казах? Гражданите на Иллиан призовават всеки, който е готов да обрече живота си на този лов, да отиде в Иллиан. Представяте ли си? Да обречеш живота си на една легенда! Е, все ще се намерят някои глупци. Винаги се намират глупци за такива неща. Този тип твърдеше, че идел краят на света. Последната битка с Тъмния. — Той се изхили, но прозвуча някак глухо, като смях на човек, който се мъчи сам да се убеди, че наистина има за какво да се смее. — Представяте ли си, те смятат, че Рогът на Валийр трябва да бъде намерен, преди това да се случи. Какво да мисли човек за това? Разбира се, аз сам не знам дали бих спорил с тях след такава зима. Зимата, както и този Логаин, а и другите двама преди него. Защо всички тези хора напоследък все твърдят, че са Дракона? А и тази зима… Тук трябва да има нещо. Ти какво мислиш?

Том, който сякаш не го чуваше, започна да рецитира почти на себе си:

— Ето това е — ухили се Бартим, сякаш вече си представяше тълпите посетители, които му дават парите си, докато слушат Том. — Ето това е. „Великият лов на Рога“. Това да им кажеш, и ще нависнат тук от гредите на тавана. Всички в града са чули за прокламацията.

Том продължаваше да се рее някъде на хиляди мили оттук, така че Ранд реши да се намеси:

— Ние търсим едни приятели, които трябва да са минали оттук, от запад. Имаше ли много странници през последните една-две седмици?

— Ами… имаше — отвърна Бартим замислено. — Тук винаги има странници, както от изток, така и от запад. — Той изведнъж стана малко по-предпазлив и започна да ги оглежда един по един. — Как изглеждат тези ваши приятели?

Ранд отвори уста, но Том, върнал се внезапно оттам, където се беше отнесъл, го изгледа остро, за да го накара да млъкне. Веселчунът въздъхна раздразнено и се обърна към ханджията:

— Двама мъже и три жени — отрони той неохотно. — Може да са заедно, а може и да не са. — Направи им грубо описание, като ги обрисува само с по няколко думи, достатъчно за всеки, който ги е видял, да ги разпознае, без да издава що за хора всъщност бяха.

Бартим потри плешивото си теме и бавно се изправи.

— Забрави за представлението си тук, веселчуне. Всъщност ще ви бъда много благодарен, ако си изпиете набързо виното и напуснете. Напуснете веднага Бели мост, ако имате ум в главите.

— Да не би и някой друг да е питал за тях? — Том бавно отпи от халбата си, сякаш отговорът на въпроса му беше най-незначителното нещо на този свят, след което вдигна вежда и изгледа ханджията. — Кой ли може да е?

Бартим отново прокара пръсти по плешивото си теме и изсумтя:

— Преди седмица, доколкото си спомням, по моста дойде един мъж. Един такъв, като невестулка. Луд беше, всички така смятаха. Все си говореше нещо сам и не спираше да крачи, даже като застане на място. Та той питаше за същите хора… за някои от тях. Пита, сякаш е нещо много важно, пък после се държи така, сякаш отговорът изобщо не го интересува. Ту рече, че трябвало да остане тук, за да ги чака, ту че трябвало да продължи, щото много бързал. Ту скимти и моли за милостиня, ту започне да се перчи, сякаш е крал. Един-два пъти за малко да го набият. Стражата щеше да го прибере като едното нищо в тъмницата, заради собствената му безопасност. После взе че продължи за Кемлин, като все си говореше на себе си и ревеше. Побъркан, нали ви казвам.

Ранд погледна смутено Том и Мат, но двамата само поклатиха глави. Дори този човек да беше търсил точно тях, описанието му не напомняше за никой от хората, за които можеха да се сетят.

— Сигурен ли сте, че е питал за същите хора? — попита Ранд.

— За някои от тях. За онзи, воина, и за жената в коприна. Но не те го интересуваха толкова. Най-вече разпитваше за три селски момчета. — Погледът му се плъзна по Ранд и Мат и се отмести толкова бързо, че Ранд не бе сигурен дали наистина го е видял, или само му се е сторило. — Държеше да ги намери на всяка цена. Но си беше луд, нали ви казах.

Ранд потръпна и се замисли кой ли може да е бил този луд и защо е търсил тях. Мраколюбец? Нима Баал-замон е използвал луд, за да ги издири?

— Тоя беше луд, но виж, другият… — Очите на Бартим зашариха уплашено и езикът пробяга по устните му, сякаш не можеше да намери достатъчно слюнка, за да ги овлажни. — На следващия ден… На следващия ден за пръв път се появи другият…

— Другият ли? — отрони Том.

Бартим се озърна, въпреки, че помещението беше съвсем празно. Дори се надигна на пръсти и надникна през стената. Когато най-сетне проговори, речта му потече бързо и в шепот.

— Целият в черно. Държи качулката си спусната, та да не можеш да видиш лицето му, но усещаш като те гледа, все едно че са ти пъхнали ледунка зад врата. Той… той ми проговори. — Той пак се огледа уплашено. — Гласът му беше като змия, плъзнала по сухи листа. Честно, стомахът ми стана на лед. Всеки път, като се върне, пита едно и също. Същото, дето питаше и лудият. Никой не може да го види как идва — просто се появява ей тук отведнъж, кога денем, кога нощем, и като те погледне, замръзваш на място. Хората взеха да се озъртат през рамо. Най-лошото е, че пазачите на портите разправят, че не са го виждали нито да влиза, нито да излиза от града.

Ранд се помъчи да си придаде равнодушен израз. Стисна челюсти, докато зъбите не го заболяха. Мат се навъси, а Том заби поглед в чашата си. Думата, която никой от тримата не искаше да изрече, бе увиснала във въздуха помежду им. Мърдраал.

— Струва ми се, че ще го запомня за цял живот, ако срещна такъв — отрони Том след дълга пауза.

Бартим заклати глава.

— Да ме изгори дано, ще го запомниш, и още как! Светлината ми е свидетел, че ще го запомниш. Той… той питаше за същите, за които и лудият, само каза, че с тях имало и едно момиче. И — той погледна Том накриво — и един белокос веселчун.

Веждите на Том се вдигнаха. Изненадата му, поне според Ранд, изглеждаше съвсем непресторена.

— Белокос веселчун ли? Е, аз едва ли съм единственият позастарял веселчун на този свят. Уверявам те, че не познавам този човек и няма никаква причина той да е търсил точно мен.

— Може и така да е — отвърна Бартим унило. — Не го каза с много думи, но останах с чувството, че ще е много недоволен, ако някой се опита да помогне на тези хора или да ги скрие от него. Ще ви кажа какво му рекох. Рекох му, че не съм виждал ни един от тях, нито съм чувал за тях, и то си е точно така. Ни един от тях — натърти той.