— Зашо ги приказваш такива? — обади се рязко Нинив. — Няма нужда да ги плашиш.

— А ти самата не се ли плашиш? — попита я Моарейн. — Аз се плаша. Какво пък, може и да си права. Не бива да позволим на страха да направлява действията ни. Дали е капан, или навременно предупреждение, все едно, трябва да направим това, което сме длъжни, и то е бързо да стигнем до Окото на света. Зеления човек трябва да знае нещо за тази заплаха.

Ранд се сепна. „Зеления човек?“ Другите също се стреснаха, с изключение на Лоиал. На широкото лице на великана се изписа тревога.

— Дори не мога да рискувам да се спра в Тар Валон за помощ — продължи Моарейн. — Попаднали сме в капана на времето. Дори да можем да напуснем тайно града, ще ни отнеме седмици езда, докато стигнем до Погибелта, а се опасявам, че не разполагаме със седмици.

— Погибелта! — възкликнаха всички, но Моарейн ги прекъсна:

— Шарката показва криза и в същото време — път да я преодолеем. Ако не знаех, че е невъзможно, щях почти да повярвам, че се е намесил Създателят. Но има път. — Тя се усмихна, сякаш се беше пошегувала несполучливо, и се обърна към Лоиал. — Тук, в Кемлин, има дъбрава на Огиер и портал към Пътищата. Новият град сега се простира върху някогашната дъбрава, така че порталът към Пътищата трябва да е някъде в стените му. Знам, че повечето Огиер вече не изучават Пътищата, но този, който притежава Таланта и учи Песните на Растежа, би трябвало да притежава това познание, дори и да е убеден, че никога няма да го използва. Ти знаеш ли Пътищата, Лоиал?

Огиер се размърда неловко.

— Знам ги, Айез Седай, но…

— Можеш ли да намериш посоката към Фал Дара по Пътищата?

— Никога не съм чувал за Фал Дара — отвърна с нескрито облекчение Лоиал.

— В дните на Тролокските войни е бил известен като Мафал Дадаранел. Това име знаеш ли го?

— Знам го — отвърна неохотно Лоиал. — Но…

— Значи можеш да ни насочиш към него — каза Моарейн. — Странен обрат, наистина. Тъкмо когато нито можем да останем, нито да напуснем по обичайния начин, научавам за заплахата над Окото, и в същото време има един, който може да ни заведе там само за няколко дни. Дали е Създателят, или сляпата съдба или самият Тъмен, все едно. Шарката сама ни е избрала посоката.

— Не! — извика Лоиал и гласът му прозвуча като тътен. Всички се извърнаха към него и той примигна при това внимание, но в думите му нямаше никакво колебание. — Ако навлезем в Пътищата, всички ще погинем… или ще ни погълне Сянката.

Айез Седай, изглежда, знаеше какво има предвид Лоиал, но не каза нищо. Лоиал заби поглед в пода и затърка носа си с дебелия си пръст, сякаш засрамен от собственото си избухване. Никой нямаше желание да се намесва.

— Защо? — попита най-сетне Ранд. — Защо да загинем? Какво всъщност представляват тези Пътища?

Лоиал погледна Моарейн, но тя каза:

— Това познание е твое, Лоиал. Пътищата са единственото средство за спасението ни. Единственият маршрут, по който можем да изпреварим Тъмния. Но думата е твоя.

Огиер не изглеждаше успокоен. Той се помръдна неловко на стола си, после подхвана:

— По Времето на лудостта, докато светът все още бил раздробен, а земята се надигала, цялото човечество било пръснато като прашинки на вятъра. Ние, Огиер, също сме били пръснати, прогонени от стеддинг, в Изгнанието и Дългото скитане, а Копнежът бил врязан в сърцата ни. — Той отново погледна накриво Моарейн, гъстите му вежди се свиха. — Ще гледам да съм кратък, но това нещо не може да се обясни толкова кратко. За други трябва да говоря сега, за онези неколцина Огиер, които се държали твърдо в своите стеддинг, докато околният свят се разпадал. И за други Айез Седай — този път избегна да погледне към Моарейн, — за мъжете Айез Седай, които загивали, докато разрушавали света в своята лудост. Тъкмо на онези Айез Седай — на онези от тях, които все още успявали да избегнат лудостта — стеддинг за първи път предложили убежище. Мнозина приели, защото в стеддинг били предпазени от покварата на Тъмния, която убивала техния вид. Но там им бил отрязан достъпът до Верния извор. Там те не само че не можели да владеят Единствената сила или да докосват Извора — там те дори не можели да усетят съществуването на Извора. В края на краищата никой от тях не могъл да се примири с изолацията и един по един те започнали да напускат, като се надявали, че междувременно покварата се е разпръснала. Но тя не се била махнала.

— Някои в Тар Валон — намеси се тихо Моарейн — смятат, че това убежище, предложено от Огиер, удължило Разрушението и го направило още по-тежко. Други твърдят, че ако тези мъже са били оставени да полудеят едновременно, от света нямало да остане нищо. Аз съм от Синята Аджа, Лоиал; за разлика от Червената Аджа, ние сме убедени във второто. Убежището е помогнало да се спаси онова, което е могло да се спаси. Продължавай, моля те.

Лоиал кимна благодарно. Облекчен от една грижа, забеляза Ранд.

— Та както ви разправях — продължи Огиер, — Айез Седай, мъжете Седай, напуснали. Но преди да си идат, те оставили дар на Огиер, от благодарност за предложеното им убежище. Пътищата. Влезеш през някой Портал, повървиш един ден, и можеш да излезеш през друг Портал, на сто мили от първия. Или на петстотин. Вътре в Пътищата времето и разстоянието са странни. Различни пътеки, различни мостове водят към различни места, и колко време ще ти отнеме, за да стигнеш дотам, зависи от това коя пътека си избрал. Чуден е бил този дар, особено за времето си, защото Пътищата не са част от света, който виждаме около нас, нито може би от който и да е друг свят, освен техния собствен. Но само че за да стигнат до друг стеддинг, дарените с тях Огиер не трябвало повече да пътуват през света, в който дори и след като Разрушението свършило, хората продължавали да воюват помежду си като диви зверове, за да оцелеят, но вътре в Пътищата нямало никакво Разрушение. Земята между два стеддинга можела да се разцепва на дълбоки каньони или да се издига в нови планински вериги, но по Пътя между тях не съществувала никаква промяна. Когато и последните Айез Седай напуснали стеддинг, те дали на Стареите ключ, талисман, който можел да се използва, за да се отгледат от него нови ключове. Те са нещо като живи същества, тези Пътища, както и Порталите към тях. Аз самият не го разбирам много добре — никой Огиер не го разбира, а и самите Айез Седай са го забравили, доколкото знам. След време Изгнанието за Огиер свършило. Когато онези, които получили дара на Айез Седай, основали стеддинг там, където се завърнали след Дългото скитане, те отгледали и Път към него. С помощта на каменоделството, удвоено по време на Изгнанието, ние сме построили градове за хората и сме засадили дъбрави край тях, да носят утеха на Огиер, докато градели, за да не ги потисне Копнежът. До тези дъбрави били отгледани Пътища. Имало е дъбрава и Портал край Мафал Дадаранел, но този град бил опустошен по време на Тролокските войни и камък не останал върху камък, а дъбравата била изсечена и използвана за огън от тролоците. — В гласа на Лоиал нямаше и сянка на съмнение кой от двата гряха смята за по-непростим.

— Порталите към Пътищата на практика не могат да бъдат унищожени — промълви Моарейн. — Както и самото човечество, в голяма степен. Все още има хора край Фал Дара, макар и не във великия град, построен от Огиер, и тамошният Портал все още си стои.

— Но как са ги направили? — попита Егвийн. Озадаченият й поглед обхвана едновременно Моарейн и Лоиал. — Онези Айез Седай, мъжете. Щом не са могли да използват Единствената сила в стеддинг, как са могли да направят Пътищата? Изобщо използвали ли са Силата? Тяхната част от Верния извор е била покварена. И сега е покварена. Но аз все още не знам много за нещата, които Айез Седай могат да прават. Може би въпросът ми е глупав.

— Всеки стеддинг има пътен Портал на границата си, но отвън — обясни Лоиал. — Въпросът ти не е глупав. Ти се добра до същината защо не смеем да пътуваме по Пътищата. Нито един Огиер не е използвал Пътищата, откакто аз съм жив, а и от по-рано. Според едикта на Стареите никой няма право да го прави — нито човек, нито Огиер. Пътищата са били направени от хора, владеещи Силата, омърсена от Тъмния. Преди около хиляда години, по време на събитията, които вие, човеците, наричате Стогодишната война, Пътищата започнали да се променят. В началото това ставало толкова бавно, че никой не го забелязвал, но започнали да стават влажни и сумрачни. Мрак паднал над мостовете. Някои от тези, които влизали вътре, така и не излизали. Други пътешественици разказвали как нещо ги следяло в тъмнината. Броят на тези, които изчезвали, нараствал, а някои от успелите да се завърнат били полудели и говорели несвързано за някакъв си Мачин Шин, Черния вятър. Лечителките Айез Седай успявали да изцерят някои от тях, но дори и след помощта на Айез Седай те вече не били същите. И нищо не си спомняли за онова, което ги било сполетяло. Изглеждало, сякаш мракът се е просмукал в костите им. Изобщо не се смеели и се бояли от песента на вятъра.