— Не мърдай! — просъска й той. — Мръднеш ли, ще те заколя. Вярвай, ще те заколя. — Тя бавно кимна; очите й не се отместваха от камата на Мат. — Гледай я, Ранд.

Ранд не беше сигурен какво се очаква от него, ако тя опита нещо — ако извикаше например; разбира се, не можеше да хукне след нея, ако се опиташе да побегне — но тя седеше на пода, без да мърда, докато Мат измъкваше камата й от стената. Черното петно в гредата престана да расте, въпреки че от прореза продължаваше да излиза пушек.

Мат се огледа къде да постави камата, а после я подхвърли в ръцете на Ранд. Ранд я подхвана страхливо, сякаш му бяха подхвърлили жива пепелянка. Изглеждаше съвсем обикновена, макар и с шарки, с бяла дръжка от кост и тясно бляскаво острие, не по-дълго от дланта му. Най-обикновена кама. Но той беше видял какво можеше да прави. Дръжката й дори не беше гореща, но ръката му се изпоти. Надяваше се да не я изтърве върху сухото сено.

Просналата се жена не се и помръдна, само гледаше как Мат бавно се извръща към нея. Гледаше го, сякаш се чудеше какво ли ще направи, но Ранд забеляза как очите на Мат изведнъж се присвиха и ръката му, стиснала камата, се стегна.

— Мат, недей!

— Тя се опита да ме убие, Ранд. И теб щеше да убие. Тя е Мраколюбец!

— Но ние не сме — отвърна Ранд. Жената изохка, сякаш едва сега бе разбрала какво се кани да направи Мат. — Ние не сме, Мат.

Мат замръзна за миг, острието в юмрука му просветна под светлината на фенера. После кимна.

— Махай се оттук — изсъска той на жената.

Тя бавно се изправи и изтупа сламата от дрехите си. И когато се запъти към вратата, се движеше така, сякаш няма никаква причина да бърза. Но Ранд забеляза, че поглежда предпазливо към камата с рубина в ръката на Мат.

— Наистина трябва да престанете да упорствате — промълви тя. — В края на краищата, за вас така ще е най-добре. Ще видите.

— Най-добре? — повтори Мат кисело и потри гърдите си, където щеше да го прободе ножът й, ако не беше се мръднал. — Я се махай!

Тя помръдна небрежно рамене, но се подчини.

— Грешка. Настана голямо… объркване, след това, което се случи с онзи самонадеян Гоуд. Да не говорим за идиота, дето вдигна паниката в Шеран. Никой не знае какво точно е станало там, нито как. Това прави нещата много по-опасни за вас, не разбирате ли? Очакват ви почетни места, ако дойдете при великия Властелин по своя собствена воля, но докато бягате, ще бъдете преследвани, и кой тогава може да каже какво ще ви сполети?

Ранд потръпна от хлад. „Ловните ми кучета са ревниви и няма да са никак милостиви.“

— Значи двете селянчета ви създават големи неприятности. — Смехът на Мат беше мрачен. — Май вие, Мраколюбци, не сте чак толкова опасни, колкото бях чувал.

Тя се спря и го изгледа. Погледът й беше леден, а гласът й — още по-студен.

— Ще разберете колко сме опасни, когато дойде мърдраал.

И излезе. Мат затръшна вратата след нея и я залости. Когато се извърна, в очите му се четеше тревога.

— Чезнещ — промълви той и прибра камата в сетрето си. — Казва, че щял да дойде тук. Как са краката ти?

— Не мога да танцувам — промърмори Ранд. — Но ако ми помогнеш да се изправя, мисля, че ще мога да вървя. — Той погледна ножа в ръката си и потръпна. — Кръв и пепел, какво ти вървене! Ще тичам.

Мат набързо нарами всичките им вещи и му помогна да се изправи. Краката на Ранд се огъваха и му се наложи да се облегне на приятеля си, но полагаше всички усилия да не забави Мат. Държеше камата на непознатата жена по-надалече от себе си. До вратата имаше ведро, пълно с вода. Когато минаха покрай него, той хвърли камата вътре. Острието се докосна до водата със съсък, вдигна се пара. Лицето му се изкриви и той се помъчи да върви по-бързо.

Утрото вече бе настъпило и по улиците имаше много хора, макар все още да беше рано. Но всеки беше улисан в собствените си грижи и никой нямаше намерение да обръща внимание на някакви си двама младежи, които напускаха селото, при толкова много чужденци, минаващи напоследък оттук. Въпреки това Ранд напъваше всеки мускул по тялото си, стараейки се да не се олюлява. С всяка следваща стъпка се чудеше дали някой от забързалите се наоколо не е от Мраколюбците. „Дали някой от тях не чака жената с камата? Или Чезнещия?“

На една миля извън селото силите го напуснаха. Минута след това той вече дишаше тежко, облегнат на рамото на Мат; малко след това и двамата рухнаха на земята. Мат го придърпа встрани от пътя.

— Трябва да продължим — каза Мат. Прокара пръсти по косата си, после дръпна шала си над очите. — Рано или късно те отново ще тръгнат след нас.

— Знам — отвърна задъхано Ранд. — Знам. Дай ми ръка.

Мат отново го задърпа, но той не можа да стане. Даде си сметка, че няма никаква полза. Направеше ли и една крачка, щеше отново да се просне на земята.

В този момент до тях спря каруца и един мъж с грубовато лице ги изгледа от седалката зад коня.

— Болен ли е нещо? — попита мъжът, захапал запалената си лула.

— Просто е изморен — каза Мат.

— Не съм спал от два дни — промълви Ранд. — Ядох нещо, от което ми прилоша. Вече се пооправих, но не съм спал.

Мъжът изпусна облак дим и попита:

— За Кемлин сте тръгнали, нали? Да бях на вашите години, май и аз щях да отида да видя тоя Лъжедракон.

— Да — кимна Мат. — Точно така. Отиваме да видим Лъжедракона.

— Е, качвайте се тогаз. Приятелят ти отзад. Ако пак му стане зле, по-добре да е на сеното, не тук горе. Мен ми викат Хаям Кинч.

Стигнаха в Карисфорд чак по мръкнало. Отне им много повече време, отколкото Ранд смяташе според това, което им беше казал господин Кинч, когато ги остави. Зачуди се дали просто чувството му за време не се е объркало. Само три нощи след срещата с Ховал Гоуд в Четиримата крале, две, откакто Пайтър ги беше изненадал в Шеран. И само един ден, откакто безименната жена се беше опитала да ги убие в конюшнята, но и това му се струваше, че се беше случило преди цяла година, или преди цял живот.

Но каквото и да ставаше с времето, Карисфорд изглеждаше съвсем обикновено селище, поне на повърхността. Спретнати, обрасли с лозници тухлени къщи и тесни улички,с изключение на самия Кемлински път, тихо и невероятно спокойно. „Но какво ли се крие отдолу?“ — помисли си той. Тържището Шеран също им се беше сторило мирно на вид, какго и селището, в което онази жена… Така и не беше разбрал името й, а не искаше и да си помисля за нея.

Тихо минаха през селото и продължиха пътя. Ранд всеки миг очакваше нечий глас да ги попита настоятелно кои са. Или по-лошо — да им извика някой, който знаеше кои са.

Местността ставаше все по-гъсто населена. Пред тях непрекъснато се виждаха светлинки на фермерски къщи. Плетове и стобори отделяха пътя от полята зад тях. Навсякъде се виждаха ниви и нито една горичка край пътя. Сякаш непрекъснато се намираха в окрайнините на някое село.

Внезапно Мат седна насред пътя и замърмори:

— Две крачки правят един разтег. Хиляда разтега правят миля. Четири мили правят една левга… Няма да измина и десет крачки повече, освен ако на другия край няма място, където да спим. Ако има и нещо за ядене, няма да е излишно. Ти да не си скрил нещо в джобовете си? Някаква ябълка, да речем? Не бих имал нищо против. Я погледни все пак.

Ранд се озърна. Двамата бяха единствените, които се движеха в нощта. После хвърли поглед към Мат, който беше изул единия си ботуш и разтъркваше пръстите на крака си. И него стъпалата го бяха заболели. Краката му потрепераха, сякаш за да му подскажат, че силите му още не са се възстановили, както му се струваше. Встрани от пътя се очертаваха някакви тъмни издутини. Купи сено, смалени от зимното хранене на животните, но все пак — купи сено.

Той подритна Мат с носа на ботуша си.

— Ще спим ей там.

— Пак купи сено — въздъхна Мат, но нахлузи ботуша си и се изправи.

Вятърът се усилваше и нощният хлад ставаше все по-пронизващ. Двамата прескочиха тромаво плета и скоро се заровиха в една купа. Покривалото, предпазващо сеното от дъжда, ги заслоняваше и от вятъра.