— Отседнал съм в „Елена и Лъва“. Само тази вечер.

Мат пръв започна да разказва объркано на Том за съня и тревогата им дали да кажат на Моарейн, или не, но Ранд скоро се включи, тъй като имаше известна разлика в начина, по който двамата го бяха запомнили. „Или всеки сън по малко се различава“ — помисли си той. Но основната част на сънищата им съвпадаше.

Още в самото начало на разказа им Том ги заслуша внимателно. Когато Ранд спомена за Баал-замон, веселчунът ги сграбчи за раменете и им заповяда да си държат езиците зад зъбите, след което се вдигна на пръсти и се огледа над тълпата, а после ги избута извън претъпканата улица пред някаква порта, където освен тях имаше само едно мършаво псе с жълтеникава козина.

— Не споменавайте никога повече това име, където някой непознат може да ви чуе. — Гласът на Том беше тих, но настоятелен. — Дори на места, където никой не би могъл да ви чуе. Това име е много опасно, дори да ги нямаше Чедата на Светлината из улиците.

Мат изсумтя.

— Аз да ти кажа на теб за Чедата на Светлината — изтърси той и погледна кисело към Ранд.

Том не му обърна внимание.

— Ако само един от вас беше сънувал този сън… — Той нервно подръпна мустаците си. — Я ми разкажете пак всичко, което си спомняте. — Докато ги слушаше, продължаваше да се озърта предпазливо към улицата.

— …той изброи мъжете, за които каза, че били използвани — завърши Ранд. Мислеше, че дотук му е разказал всичко. — Гуаир Амалазан. Раолин Прокобник.

— Давиан — добави Мат. — И Юриан Каменолък.

— И Логаин — завърши Ранд.

— Опасни имена — промълви Том. Очите му сякаш се впиваха в тях още по-напрегнато отпреди. — Почти толкова опасни, колкото неговото. Всички вече са мъртви, с изключение на Логаин. Някои от тях отдавна са мъртви. Раолин Прокобник е загинал преди близо две хиляди години. Но и това име е опасно. Най-добре ще е да не ги споменавате на глас, дори когато сте сами. Повечето хора не знаят тези имена, но ако ви чуе някой неподходящ човек…

— Но какви са били те? — каза Ранд.

— Мъже — промърмори Том. — Мъже, които са разтърсвали стълбовете на небесата и са разклащали света из основи. — Той поклати глава. — Няма значение. Забравете за тях. Сега те са само прах.

— Дали… били ли са използвани, както каза той? — попита Мат. — И убити?

— Може да се каже, че Бялата кула ги е убила. Би могло. — Устните на Том за миг се свиха, след което той отново поклати глава. — Но да са използвани… Не, едва ли. Амирлинският трон извършва какви ли не заговори, но точно това не ми се вярва.

Мат потръпна.

— Той каза толкова много неща. Налудничави неща. Имам предвид Луз Терин Родоубиеца и за Артур Ястребовото Крило. И за Окото на света. Какво трябва да е пък това, в името на Светлината?

— Легенда — отвърна замислен веселчунът. — Може би. Голяма като легендата за Рога на Валийр, поне в Граничните земи. Там, горе, младите мъже ходят да търсят Окото на света, така както младите мъже на Иллиан търсят Рога. Най-вероятно е само легенда.

— Какво да правим, Том? — попита Ранд. — Да й кажем ли? Не искам да сънувам повече такива сънища. Може би тя ще направи нещо.

— Но това, което ще направи, може да не ни хареса — обади се Мат.

Том ги изгледа изпитателно, после каза:

— Съветвам ви да си траете. Не казвайте на никого, поне засега. Винаги може да премислите, ако решите, но кажете ли й веднъж, край — ще се окажете още по-обвързани… с нея. — Изведнъж той изправи рамене и изгърбената му стойка почти изчезна. — Другият момък! Казахте, че е сънувал същия сън! Дали ще има достатъчно разум да си държи устата затворена?

— Така мисля — каза Ранд и Мат бързо добави:

— Връщаме се в хана да го предупредим.

— Дано Светлината се е погрижила да не сме закъснели!

На вратата на хана се сблъскаха с Перин.

— Тъкмо излизах да ви потърся — задъхано промълви той.

Ранд го сграбчи за рамото.

— Каза ли на някого за съня?

— Кажи, че не си — настоя Мат.

— Много е важно — допълни Том.

Перин ги изгледа объркано.

— Не, не съм. Станах преди по-малко от час. — Той отпусна рамене. — Главата ме заболя, докато се мъчех да престана да мисля за това, камо ли да го кажа на някого. Вие защо сте му казали? — И той кимна към веселчуна.

— Трябваше да говорим с някого, иначе щяхме да се побъркаме — отвърна Ранд.

— Ще ти обясня по-късно — обади се Том и погледна многозначително към хората, които влизаха и излизаха от хана.

— Добре — въздъхна Перин. — За малко да ме накарате да забравя. Дошла е Нинив.

— Кръв и пепел! — изпъшка Мат. — Как е успяла да стигне дотук? Нали… салът…

Перин изсумтя.

— Смяташ, че дреболия като един потънал сал може да я спре? Измъкнала е Вишекула по бели гащи… не знам той как е преминал обратно реката, но тя разправя, че се криел в спалнята си и за нищо на света не искал да се приближи до реката — все едно, тя го принудила да намери лодка, достатъчно голяма за нея и коня й, и да я прехвърли на отсрещния бряг. Лично.

— О, Светлина! — въздъхна Мат.

— Какво прави тя тук? — попита Ранд.

Мат и Перин го изгледаха свъсено.

— Тръгнала е за нас — отвърна Перин. — Тя е с… с госпожа Алис в момента и вътре при тях е толкова студено, все едно че вали сняг.

— Не можем ли да отидем за малко на някое друго място? — попита Мат. — Баща ми обича да казва, че само глупак си пъха главата в гнездо на усойници, освен ако няма друг избор.

— Тя не може да ни принуди да се върнем — прекъсна го Ранд. — Трябва да го е разбрала след Зимната вечер. Ако не е, ще трябва да я убедим.

Веждите на Мат се повдигаха при всяка негова дума и когато Ранд свърши, той тихо подсвирна.

— Опитвал ли си някога да накараш Нинив да разбере нещо, което не иска да разбере? Аз съм се опитвал. Предлагам ви да останем настрана, докато се стъмни, и тогава да се промъкнем вътре.

— Доколкото успях да си изградя някаква представа за тази млада жена — каза Том, — не мисля, че ще се спре, докато не си каже това, което има да казва. Ако не й се позволи да го направи скоро, тя ще настоява, докато не привлече вниманието на някои хора, с които не бихме искали да се срещаме.

Това ги отрезви. Тримата младежи се спогледаха, поеха дълбоко дъх и влязоха в хана с такава боязън, сякаш им предстоеше да се срещнат с тролоци.

Перин ги поведе из вътрешността на странноприемницата. Ранд беше толкова вглъбен в това, което се канеше да каже на Нинив, че не забеляза Мин, докато тя не го хвана за ръката. Останалите продължиха няколко крачки по коридора и заковаха на място, като забелязаха, че се е спрял.

— Нямаме време за такива работи, момче — процеди Том.

Мин изгледа гневно белокосия веселчун.

— Защо не идеш да пожонглираш — сряза го тя и задърпа Ранд настрани от другите.

— Наистина нямам време — каза Ранд. — Не и за разни глупави приказки за измъкване и тем подобни. — Той се опита да издърпа ръката си, но тя го сграбчи по-здраво.

— И аз нямам време за твоите глупости. Ще се спреш ли за малко? — Тя хвърли бърз поглед към останалите, пристъпи до него и сниши глас. — Преди малко пристигна една жена… по-ниска от мен, млада, с тъмни очи и тъмна коса, сплетена на плитка до кръста. И тя е част от това, заедно с всички вас.

За миг Ранд я изгледа неразбиращо. „Нинив? Как може и тя да е замесена? О, Светлина, как можах аз да се замеся?“

— Това е… невъзможно.

— Познаваш ли я? — прошепна Мин.

— Да, и тя не може да бъде замесена в… в това, което ти…

— Искрите, Ранд. Тя се срещна с госпожа Алис на влизане и прехвърчаха искри. Бяха само двете. Вчера не можах да видя искри, без да сте поне трима или четирима заедно, но днес бяха много по-ярки и силни. — Тя погледна към приятелите на Ранд, които го изчакваха нетърпеливо, и потръпна. — Цяло чудо е, че ханът още не е пламнал. Днес всички сте в по-голяма опасност от вчера. Откакто тя дойде.