Тъмнокоса, с големи очи и хубавелка, Елз им се хилеше безсрамно всеки път, когато родителите й ги нямаше наоколо, за да я видят. Докато работеха, местейки бурета и чували с овес в обора, тя висеше на прага, тананикаше си нещо, дъвчеше края на дългата си плитка и ги зяпаше. Особено настойчиво зяпаше Ранд. Той се стараеше да не й обръща внимание, но след няколко минути се наложи да облече ризата, която госпожа Гринуел му беше дала за работа. Беше му тясна в раменете и доста къса, но беше по-добре от нищо. Елз се засмя и той започна да си мисли, че този път, като ги подгонят, няма да бъде по вина на Мат.

„Перин на мое място щеше да знае как да се оправи — помисли си той. — Щеше да изтърси нещо нахално и тя щеше да се разсмее.“ Само че той не можеше да измисли нито нахална реплика, нито някоя шега. Колкото пъти погледнеше към нея, тя му се усмихваше по такъв начин, че ако баща й я видеше, веднага щеше да отвърже кучетата и да ги насъска. Веднъж му подхвърли, че й харесвали високите мъже. Всички момчета из околните ферми били много ниски. Мат му се ухили гадно. Ранд съжали, че не може да измисли някоя уместна шега, и се опита да се съсредоточи върху работата си.

След вечерята всички се разположиха около домашното огнище, господин Гринуел седна на любимия си стол и започна да тъпче лулата си с табак, а госпожа Гринуел се засуети с плетивата си и ризите на младежите, които беше изпрала. Мат измъкна шарените топки на Том и започна да жонглира. Нямаше въобще и да се сети, ако не бяха децата. Децата започнаха да се смеят, когато се правеше, че ще ги изтърве, и ги улавяше в последния миг. После бурно заръкопляскаха, когато започна да ги мята като фонтан, в осморки и по шест топки в кръг, при което наистина за малко да ги изпусне. Но бяха много радостни, а и господин Гринуел и съпругата му ръкопляскаха с не по-малък възторг от тях. Когато Мат свърши, кланяйки се из стаята почти толкова артистично, колкото би го направил Том, Ранд извади флейтата на веселчуна от кутията.

Не можеше да се докосне до инструмента, без да го жегне мъката. Допирането на пръстите му до изящната изработка със златни и сребърни шарки беше като да се докосне до спомена за Том. Никога не си позволяваше да пипне лютнята, освен колкото да провери, че е здрава и суха — Том винаги беше казвал, че лютнята не е за непохватни селски пръсти — но винаги, когато някой фермер им позволяваше да останат да пренощуват, след вечеря той изсвирваше по някоя и друга мелодия с флейтата. Беше нещо като малко допълнително отплащане към фермера и може би средство да освежи спомена си за Том.

С весело настроение, вече подхранено от жонгльорските изцълнения на Мат, той подхвана „Три момичета в ливадата“. Господин и госпожа Гринуел започнаха да пляскат в такт, а по-малките дечица заиграха на пода, дори най-малкият изтърсак, едва проходил, затупка с крачета в ритъма на мелодията. Ранд знаеше, че с такова свирене не би спечелил награда на Бел Тин, но след уроците на Том нямаше да се притесни да участва.

Елз седеше пред огнището, кръстосала хубавите си крака, и когато той свали флейтата от устните си след последния тон, се наведе с въздишка и му се усмихна:

— Толкова хубаво свириш!

Госпожа Гринуел изведнъж спря да плете и погледна дъщеря си изпод вежди, след което измери Ранд с дълъг преценяващ поглед.

Той вече беше вдигнал кутията, за да прибере инструмента, но при нейния поглед за малко да изтърве и флейтата, и кутията. Ако го обвинеше, че ухажва дъщеря й… Притеснен, той вдигна отново флейтата и изсвири друга песен, а после — още една и още една. Госпожа Гринуел продължаваше да го наблюдава. Той изсвири „Вятърът, който клати върбата“, а после „На връщане от долината Таруин“, „Петелът на госпожа Айнора“ и „Старият черен мечок“. Изсвири всички песни, за които можеше да се сети, но тя продължаваше да го гледа изпитателно. Нищо не каза, само го наблюдаваше и от време на време въздишаше тежко.

Накрая господин Гринуел стана и потри доволно ръце.

— Е, това беше голяма радост за нас, но май стана време за лягане. Вие, момци, сте тръгнали на път и разполагате сами с времето си, но сигурно знаете, че в една ферма денят започва много рано. Да ви кажа правичката, момчета, плащал съм добри пари по хановете и за по-лоши забавления от това, което ни предложихте тази вечер. За много по-лоши.

— Мисля, че заслужават да ги наградим, татенце — рече госпожа Гринуел, вдигнала на ръце най-малкото момченце, когато отдавна вече беше заспало. — Оборът не е най-доброто място за спане. Тази нощ могат да преспят в стаята на Елз, а тя ще спи при мен.

Елз направи гримаса. Беше достатъчно предпазлива, за да не вдигне глава да се издаде, но Ранд го забеляза. Стори му се, че майка й също.

Господин Гринуел кимна.

— Да, по-добре ще е, отколкото в обора. Стига да нямате нищо против да спите двамата в едно легло, разбира се. — Ранд се изчерви; госпожа Гринуел продължаваше да го гледа. — Съжалявам, че не мога да чуя повече от свирнята ти с тази флейта. А и твоето жонглиране също си го биваше, момче. Хареса ми. Знаете ли, има една малка работа, в която можете да ми помогнете утре…

— Те сигурно ще искат да си тръгнат рано — намеси се госпожа Гринуел. — Ариен е следващото село по пътя им и ако цскат да си пробват късмета в тамошния хан, ще трябва да вървят цял ден, за да стигнат преди да се е мръкнало.

— Да, госпожо — каза Ранд. — И много ви благодарим.

Тя му се усмихна със стиснати устни, сякаш знаеше много добре, че благодарностите му не са само заради съвета й, нито само заради вечерята и топлото легло.

През целия следващ ден Мат го заяждаше за Елз. Той се опитваше да смени темата и подхвърлянето на Гринуелови за изпълнения по хановете беше единственото, което му хрумна, макар и да му звучеше глупаво. Но когато стигнаха до следващото село, нещата станаха други.

По здрач почукаха на портата на единствения хан в Ариен и Ранд поговори с ханджията. Изсвири му „Понтон през реката“, която домакинът знаеше под името „Пътя за Дън Арен“, а Мат показа няколко фокуса с топките. Резултатът беше, че спаха в креват и ядоха печени картофи и гореща телешка супа. Беше най-малката стаичка, разбира се, под стряхата, а яденето им го поднесоха след дълга нощ свирене и жонглиране, но все пак си беше постеля под покрив.

Ранд спа добре, въпреки че делеше легло с Мат и неговите нощни бълнувания. На заранта ханджията се опита да ги уговори да останат за още ден-два, но след като не успя, извика един гурелив селянин, който беше пил прекалено много, за да може да се върне предната нощ във фермата си, и час по късно двамата вече се намираха на пет мили на изток, излегнати по гръб върху сеното в каруцата на Езил Форни.

Така продължи пътуването им. С малко повечко късмет и ако се повозеха на някоя и друга каруца, те почти успяваха да стигнат, преди да се мръкне, до следващото село или градче. Ако в селото имаше повече от един хан, ханджиите сами ги канеха, щом чуеха флейтата на Ранд и видеха фокусите на Мат с топките. И двамата все още бяха много далеко от изкуството на истински веселчун, но в повечето села хората не бяха и виждали такъв от повече от година. Две или три странноприемници в някое градче означаваха по-хубава стая, с две легла, както и по-щедри порции с по-добри мръвки, а понякога дори им даваха и по някоя пара. На заранта все се намираше някой, който да ги повози — било препил и закъснял да се прибере фермер, било търговец, оценил изпълненията им, който нямаше нищо против да се качат във фургона му. Ранд вече започна да си мисли, че няма да имат никакви проблеми по пътя до Кемлин. Но точно тогава се озоваха в Четиримата крале.

Селището беше по-голямо от повечето села, през които бяха минали, но все пак доста пършиво за такова помпозно име. Както обикновено, Кемлинският път минаваше точно по средата на градчето, още един път идваше от юг. Повечето селища представляваха тържища и сборни места за фермерите от околността, но тук не се мяркаха много фермери. Четиримата крале преживяваше като спирка за търговските кервани на път за Кемлин и към миньорските села в Мъгливите планини отвъд Бейрлон. Пътят ог юг поддържаше търговията на Люгард с рудниците на запад; люгардските търговци, запътили се за Кемлин, ползваха по-пряк път. В околността на градчето имаше няколко ферми, почти достатъчни, за да изхранят самите фермери и градчето, а всичко в селището се съсредоточаваше около търговците и техните фургони.