Порталът се възправяше сред срутени канари в основата на хълм, прикрит сред храсталаци, с изключение на мястото, където падналите отломки бяха скършили оголените кафяви клонаци.

Бавно опушената повърхност се изду в някакъв странен, издължен мехур, надигащ се върху повърхността на блато. Гърбът на Моарейн проникна през мехура. Сантиметър по сантиметър Айез Седай и нейното смътно отражение се разделиха. Тя продължаваше да държи тоягата протегната пред себе си и я задържа така, докато изтегляше Алдийб след себе си. Бялата кобила ситнеше ужасена, очите й се въртяха. Все още взряна в Портала, Моарейн се отдръпна назад.

Порталът потъмня. Бледото сияние стана още по-мрачно, премина от сиво към пепеляво, после в черно, толкова черно, колкото беше в самото сърце на Пътищата. Сякаш от невъобразимо разстояние вятърът продължаваше да вие към тях. Скрити гласове, изпълнени с неутолима жажда за живи същества, изпълнени с глад да вкусят болка, изпълнени с безсилие.

И тези гласове сякаш шептяха в ушите на Ранд, на косъм от ясния смисъл, почти разбираеми. „Плът, тъй нежна, тъй нежна за разкъсване, да раздереш кожата; да разголиш кожата, да ги сплетеш, тъй хубаво е да сплетеш нишките на кожата, тъй хубаво, и тъй червени капките; кръвта е тъй червена, червена и тъй сладка; сладки писъци, мили писъци, пеещи писъци, изпищи песента си, изпей своите писъци…“

Шепотите затихнаха, чернотата се стопи, изчезна и Порталът отново се превърна в бпушено сияние, видимо през арката на каменния барелеф.

Цялото тяло на Ранд се разтресе и той си пое дълбоко дъх. Не беше единственият — чу как и другите въздъхнаха облекчено. Егвийн беше докарала Бела до кобилата на Нинив и двете жени се бяха прегърнали. Дори и Лан изглеждаше облекчен, въпреки че скулестото му лице не изразяваше нищо. Това се долавяше по-скоро от стойката му върху седлото на Мандарб.

— Не може да премине — промълви Моарейн. — Така си и помислих, че не може; надявах се, че няма да може. Уфф! — Тя хвърли тоягата си на земята и изтри ръката си в пелерината. Над половината от тоягата беше почерняла и овъглена. — Покварата на това място унищожава всичко.

— Какво беше това? — настоя Нинив. — Какво беше?

Лоиал изглеждаше доста смутен.

— Как какво? Мачин Шин, разбира се. Черният вятър, който краде душите.

— Добре, но какво е? — упорито настояваше Нинив. — Дори при тролоците — човек може да ги види, даже да ги пипне, ако е достатъчно смел. Но това чудо… — Тя потръпна.

— Нещо, останало от Времената на лудостта, изглежда — отвърна Моарейн. — Или дори от Войната на Сянката. Войната за Силата. Нещо, което се е крило в Пътищата толкова дълго, че вече не може да излезе навън. Никой, дори и Огиер, не знае докъде стигат Пътищата, или колко дълбоко. Може дори да е нещо от самите Пътища. Както каза Лоиал, Пътищата са живи неща, а във всички живи неща има паразити. Може дори да е създание на самата развала, нещо, породено от загниването. Нещо, което мрази живота и светлината.

— Престанете! — извика Егвийн. — Не искам да слушам повече. Аз го чух, това, как казваше… — Тя млъкна и потръпна.

— Чакат ни още по-лоши неща — тихо промълви Моарейн. Ранд не смяташе, че го каза, за да я чуе някой.

Айез Седай уморено се качи на седлото си и въздъхна с благодарност.

— Това е опасно — каза тя, все още гледайки към срутените порти. Обгорената си тояга удостои само с бегъл поглед. — Това нещо не може да излезе навън, но всеки би могъл да проникне вътре. Стигнем ли до Фал Дара, трябва да заръчам на Агелмар да изпрати хора да го зазидат.

И тя посочи на север, към кулите, извисяващи се в мъгливото небе.

Егвийн огледа околността, придърпа пелерината си и потръпна от хлад.

— Мъртво като в Изпепелените земи — промълви намръщено Нинив.

— Поне сме навън — каза Перин, а Мат добави:

— Навън, но къде?

— Шиенар — каза Лан. — Вече сме в Граничните земи. — В твърдия му тон се долови лека нотка на радост. Стражникът си беше почти у дома.

Граничните земи. Значи и Погибелта не беше далеч. Погибелта. Окото на света. И онова, заради което бяха дошли тук.

— Близо сме до Фал Дара — каза Моарейн. — Само още няколко мили.

На североизток от тях, над върховете на дърветата се издигаха кули, тъмни на фона на утринното небе.

Докато яздеха, Ранд забеляза някакви разцепени дървета, сякаш ударени от мълнии.

— Студът — отговори Лан на незададения му въпрос. — Понякога зимата тук е толкова студена, че дървесната мъзга замръзва и те се цепят. Има нощи, в които можеш да чуеш как дървото се пука от студ, а въздухът е толкова остър, че ти се струва, че и той ще се разтресе. Това е съвсем обичайно, да не говорим за миналата зима.

Ранд поклати глава. Дървета да се цепят от студ? И то в една обикновена зима? А какво ли е било през миналата! Сигурно нещо невъобразимо.

— Кой каза „миналата зима“? — обади се Мат с тракащи зъби.

— Ха, това си е най-обикновена пролет, овчарю — отвърна Лан. — Чудесна пролет, колкото да оживее човек. Но ако искате горещина, какво пък, в Погибелта ще ви стане доста горещо.

— Кръв и пепел. Кръв и проклета пепел! — тихо промърмори Мат.

Започнаха да подминават ферми, но въпреки че беше време да се готвят гозбите за обяд, над каменните комини не се виеше никакъв пушек. Из полетата не се мяркаха нито хора, нито стока, макар понякога да се мяркаше по някой плуг или кола, изоставени, сякаш собственикът им щеше да се върне всяка минута.

В двора на една от фермите кълвеше самотно пиле. Едното крило на вратата към обора се люлееше свободно на вятъра; долната панта на другото се беше счупила и то се беше килнало. Високата къща с необичайно островърх покрив, който се допираше почти до земята, беше притихнала и мълчалива. Нямаше куче, което да се затича към оградата и да залае по тях. Насред двора бе захвърлена коса. Край кладенеца се виждаха преобърнати ведра.

— Къде ли са заминали всички? — попита Егвийн. — И защо? Отишли са си скоро.

— Какво те кара да мислиш така? — обади се Мат. — Като я гледам тази врата на обора, може да ги е нямало цяла зима. — Нинив и Егвийн го изгледаха, сякаш беше малоумен.

— Пердетата на прозорците — обясни търпеливо Егвийн. — Много тънки са за зимни пердета, дори и тук. Колкото и да е студено тук, никоя стопанка не би окачила такива преди повече от седмица-две.

Премъдрата кимна.

— Пердета — изкикоти се Перин. Но веднага изтри усмивката от лицето си, щом двете жени го изгледаха с вдигнати вежди. — О, съгласен съм с вас. Ръждата по онази коса в двора показва, че не е стояла повече от няколко дни на открито. Трябва да си го забелязал, Мат. Дори и да си пропуснал пердетата.

Ранд изгледа Перин накриво, стараейки се да прикрие удивлението си. Собственият му поглед беше по-остър от този на Перин беше поне когато ловяха заедно зайци из Западния лес, — но и той не бе забелязал острието на косата толкова добре, че чак да различи и ръждата по него.

— Все ми е едно къде са отишли — изръмжа Мат. — Това, което ми се ще, е само да намерим някое място с топло огнище. И то по скоро.

— Но защо ли са се махнали? — промърмори Ранд почти на себе си.

Погибелта не бешс далече оттук. Погибелта, където обитаваха всички Чезнещи и тролоци, с изключение на онези, които бяха слезли в Андор, за да ги преследват. Погибелта, където те самите отиваха.

— Нинив, може би все пак вие двете с Егвийн не трябва да тръгвате с нас към Окото — каза Ранд. Те го изгледаха така, сякаш им говореше глупости, но след като Погибелта беше толкова близо, той беше длъжен да направи последен опит. — Може би ще е достатъчно, че сте иаблизо. Моарейн не каза, че е необходимо да ходите там. Ти също, Лоиал. Защо не останете във Фал Дара? Докато се върнем, или да заминете за Тар Валон. Може би ще се намери някой търговски керван за там, или пък, бас държа, че Моарейн би могла дори да наеме някоя каляска. И после, когато всичко свърши, да се срещнем в Тар Валон.