На Ранд те приличаха на невъзстановими отломки, но тя ги сглоби умело на земята, като образува съвършен кръг с размерите на мъжка длан. Древният символ на Айез Седай, Пламъкът на Тар Валон, съединен с Драконовия зъб, черно срещу бяло. За миг Моарейн го погледна с неразгадаемо изражение, а после извади ножа от колана си и го връчи на Лан, като му кимна към кръга.

Стражникът отдели най-големия къс, а после вдигна ножа високо и удари надолу с все сила. Изхвърча искра, парчето подскочи от силата на удара и ножът се счупи с трясък. Лан погледна безполезната дръжка и я хвърли настрана.

— Най-добрата стомана от Тийр — промълви сухо Стражникът. Мат грабна глиненото парче и изсумтя, после го завъртя в ръцете си, но не намери никаква следа от ножа.

— Куендияр — каза Моарейн. — Сърцекамък. Никой не е успявал да го създаде след Приказния век, а дори и тогава е бил правен само за най-важни цели. Нищо не е в състояние да го счупи. Дори и Единствената сила, направлявана от най-великите Айез Седай с помощта на най-мощния ша-ангреал, правен някога. Всяка сила, насочена срещу сърцекамъка, само го прави още по-здрав.

— Но как тогава… — Мат посочи с парчето в ръката си останалите късчета по земята.

— Това беше един от седемте печата на затвора на Тъмния — каза Моарейн и Мат пусна парчето, сякаш се беше нажежило до бяло в ръката му. За миг очите на Перин сякаш отново блеснаха. Айез Седай започна кротко да събира парчетата.

— Това вече няма значение — каза Ранд. Приятелите му го изгледаха озадачени и той съжали, че изобщо си е отворил устата.

— Разбира се — отвърна Моарейн. Но въпреки това внимателно прибра всички парчета в кесията си. — Донесете ми раклата.

Лоиал я надигна и я постави по-наблизо.

Пръстите на Айез Седай погалиха сложните плетеници по раклата, натиснаха и с леко прищракване капакът изведнъж отскочи, сякаш беше на пружини. Вътре лежеше завит златен рог. Въпреки блясъка си той изглеждаше простоват в сравнение с раклата, която го съхраняваше. Единствената инкрустация по него беше един ред сребърно писмо, вбит около гърлото на инструмента. Моарейн вдигна рога от гнездото му, както се вдига бебе от люлка.

— Това трябва да бъде отнесено в Иллиан — каза тя тихо.

— Иллиан! — изръмжа Перин. — Та това е почти до Морето на бурите, почти толкова на юг от дома, колкото сега сме на север.

— Да не е… — Лоиал пое дъх, — Възможно ли е да е…

— Ти можеш ли да четеш на Древния език? — попита Моарейн и след като той кимна, му подаде рога.

Огиер го пое с цялата нежност, на която беше способен, и леко проследи надписа с дебелия си пръст. Очите му се разширяваха все повече и повече, а ушите му щръкнаха.

— Тиа ми авен Моридин исайнде вадин — прошепна той. — „Пред моя зов смъртта не е преграда.“

— Рогът на Валийр! — За първи път Стражникът изглеждаше наистина потресен; в гласа му се долавяше благоговеен трепет.

— За да призове героите на Вековете от смъртта отново да се сражават срещу Тъмния — прошепна Нинив.

— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат.

Лойал почтително постави рога на мястото му в раклата.

— Започвам вече да се чудя — каза Моарейн. — Окото на света е било създадено заради най-великата нужда, пред която светът някога би се изправил, но дали е било, за да бъде използвано така… както ние… го използвахме, или за да съхранява тези неща? Бързо, дайте ми да видя последното.

След първите две неща Ранд можеше да разбере неохотата на Перин. Лан и Огиер взеха белия плат от ръката му, след като той се поколеба, и го разгънаха — беше дълго бяло знаме. Ранд зяпна безмълвно. Това, което беше по него, сякаш беше едно с фона. Нито втъкано, нито щамповано, нито нарисувано. Фигура, подобна на змия, покрита с пурпурни и златисти люспи, се беше изпънала по цялата му дължина. Имаше люспести крака с по пет дълги златни нокътя на всеки, огромна глава със златна грива и очи като слънца. Полюшващото се от лекия ветрец знаме сякаш накара фигурата да се раздвижи, люспите й проблясваха като скъпоценни метали и геми, беше като жива — почти му се стори, че чува предизвикателния й рев.

— Какво е това? — попита той.

Моарейн замислено му отвърна:

— Знамето на Повелителя на Утрото, когато водил силите на Светлината срещу Сянката. Знамето на Луз Терин Теламон. Знамето на Дракона.

Лоиал за малко да изтърве единия край.

— Да ме изгори дано! — плахо възкликна Мат.

— Ще вземем тези неща с нас — каза Моарейн. — Те не са били поставени тук случайно и аз трябва да науча повече. — Пръстите й погалиха кесията, в която беше прибрала счупените късове. — Вече е твърде късно да тръгваме. Ще си починем, ще се нахраним, но утре ще тръгнем рано. Погибелта е навсякъде наоколо, не е като покрай Границата, и е силна. Без Зеления човек това място няма да се задържи дълго. Сложете ме да легна — каза тя на Нинив и Егвийн. — Трябва да си почина.

Ранд едва сега забеляза онова, което вече беше видял, но не му беше обърнал внимание. Мъртви кафяви листа се сипеха от големия дъб. Сухи листа, шумящи по земята, кафяво, смесено с многобройни венчелистчета, изпадали от хиляди цветя. Зеления човек беше удържал напора на Погибелта, но тя вече убиваше онова, което той беше създал.

— Свърши, нали? — попита той Моарейн. — Свърши се.

Айез Седай извърна глава към него на възглавничката си от две пелерини. Очите й бяха дълбоки като Окото на света.

— Свършихме това, за което дойдохме. Оттук насетне ти можеш да живееш своя живот така, както Шарката го вплете. Нахрани се и поспи, Ранд ал-Тор. Спи и сънувай родния дом.

Призори вече имаше белези от опустошения. Земята беше застлана дебело с окапали листа. Цветята си бяха отишли, с изключение на съвсем малко в края на полянката. Малко неща можеха да растат в почвата под дъба, но около центъра на дебелия му ствол, над гроба на Зеления човек се бе оформила тънка окръжност от цветя и трева. Самият дъб беше задържал едва половината от листата си и това беше повече, отколкото на всяко друго дърво, като че някакъв остатък от Зеления човек в него все още се бореше да ги удържи. Прохладният ветрец беше изчезнал, заменен от нарастваща лепкава жега. Пеперудите ги нямаше, птиците бяха замлъкнали. Групата, готвеща се за заминаване, се беше умълчала.

Ранд се качи на седлото на дорестия с усещане за загуба. „Не трябваше да е така. Кръв и пепел, нали победихме!“

— Дано да си е намерил друго място — промълви Егвийн, докато се качваше на Бела.

Носилката, направена от Лан за Моарейн, бе вързана между рунтавата кобила и Алдийб; Нинив щеше да язди от другата страна и да държи поводите на бялата кобила. Премъдрата свеждаше очи всеки път, щом срещнеше погледа на Лан, избягвайки втренчените му очи. Стражникът я поглеждаше всеки път, когато тя извръщаше очи, но не й говореше. Никой не попита кого има предвид Егвийн.

— Не е справедливо — каза Лоиал, загледан в дъба. Той беше единственият, който все още не беше яхнал коня си. — Не е справедливо Дървесният брат да бъде поразен от Погибелта. — Той подаде юздите на коня си на Ранд. — Не е редно.

Лан отвори уста, когато великанът пристъпи до огромния дъб, но Моарейн, излегната на носилката, вдигна немощно ръка и Стражникът не каза нищо.

Лоиал коленичи под дъба, затвори очи и протегна ръце. После вдигна лице към небето и туфите в ушите му щръкнаха. И запя.

Ранд трудно можеше да определи дали песента има думи, или е само мелодия. С този боботещ глас сякаш беше запяла самата земя, но въпреки това той беше сигурен, че отново чу птичите трели, леката въздишка на пролетния ветрец и пърхането на пеперудите. Унесен в песента, той си помисли, че е продължила едва няколко минути, но когато Лоиал свали ръце и отвори очи, слънцето вече се беше вдигнало над хоризонта. Листата, които все още стояха по дъба, изглеждаха вече по-зелени и по-здраво крепящи се по клоните, отколкото преди. Цветенцата, които обкръжаваха дървото, се бяха изправили, утринните звездици изглеждаха бели и росни, любовничетата грееха алени.