— Какво има в тази кутия, момко?

— Флейтата на Том — отвърна бавно Ранд и разтвори кутията, сякаш показването на гравираната със злато и сребро флейта щеше да му помогне с нещо. Ръката на Мат се мушна под сетрето.

Господин Джил не сваляше погледа си от Ранд.

— Аха, знам я аз. Виждал съм го да свири с нея. Няма да се намери свирач като него и в кралския двор. — С добродушните усмивки се беше приключило и проницателните му очи изведнъж го прободоха като нож. — Как се е озовала в ръцете ти? Том по-скоро ще си отреже ръката, отколкото да се прости с флейтата.

— Той ми я даде. — Ранд свали увития на вързоп плащ на Том и го постави на земята, като го разви достатъчно, за да покаже пъстрите кръпки, както и ръба на кутията на лютнята. — Том загина, господин Джил. Ако ви е бил приятел, съжалявам. Беше и мой приятел.

— Загинал, казваш. Как?

— Един… един човек се опита да ни убие. Том ми хвърли тези неща и ни каза да бягаме. — Кръпките запърхаха на вятъра като пеперуди. Буца заседна на гърлото на Ранд; той отново грижливо пристегна вързопа. — Ако не беше той, щяхме да загинем и ние двамата. Бяхме тръгнали с него за Кемлин. Той ни каза да дойдем тук, във вашия хан.

— Ще повярвам, че той е мъртъв — каза бавно ханджията, — когато му видя тялото със собствените си очи. — Той сръга вързопа с пръст и грубо се окашля. — Виж ти. Хубава работа. Вярвам, че ми казвате това, което са видели очите ви, но просто не вярвам, че той е загинал. Не знаете вие колко трудно е някой да убие стария Том Мерилин.

Ранд постави ръка върху рамото на Мат.

— Всичко е наред, Мат. Той е приятел.

Господин Джил погледна Мат и въздъхна.

— Да, май съм приятел.

Мат бавно изправи глава и сгъна ръце пред гърдите си. Но продължаваше да наблюдава предпазливо ханджията и брадичката му трепереше.

— На път за Кемлин, казвате? — Ханджията поклати глава. — Това е последното място на земята, където бих очаквал да дойде Том, с изключение може би на Тар Валон. — Той изчака, докато един от конярите, повел кон, мине покрай тях, и дори след като ратаят се скри, продължи да говори тихо. — Имали сте си неприятности с някоя Айез Седай, сигурен съм.

— Да — изръмжа Мат, а Ранд попита:

— Какво ви кара да мислите така?

Господин Джил се изсмя сухо.

— Познавам си човека, затова. Такъв като него би се набутал в такава беля, особено ако трябва да помогне на двама младежи като вас… — За миг спомените премрежиха погледа му, след което той отърси глава и ги изгледа предпазливо. — Вижте… не че ви обвинявам де… предполагам, че никой от двама ви не… искам да кажа, каква точно е причината за вашите неприятности с Тар Валон, ако нямате нищо против?

Кожата на Ранд настръхна, когато съобрази за какво намеква човекът. Единствената сила.

— Не, не, няма такова нещо. Кълна ви се. Дори една Айез Седай ни помагаше. Моарейн беше… — Той прехапа език, но изражението на ханджията не се промени.

— Радвам се да го чуя. Не че толкова си падам по Айез Седай, ама по-добре да са те, отколкото… другото. — Той бавно поклати глава. — Много се разприказвахме за това нещо, с тоя Логаин, дето го докараха тук. Моля ви, без обиди, нали разбирате, но… е, трябваше все пак да разбера, нали?

— Не се обиждаме — каза Ранд.

Мърморенето на Мат можеше да означава всичко, но ханджията, изглежда, го прие като съгласие с думите на Ранд.

— Вие двамата ми се виждате от сой и вярвам, че сте били… че сте… приятели на Том, но времената, знаете, са трудни, а времето е такова, все едно че камъни валят от небето. Предполагам, че не можете да си платите? Не, едва ли. Напоследък нищо не достига, а каквото се намери, струва майка си и баща си, тъй че ще ви предложа две легла — не са най-добрите, но ще ви е топло и сухо — и нещо за ядене. Не мога да ви обещая повече, колкото и да ми се ще.

— Благодарим ви — отвърна Ранд и изгледа насмешливо Мат. — Това е повече, отколкото очаквахме. — Какво значеше „от сой“ и защо трябваше да им обещава повече?

— Е, Том е добър приятел. Стар приятел. Луда глава е той и все ще каже най-лошото нещо на най-неподходящия човек, но въпреки това е добър приятел. Ако не се появи… е, тогава все ще измислим нещо. Най-добре ще е вие да не говорите повече с никого, че ви е помагала Айез Седай. Аз съм добър поданик на кралицата, но сега тук, в Кемлин, ги има какви ли не, ще го разберат погрешно, да не говорим за Белите плащове.

Мат изсумтя.

— Мен хич не ме интересува, ако ще гарваните да отнесат всички Айез Седай чак в Шайол Гул!

— А ти да си държиш езика зад зъбите! — сопна му се господин Джил. — Казах, че не си падам много по тях; не съм казал, че съм от ония глупаци, дето мислят, че са виновни за всички беди. Кралицата поддържа Елайда, а гвардейците стоят зад кралицата. Светлината дано стори тъй, че при тези промени нещата да не станат много лоши. Щото напоследък Гвардията взе да се забравя и станаха доста груби към народа, дето роптае срещу Айез Седай. Не когато са на служба, слава на Светлината, но тъй или иначе се случва. Не ща да ми съсипят хана, тъй че ако искате да ви помогна, ще си държите езиците зад зъбите и няма да приказвате за Айез Седай нито добро, нито лошо. — Той замълча малко, после добави: — Добре ще е да не споменавате и името на Том, ако може да ви чуе някой друг освен мен. Някои от Гвардията имат дълга памет, както и кралицата. Няма защо да се рискува.

— Том е имал неприятности с кралицата? — промълви Ранд невярващо, а ханджията се разсмя.

— Значи не ви е казал всичко все пак. Що пък да ви казва. От друга страна, не разбирам защо пък да не го знаете. Не е и кой знае каква тайна. Знаете ли, той не винаги е бил веселчун, обикалящ от село на село и преспиващ от време на време под нечий плет. Преди време Том Мерилин беше дворцов бард точно тук, в Кемлин, и го познаваха във всеки кралски двор, от Тийр до Марадон.

— Том? — възкликна Мат.

Ранд кимна замислено. Виж, той можеше да си представи Том в двора на кралицата, с изисканите му маниери и величествените му жестове.

— Такъв беше — каза господин Джил. — Но скоро след като Тарингейл Дамодред умря, той… случи се онази неприятност с племенника му. Някои приказваха, че Том бил, как да го кажа, малко по-близък с кралицата, отколкото е прието. Но Мургейз тогава беше млада вдовица, а Том беше в разцвета на силите си, а една кралица може да направи каквото реши, така поне аз го разбирам. Само дето тя си е с характер, добрата ни кралица Мургейз, и той я напусна без и дума да каже, като разбра в каква беля е бил замесен племенникът му. На кралицата това никак не й хареса. Нито пък й хареса, дето се меси в работите на Айез Седай. И аз не мога да кажа, че беше прав, племенник или не. Все едно, като се върна, той й казал едно-друго. Думи, които човек не може да каже на едняа кралица. Думи, които няма да кажеш на една жена с характера на Мургейз. Елайда се беше настроила срещу него, щото се опитваше да се меси в работите с неговия племенник, и заради нрава на Мургейз и омразата на Елайда Том напусна Кемлин малко преди да го откарат в тъмницата, ако не и под брадвата на палача. Доколкото знам, декретът й още е в сила.

— Ако това е било отдавна — каза Ранд, — може би никой вече не го помни.

Господин Джил поклати глава.

— Гарет Брин е капитан-генерал на Гвардията на кралицата. Той лично командваше гвардейците, които Мургейз прати да доведат Том във вериги, и аз се съмнявам, че някога ще забрави как се върна с празни ръце. А кралицата никога нищо не забравя. Вие познавате ли някоя жена, която да забравя? Леле, колко се беше впрегнала Мургейз! Кълна ви се, целият град ходеше на пръсти и всички шепнеха цял месец. А все още има и много други стари гвардейци, които помнят. Не, най-добре ще е да си мълчите за Том, както и за тази ваша Айез Седай. Хайде, ще ви дам нещо за ядене. Така сте измършавели, че коремите ви са се залепили за гърбовете.

Господин Джил ги отведе до една маса в ъгъла на всекидневната и накара една от прислужничките да им донесе храна. Ранд поклати глава, като видя, че в чиниите им има само по няколко тънки резенчета телешко, залято с мазнина, по една лъжичка горчица и по два варени картофа. Жестът му, разбира се, беше сдържан, не ядосан. Голяма оскъдица, беше им обяснил ханджията. Ранд взе ножа и вилицата и се замисли какво ли ще стане, когато свърши всичко. При тази мисъл полупразната чиния му се стори истински пир.