— Общото е ето какво, момиче. След като установил мир навсякъде освен в земите отвъд Аритския океан, след като толкова многобройни поданици го посрещали с възторг навсякъде, където отивал — а те наистина го обичали, нали разбирате, понеже той бил суров човек, но не и спрямо простия народ — той решил, че е дошло времето да си издигне столица. Нов град, който да не е свързан с никоя стара кауза, фракция или съперничество. Тук щял да го издигне той, в самия център на земята, обкръжена от моретата, Пустинята и Погибелта. Тук, където никоя Айез Седай не би пристъпила драговолно, нито би могла да използва Единствената сила, ако влезе. Столица, от която един ден над целия свят да се възцари мир и справедливост. Когато чули това, обикновените хора събрали достатъчно пари, за да му издигнат паметник. За повечето от тях той бил само мъничко по-долу от Създателя. Малка стъпка. Съвсем мъничка. Пет години отнело, докато паметникът бъде изсечен и издигнат. Статуя на самия Артур Ястребовото крило, сто пъти по-голяма от естествения му ръст. Издигнали я точно тук, а градът трябвало да се въздигне около нея.

— Но наоколо няма никакъв град — изсумтя Егвийн. — Ако е имало град, все щеше да остане нещо. Каквото и да е.

Илиас кимна, без да откъсва бдителното си око от околните хълмове.

— Наистина не е имало. Артур Ястребовото крило умрял в деня, в който статуята била завършена, а синовете му и другите му роднини започнали битки заради трона. Статуята останала самотна сред тези хълмове. Синовете, племенниците и братовчедите му измрели и последната кръв на Ястребовото крило изчезнала от лицето на земята — освен може би неколцина от онези, които прехвърлили Аритския океан. Имало такива, които били готови да изтрият дори паметта за него, стига да можело. Книги били изгаряни само защото в тях се споменавало името му. Накрая не останало нищо от него освен сказанията, повечето от които погрешни. До това се свела безмерната му слава.

— Битките, разбира се, не престанали, само защото Ястребовото крило и неговите близки изгинали — продължи Илиас. — Все още оставал за превземане тронът му и всеки владетел или владетелка, които могли да съберат войска, го желаели. Така започнада Стогодишната война. Продължила всъщност сто двадесет и три години. Мнозина придобили дял от владенията му, но никой не успял да спечели цялото и някъде през онези години статуята била съборена. Сигурно не могли да понесат да се сравняват повече с него.

— Отначало звучеше така, сякаш го презираш — каза Егвийн. — А сега говориш, сякаш му се възхищаваш.

Илиас я погледна безизразно.

— Пийни още малко чай, ако искаш. Трябва да загасим огъня преди да се е мръкнало.

Сега вече Перин ясно различаваше окото, въпреки сумрачната светлина. Беше по-голямо от човешка глава, а сенките, които падаха върху него, го правеха да прилича на гарваново око, твърдо, черно и безжалостно. И той съжали, че не бяха намерили някое друго място за преспиване.

Перин слезе до извора. Вече притъмняваше и нощният вятър се надигаше откъм изток. Той измъкна секирата от каишката на колана си и я огледа. Ясеновата дръжка беше дълга колкото ръката му, хладна при допир. Мразеше я. Срамуваше се колко се беше гордял с тази секира в Емондово поле. Преди да знае какво би могъл да пожелае да направи с нея.

— Толкова ли я мразиш? — промълви Илиас зад него.

Стреснат, Перин насмалко да замахне, преди да разбере кой му говори.

— И ти ли можеш да четеш ума ми? Като вълците?

Илиас го погледна насмешливо.

— И слепец може да прочете лицето ти, момче. Е, кажи си. Мразиш ли момичето? Презираш я? Това ще да е. Готов си да я убиеш, защото я презираш, защото те бави и заради женските си прищявки.

— Егвийн никога не ме е бавила — възрази той. — Винаги е поемала дела си от трудностите. Не я презирам, обичам я. — Той изгледа сърдито Илиас, да не би да му се присмее. — Не така. Искам да кажа, не и като сестра, но тя и Ранд… Кръв и пепел! Ако гарваните ни бяха настигнали… Ако… Не знам.

— Да, щеше да го направиш. Ако тя трябваше да избере как да умре, какво според теб щеше да избере? Един чист удар с брадвата или начина, по който загинаха животните, които видяхме? Аз самият знам какво бих предпочел.

— Но аз нямам право да избирам вместо нея! Няма да й кажеш, нали? За… — Ръцете му се впиха в дръжката на секирата; мускулите му се стегнаха — яки мускули за неговата възраст, укрепнали от дългите часове, в които беше размахвал чука в ковачницата на майстор Люхан. — Мразя го това нещо — изръмжа той. — Не знам какво да правя с него, мъкна го на кръста си като някой глупак. Разбираш ли, едва ли бих могъл да го направя. Когато само си въобразявах какво ли не, можех да се перча и да се правя, че… — Той въздъхна. — Сега е съвсем различно. Не искам да я използвам повече.

— Ще я използваш.

Перин надигна секирата, за да я хвърли във водата, но Илиас хвана китката му.

— Ще я използваш, момче, и докато ненавиждаш необходимостта да я използваш, ще я използваш много по-умно, отколкото повечето хора. Почакай. Ако някога престанеш да мразиш това оръжие, едва тогава ще настъпи времето да го захвърлиш и да побегнаш в обратната посока.

„Лесно му е да ми говори да почакам. А ако чакам дълго и после не мога да я изхвърля?“

Той отвори уста да попита Илиас, но не успя да каже и дума. Понеже дойде послание от вълците — толкова спешно, че очите му блеснаха от изненада. За миг забрави какво се канеше да каже, забрави, че се кани изобщо да каже нещо, забрави дори как се говори и как се диша. Лицето на Илиас също хлътна като спукан мях, а очите му сякаш се взряха навън и надалече. А после то изчезна, също тъй внезапно, както се беше появило. Беше продължило само един удар на сърцето, но и това беше достатъчно.

Илиас се затече към огъня. Перин безмълвно хукна след него.

— Гаси огъня! — извика тихо Илиас на Егвийн. — Махай го!

Тя скочи на нозе, втренчена объркано в него, след което пристъпи към огъня, но бавно, явно без да разбира какво се е случило. Илиас грубо я избута, грабна котлето с чая, изруга, понеже се опари, но все пак успя да го излее върху огъня. Перин зарита пръст върху свистящите въглени и не спря, докато и последното въгленче не се скри.

— Не можем да скрием, че тук е имало някой — изхриптя Илиас. — Остава ни да побързаме и да се надяваме. Може пък и изобщо да не обърнат внимание. Кръв и пепел, все си мислех, че са гарваните.

Перин бързо оседла Бела.

— Какво има? — попита Егвийн. Гласът й трепереше. — Тролоци ли са? Или Чезнещ?

— Тръгвайте на изток или на запад — каза Илиас на Перин, без да й обръща внимание. — Намерете някое място да се скриете, ще ви намеря веднага, когато мога. Ако видят някой вълк… — Той се понесе надалече от тях, почти превит на четири крака, и бързо се скри сред припадналите вечерни сенки.

Егвийн припряно събра вещите си, но продължаваше да настоява да получи някакво обяснение от Перин. Гласът й беше настойчив и все по-уплашен с всяка изминала минута. Перин продължаваще да мълчи. Поеха към залязващото слънце. Докато крачеше пред Бела, стиснал брадвата, той й разказа накратко това, което знаеше, като в същото време се оглеждаше за някое място, където да се скрият и да изчакат Илиас.

— Насам идват много мъже, на коне. Запътили са се към извора. Вероятно нямат нищо общо с нас. Това е единствената вода на мили околовръст. Но Пъструша казва… — Той погледна през рамо. Вечерното слънце хвърляше криви сенки върху лицето й, сенки, колто криеха изражението й. „Какво ли си мисли? Дали ме гледа така, сякаш никога не ме е познавала? А познава ли ме изобщо?“ — Пъструша твърди, че й миришат на нещо лошо… Така, както някое бясно куче мирише лошо. — Бистрият извор скоро се скри зад гърба им. Той все още различаваше каменни блокове — отломки от статуята на Артур Ястребовото крило — в сгъстяващия се здрач, но не можеше да определи кой беше камъкът, където бяха запалили огъня. — Ще се скрием някъде и ще изчакаме Илиас.