— Защо ще се занимават с нас? — настоя тя. — Това място трябваше да е безопасно. Смятат го за безопасно. О, Светлина, има ли въобще безопасно място някъде?

Перин започна да се оглежда още по-напрегнато за място, където да се укрият. Сигурно не бяха много далече от извора, но здрачът беше станал съвсем гъст. Скоро щеше да стане твърде тъмно, за да могат да вървят. Бледата светлина на залязлото вече слънце огряваше само върховете на хълмовете. Вляво от тях право в небето се извисяваше тъмен силует — голям плосък камък, щръкнал от някакъв хълм.

— Насам — подкани я той.

Младежът се затича към хълма, като се озърташе през рамо да види дали мъжете вече не са се появили.

Огледа скалата — плоски късове, открояващи се под небосвода. Имаше нещо познато в тях — един над друг, с по три чупки… Той се покачи на първия и разбра: пръсти. „Ще се подслоним в ръката на Артур Ястребовото крило. Може би част от неговата справедливост се е запазила поне тук.“

Махна на Егвийн да го последва. Тя не се и помръдна, затова той се изпързаля надолу по хълма, за да й каже какво е намерил.

Егвийн се вгледа нагоре, вдигнала ръка над очите си, и попита:

— Как можеш изобщо да виждаш нещо в тази тъмнина?

Перин отвори уста, но веднага я затвори и се огледа. Слънцето беше залязло отдавна, облаци скриваха пълната луна, но на него все още му се струваше, че усеща пурпурните лъчи на залеза.

— Напипах скалата — отвърна той. — Няма да могат да ни забележат в сянката й, дори да стигнат дотук. — Той хвана поводите на Бела, за да я отведе до подслона под огромната ръка. Направо усещаше в гърба си парещите очи на Егвийн. Докато й помагаше да слезе от седлото, нощта се огласи от викове. Идваха откъм извора. Егвийн постави ръка на рамото на Перин и той долови неизказания й въпрос.

— Видели са Вятър — каза й той неохотно. Трудно му беше да извлече смисъла от мислите на вълците. Нещо като огън. — Носят факли. — Той я накара да седне в основата на пръстите на статуята и се присви до нея. — Разделят се на групи, да търсят. Много са, а вълците са целите в рани. — Постара се да вложи малко повече кураж в гласа си. — Но би трябвало да останат встрани от пътя им, макар и да са ранени, пък и те не предполагат, че сме тук. Хората не виждат това, което не очакват. Скоро ще се откажат и ще се спрат за нощувка.

Илиас беше с вълците и нямаше да ги изостави, докато ги преследваха. „Толкова много ездачи. Толкова настоятелни. Защо са толкова настоятелни?“

Видя, че Егвийн му кима, но в тъмнината тя не го забеляза.

— Ще се оправим, Перин.

„О, Светлина! — помисли си той изумен. — Тя се опитва да успокои мен!“

Виковете не преставаха да огласят околността. Факлите примигваха като светли точици в мрака.

— Перин — промълви тихо Егвийн, — ще танцуваш ли с мен в неделя? Ако се върнем дотогава у дома?

Раменете му се разтресоха. Не издаде звук и не знаеше дали плаче, или се смее.

— Да. Обещавам ти. — Ръцете му стиснаха брадвата. Гласът му се сниши до шепот. — Обещавам — повтори той и кимна.

През хълмовете тръгнаха групи конници с факли, по десетина във всяка група. Перин не можеше да определи със сигурност колко са групите. Продължаваха да си подвикват, чуваха се човешки гласове и конско цвилене.

Виждаше всичко от повече от един ъгъл. Самият той се беше прислонил до Егвийн на хълма и наблюдаваше как факлите се движат в нощта като светулки, но същевременно умът му тичаше в нощта заедно с Пъструша, Вятър и Скокливец. Вълците бяха твърде накълвани от гарваните, за да тичат надалече или бързо, затова възнамеряваха да подгонят човеците извън мрака, да ги върнат обратно към убежищата на техните огньове. Хората в края на краищата винаги търсеха закрилата на огньовете си, когато в нощта бродеха вълците. Някои от ездачите водеха допълнителни коне, животните пръхтяха, дърпаха се и кривяха очи уплашено, когато сивите силуети на зверовете се мернеха край тях, цвилеха и се дърпаха от ръцете на мъжете, които ги държаха, пръскаха се във всички посоки и тичаха с всички сили. Конете с ездачи на гърба също цвилеха в паника, когато сивите сенки изведнъж проблясваха пред очите им с озъбени муцуни, а понякога и ездачите им изпищяваха преди челюстите да разкъсат гърлата им. Илиас също беше някъде там, усещаше го по-смътно, дебнещ с дългия си нож в мрака, като двукрак вълк с един-единствен остър зъб. Крясъците нерядко преминаваха в ругатни и проклятия, но издирвачите не се отказваха от начинанието си.

Внезапно Перин осъзна, че хората с факлите следват някаква система. Всеки път, когато няколко от групите се появяха в полезрението му, поне една от тях се оказваше все по-близо до хълма, на който се бяха скрили двамата с Егвийн. Илиас им беше казал да се скрият, но… „Ами ако побегнем? Сигурно ще можем да се скрием в тъмното. Може би.“

Той се извърна към Егвийн, но още в същия момент възможността да вземе решвние му беше отнета. Десетина факли, скупчени една до друга, обиколиха основата на хълма, поклащайки се в ритъм с тропота на конските копита. Остриета на копия проблеснаха под светлината на факлите. Той замръзна, затаил дъх, ръцете му стиснаха дръжката на брадвата още по-силно.

Конниците вече отминаваха хълма, но един от тях извика и факлите се люшнаха назад. Перин отчаяно се замисли накъде могат да се измъкнат. Но само да помръднеха, щяха да ги забележат, ако още не бяха ги видели, а забележеха ли ги, нямаше да имат никакъв шанс да избягат, колкото и да им помагаше тъмнината.

Едва сега, на светлината на факлите, Перин различи белите плащове на Чедата на Светлината. Те държаха факлите си високо и се бяха навели напред в седлата си, като надничаха в дълбоките сенки под пръстите на Артур Ястребовото крило.

— Там има нещо — чу се гласът. Беше твърде висок, сякаш човекът се боеше от онова, което се намираше извън светлината на факлата му. — Казах ви, че някой може да се скрие горе. Онова там не е ли кон?

Егвийн постави ръката си на рамото на Перин. Очите й бяха големи и тъмни. Безмълвният й въпрос беше ясен, въпреки че той не можеше да види чертите й. Какво да правят? Илиас и вълците все още дебнеха, за да им помогнат в мрака. Конете долу пристъпваха нервно. „Ако сега побегнем, те ще ни подгонят по петите.“

Един от Белите плащове извика:

— Ако разбирате човешка реч, слезте и се предайте. Няма да пострадате, ако вървите в Светлината. Ако не се предадете, всички ще бъдете избити. Имате една минута. — Копията се снишиха, дългите им стоманени остриета проблеснаха на светлината на факлите.

— Перин — прошепна Егвийн, — не можем да им избягаме. Ако не се предадем, ще ни убият. Перин?

Илиас и вълците все още ловуваха в мрака. Нов далечен задавен крясък показа, че някой от Белите плащове се е доближил опасно до дебнещата Пъструша. „Ако побегнем…“ Перин поклати глава и се изправи замаян, като изпаднал в транс, и с препъване заслиза към Чедата на Светлината. Чу как Егвийн въздъхна и го последва. „Защо Белите плащове са толкова настоятелни, сякаш страстно ненавиждат вълците? И защо миришат лошо?“ Почти му се стори, че сам подушва лошотата им, когато вятърът лъхна откъм ездачите.

— Хвърли брадвата — викна водачът им.

Перин се затътри към него, запушвайки нос, за да се отърве от миризмата, която му се струваше, че надушва.

— Хвърли я, глупако! — Копието на водача се насочи към гърдите на Перин.

За миг той се загледа в острието — достатъчно остра стомана, за да го прониже до гърба, и внезапно извика:

— Не!

Но не към конника беше отправен вика му.

Скокливец изскочи от нощта и Перин се превърна в едно цяло с вълка. Скокливец, кутрето, което беше виждало как се реят орлите и толкова отчаяно искаше да полети в небето като тях. Кутрето, което се силеше и подскачаше, докато не се научи да скача по-високо от всеки друг вълк, и което така и не забрави порива да се зарее из небето. От нощта връхлетя Скокливец и в скока си остави земята под себе си, понесъл се като орел. На Белите плащове остана само миг да понечат да изругаят, преди челюстите на Скокливец да разкъсат гърлото на мъжа, насочил копието си към Перин. Перин усети скършващия се врат и вкуса на кръв.