— Десет години, Излъстителю — промълви тихо Луз Терин, в шепота му звучеше оголена стомана. — Десет години скверният ти господар съсипва света. А сега и това. Аз ще…
— Десет години ли? Нещастен глупак! Тази война не трае от десет години, а от самото начало на времето. Двамата с теб сме се сражавали в хиляди битки, откакто се върти Колелото, хиляди пъти по хиляди, и ще се бием, докато времето умре и Сянката възтържествува! — Думите му завършиха с вик и той вдигна юмрук. Луз Терин се дръпна назад, затаил дъх пред блясъка в очите на Излъстителя.
После нежно положи Илиена на пода. Пръстите му погалиха косата й. Изправи се. Очите му бяха замъглени от сълзи, ала гласът му бе леден.
— За всичко, което си сторил, няма прошка за теб, Излъстителю. Но за смъртта на Илиена ще те унищожа така, че и господарят ти не ще може да те възстанови. Приготви се да…
— Спомни си, глупако! Спомни си последния безплоден щурм срещу великия Властелин на Мрака! Спомни си за ответния удар! Спомни си! Дори и сега Стоте етаири разкъсват света и всеки ден сто нови мъже прииждат към тях. Чия ръка съсече Илиена Слънцекосата, Родоубиецо? Не моята. Не моята. Чия ръка изкла всяка жива твар, що носеше капчица от кръвта ти, всеки, който те обичаше, всеки, когото ти обичаше? Не моята, Родоубиецо. Не моята. Спомни си я разбери цената на противопоставянето си на Шайтан!
Ручеи пот прорязаха засъхналата мръсотия по лицето на Луз Терин. Той си спомни. Забулената в облаци памет бе като сън в съня, но той си спомни, и беше истина.
Ревът му удари стените, рев на човек, открил, че душата му е прокълната от собствената му ръка, и той впи нокти в лицето си, сякаш да издере от очите си гледката на това, което бе сторил. Навсякъде, накъдето се извърнеше, виждаше мъртвите. Съсечени, пребити или изгорели, или наполовина погълнати от камъка. Навсякъде — лица, които познаваше, лица, които обичаше. Стари слуги и приятели от детинството, верни спътници в дълги години на бран. И децата му. Собствените му синове и дъщери, проснати като счупени кукли, чиято игра е свършила завинаги. Всички те — посечени от собствената му ръка. Лицата на децата му го виняха, празните им очи го питаха защо, а сълзите в очите му не можеха да бъдат отговор. Смехът на Излъстителя го шибна като камшик, пресекна воя му. Не можеше да понесе лицата, болката. Не можеше повече да понесе оставането си. Отчаяно той посегна към Верния извор, към омърсения сайдин, и Отпътува.
* * *
Земята около него беше равна и пуста. Наблизо течеше река, права и пълноводна. Той усещаше, че на сто левги околовръст няма никакви хора. Беше сам, толкова сам, колкото можеше да бъде човек, все още жив, но неспособен да избяга от паметта. Очите го преследваха из безкрайните кухини на разсъдъка му. Не можеше да се скрие от тях. Очите на децата му. Очите на Илиена. Сълзи блеснаха по страните му и той извърна лице към небето.
— О, Светлина, прости ми! — Не вярваше, че ще получи това опрощение след всичко, което бе сторил. Но въпреки това изрева към небето и се помоли за онова, което не вярваше, че може да получи. — О, Светлина, прости ми!
Все още докосваше сайдин, мъжката половина, която задвижваше вселената, която въртеше Колелото на Времето, и усещаше мазната поквара, опетнила повърхността му, покварата на противоудара на Сянката, омърсяването, което бе съсипало света. Заради него. Заради гордостта, с която бе повярвал, че хората могат да се изравнят със Създателя, че могат да оправят онова, което Създателят бе сътворил, а те бяха разрушили. В гордостта си го беше повярвал.
Привлече Верния извор дълбоко, все по-дълбоко, като човек, умиращ от жажда. В бързината бе привлякъл повече от Единствената сила, отколкото можеше да прелива без помощ; кожата му сякаш пламна. Изпъна се и се насили да поеме още, опита се да я поеме цялата.
— О, Светлина, прости ми! Илиена!
Въздухът стана на огън, огънят — на втечнена светлина. Мълнията, връхлетяла от небесата, можеше да изгори и ослепи всеки, който би обърнал взор към нея дори и за миг. Връхлетя от небесата и прониза Луз Терин Теламон, прониквайки в земните недра. Камък се превърна на пара от допира й. Земята се скърши и се сгърчи като жива твар в предсмъртна агония. Миг само просъществува светлият стълб, свързал земята с небето, но след като се скри, земята продължи да се гъне като бурно море. Разтопена скала изригна на петстотин стъпки във въздуха и стенещата повърхност се надигна под нея, тласкайки горящите пръски още по-нагоре, още по-нависоко. От север и юг, от изток и запад вятърът зави на смърт, помитайки дървета като сухи вейки, пищящ и виещ, връхлетял сякаш да помогне на израстващата планина да достигне самото небе. Самото небе.
Най-сетне вятърът утихна и земята се стаи с глух ропот. И следа не остана от Луз Терин Теламон. Там, където бе стоял, сега на мили високо към небето се издигаше планина, а от прекършения й връх още се стичаше лава. Широката права река бе избутана в дъга встрани от планината и там тя се раздели на две, а по средата изникна остров. Сянката на планината почти покриваше острова; просна се по земята като зловеща ръка на пророчество. Дълго време единственият звук бе глухият, сърдит тътен на земята.
На острова въздухът просветна и се сгъсти. Мъжът в черните одежди се изправи и се взря в страховитата планина, стръмно възвисила се сред равнината. Лицето му се изкриви от гняв и презрение.
— Няма да се измъкнеш така лесно, Драконе. Между нас нищо не е свършило. И няма да свърши, чак до края на Времето.
После изчезна, а планината и островът останаха сами. Стаени.
* * *
„И Сянката легна над Земята, а Светът се срина камък върху камък. Океаните се отляха и планините бидоха погълнати, а народите се пръснаха по осемте краища на Света. Луната стана на кръв, а Слънцето се превърна в пепел. Моретата възвряха и живите завидяха на мъртвите. Всичко се разпадна и всичко се изгуби, освен спомена, и един спомен остана над всичко, за оногова, що доведе Сянката и Разрушението на Света. И го нарекоха Дракона.“
(из „Алет нин алта Камора — Разрушението на Света“.
Неизвестен автор, Четвърти Век)
„И се случи в онези дни, както се е случвало преди и ще се случи отново, Тъмния да възлегне над земята и да натежи над сърцата хорски, и всичко, що беше зелено, да увехне, а надеждата да умре. И хората въззоваха името на Създателя и викаха: «О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Обещаният да се роди от планината, както е казано в пророчествата, както се е раждал в минали векове и има да се роди във вековете бъдни. Нека Принцът на Зората запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Утрото ни закриля от Тъмния и великият меч на правдата да ни защити. Нека Драконът отново възседне ветровете на Времето.»“
(из „Чарал Дрианаан те Каламон, Цикълът на Дракона“.
Неизвестен автор, Четвърти Век)
Глава 1
Пътят
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Породил се под вечно обвитите с облаци върхове, дали името на планините, вятърът задуха на изток, през Пясъчните хълмове, някога преди Разрушението на Света бряг на велик океан. И се понесе надолу към Две реки, към гъстите гори, наричани Западния лес, и връхлетя върху двамата мъже, крачещи редом до теглената от кон каруца по настланото със ситни камъни платно на Каменния път. При все че бе пролет, вятърът носеше леден хлад, като че ли по скоро се канеше да навее сняг.
