Яздещи плътно един до друг, Лан и Моарейн ги водеха през мъглата, сякаш ясно виждаха какво лежи на пътя им. Останалите можеха само да им се доверят и да ги следват. И да се надяват.

Пронизителните крясъци от небесата започнаха да заглъхват, а после съвсем изчезнаха. Но това не ги успокои много. Гора и ферми, луна и път — всичко бе потънало в мъгла и невидимо за очите им. Тук-там в сивия мрак пролайваха кучета, глухо и далечно. Но иначе не се чуваше никакъв друг звук освен барабанния тътен на конските копита. Нищо не се променяше сред тази безплътна, пепелива мъгла. Нямаше нищо, което да им даде представа за отминаващото време, освен нарастващата болка в бедрата и в кръста.

Ранд беше сигурен, че са минали часове. Ръцете му така се бяха впили в юздите, че вече не беше сигурен, че ще може някога да ги освободи и се зачуди дали изобщо някога ще е в състояние да ходи. Само веднъж си позволи да погледне назад, В мъглата зад него препускаха сенки, но дори не беше сигуренколко са на брой. Нито дори дали наистина са неговите приятели. Мразът и влагата се просмукваха през друхите му, проникваха в костите му. Само полъхът на въздуха през лицето му и ритмичните тласъци на изпънатото конско тяло под него все още му показваха, че изобщо се движи.

— Стой! — изведнъж извика Лан.

Ранд така се изненада, че остави Облак да профучи между Лан и Моарейн, подминавайки ги на няколко скока, преди да дръпне юздите.

Сред мъглата наоколо се възвисяваха къщи, странно високи за представите му. Никога не беше виждал това място, но често беше слушал описания. Височината им произлизаше от високите основи от червен камък, вдигнати заради пролетните прииждания на Тарен, когато снеговете по склоновете на Мъгливите планини се топяха. Бяха стигнали Таренов сал.

Черният боен кон на Лан изтопурка до него.

— Не бъди толкова нетърпелив, овчарю.

Смутен, Ранд се върна при останалите. Лицето му беше зачервено от срам и за миг мъглата му се стори добре дошла.

Един самотен пес, незабелязан сред хладната сивота, залая яростно, след което побягна. По прозорците на къщите замигаха светлини. Освен лая на кучето никакъв звук, като се изключеше глухият тропот на копитата на конете им, не нарушаваше покоя в последния час от нощта.

Ранд беше срещал хора от Таренов сал. Опита се да си припомни малкото което знаеше за тях. Те рядко си позволяваха да слязат към така наречените от тях „долни села“ и си виреха носовете, сякаш душеха някаква неприятна миризма. Малцината, които беше срещал, имаха странни имена, като Хълмовръх и Каменошлеп. Но преди всичко хората от Таренов сал бяха известни със своето коварство и хитрост. Ако се ръкуваш с човек от Таренов сал, казваха хората, преброй си после пръстите.

Лан и Моарейн спряха пред една висока тъмна къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Стражникът скочи от седлото и се заизкачва по стъпалата пред портата, която се извисяваше над улицата на височината на главите им. После затропа с юмрук по вратата.

— Нали искаше да пазим тишина — промърмори Мат.

Лан продължи да блъска по вратата. Прозорецът на съседната къща светна, чу се сърдит вик, но Стражникът продължи да барабани с юмрук.

Вратата рязко се отвори и на прага застана мъж по нощна риза. Лоеният фенер в едната му ръка осветяваше тясното му скулесто лице. Той отвори гневно уста, след което забрави да я затвори, главата му се завъртя нагоре и надолу при вида на появилата се неясно откъде мъгла и очите му се ококориха.

— Какво става? Да ме изгори дано, какво става?

Студени сивкави пипала се загърчиха към прага и той изплашен отстъпи назад.

— Добро утро, майстор Вишекула — каза Лан. — Тъкмо ти ми трябваш. Искаме да ни прекараш оттатък.

— Караме само денем — троснато отвърна майстор Вишекула, — нощем не може. Не може. Камо ли в такава мъгла. Елате, когато слънцето се вдигне и мъглата се разнесе.

Той понечи да се прибере в къщата, но Лан го хвана за китката. Салджията понечи да му се сопне, но на светлината на фенера проблесна злато и Стражникът започна да отброява едрите жълтици в дланта му. Вишекула облиза алчно устни при звъна на монетите и сантим по сантим дългият му нос започна да се снишава към ръката, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— И още толкова — заяви Лан, — след като ни прекараш без произшествие на другия бряг. Обаче тръгваме веднага.

— Веднага ли? — Салджията прехапа долната си устна, погледна обвитата с гъста мъгла нощ, после рязко кимна. — Добре де. Да беше ми пуснал китката. Трябва да събудя хората. Да не мислиш, че ще тегля сам сала?

— Ще те чакам на брега — отвърна му невъзмутимо Лан. — Но няма да те чакам дълго. — И пусна ръката му.

Майстор Вишекула притисна шепата жълтици до гърдите си, кимна и припряно затръшна вратата със задник.

Лан слезе от стълбището и се разпореди да слязат от конете и да вървят след него. Отново трябваше да се доверят на Стражника, че знае накъде отиват. Мъглата се стелеше и правеше всичко на повече от една ръка разстояние невидимо. Сега не беше толкова гъста, колкото извън селището, но Ранд трудно различаваше фигурите на спътниците си.

— Трябва сам да се оправиш — каза Моарейн в отговор на някакъв нечут от него въпрос, зададен от Лан. — Той ще запомни твърде много неща и няма как да го избегнем. Ако аз остана извън вниманието му…

Ранд ядно придърпа подгизналото си наметало на раменете, стараейки се да не изостане от другите. Мат и Перин мълчаха. Том Мерилин сумтеше нещо от рода на „топло ядене“, „огън“ и „греяно вино“, но нито Стражникът, нито Айез Седай им обръщаха внимание. Егвийн крачеше до Ранд, без да отрони дума, изправила снага и с високо вдигната глава, но походката й също беше колеблива от болката в краката — и тя, като младежите, не беше свикнала на подобна езда.

Е, поне си беше получила жадуваното приключение, помисли си той с насмешка. Плюс незначителните подробности като мъглата, влагата и студа. Сигурно имаше някаква разлика, прецени младежът, в това, как изглеждат нещата, според това дали сам търсиш приключението, или си принуден да го преживееш. След драгхара сега в ума й без съмнение препускаха всякакви приказни видения. Егвийн може би в момента изпитваше тръпка на възбуда. Но той лично изпитваше само студ, неприятна влага и малко радост, че все пак се намират в село, та дори това село да беше Таренов сал.

Неочаквано се блъсна в нещо едро и топло, застанало на място сред непрогледната мъгла. Жребецът на Лан. Стражникът и Моарейн бяха спрели и спътниците им също заковаха, потупвайки конете си, за да успокоят колкото тях, толкова и самите себе си. Тук мъглата беше малко по-рехава, достатъчно, за да се виждат по-ясно отпреди, но не толкова, че очите им да могат да различат нещо друго.

Ранд предпазливо поведе Облак напред и с изненада усети, че ботушите му стъпват върху дъски. Кеят на сала. Той внимателно отстъпи назад, придърпвайки със себе си и коня. Беше слушал описания на този кей: мост, водещ единствено към ладията на сала. Бяха му разказвали, че реката Тарен е широка и дълбока, с коварни течения, които могат да завлекат и най-опитния плувец. Сигурно бе много по-широка от потока на Виноструй. А като се прибавеше и тази мъгла… Той въздъхна облекчено, когато отново усети пръст под краката си.

След малко дойдоха шестима мъже със сънени физиономии, наметнати с груби аби. Водеше ги майстор Вишекула.

Лан се беше облегнал небрежно на седлото си, но десницата му многозначително лежеше върху дръжката на меча. Приличаше на натегната метална пружина.

Ранд побърза да заеме стойката на Стражника — тоест хвана дръжката на меча си. Но не опита да наподоби неговата заплашителна отпуснатост. „Ако се опитам, сигурно ще ми се изсмеят.“

Перин на свой ред стисна дръжката на секирата, затъкната в пояса му, и недвусмислено разкрачи нозе. Мат измъкна една стрела от колчана си. Том Мерилин пристъпи важно напред, вдигна нагоре празната си ръка и бавно я извъртя. Внезапно направи широк жест и между пръстите му проблесна острие на кама. Дръжката й се плесна в дланта му и с неочаквано за всички зрители безгрижие веселчунът се зае да подрязва ноктите си.