— Аз бих послушал малко песни — намеси се уморено Мат. — И не бих отказал баница с овнешко в „Белият мечок“. — Той замълча и добави: — Никога не съм стигал по-далече от Стражеви хълм. Не бих казал, че „Белият мечок“ е по-добър хан от „Виноструй“.
— Не е толкова лош — намеси се Перин. — Една баница с овнешко и за мен. И много топъл чай, да махна студа от кокалите си.
— Не можем да спираме, докато не прехвърлим Тарен — отвърна рязко Стражникът. — Не повече от пет минути.
— Но конете — опита се да му възрази Ранд. — Ще ги уморим до смърт. Моарейн Седай сигурно ще се съгласи, че…
Беше забелязал, че тя обикаля около конете, но не беше обърнал внимание какво прави с тях. Сега тя мина покрай него и положи длани на врата на Облак. Ранд млъкна. Конят внезапно отметна грива, изцвили леко, дръпна юздите от ръцете на Ранд и затанцува, толкова бодър, сякаш беше прекарал цяла седмица в конюшнята. Без да каже нито дума, Моарейн се приближи до Бела.
— Не знаех, че може да прави такива неща — тихо прошепна момъкът на Лан и почувства, че бузите му се изчервяват.
— От всички останали ти най-много би трябвало да го предположиш — отвърна Стражникът. — Нали видя какво направи с баща ти. Сега тя ще отмие умората. Първо от конете, после и от всички вас.
— От всички нас? А ти?
— От мен не, овчарю. Нямам нужда от това, поне засега. Нито от самата себе си. За жалост, това, което може да направи за другите, не може да го стори за себе си. От всички нас само един ще язди уморен. Трябва само да се надявате, че тя няма да се изтощи прекалено, преди да стигнем до Тар Валон.
— Да се изтощи прекалено за какво?
— Ти се оказа прав за Бела, Ранд — обади се Моарейн. — Тя има силен дух и е не по-малко опърничава от всички в Две реки. Колкото и да е странно, изглежда най-малко уморена от всички коне.
Писък разцепи тишината, писък на умиращ човек, прободен от десетки ножове, и две мощни криле изпляскаха над тях. Нощта се сгъсти още повече от сянката, понесла се към тях. Конете зацвилиха панически и заскачаха.
Вятърът от крилете на драгхара удари Ранд като някаква вълна от слуз, като злокобно бълбукане на тиня сред влажния здрач на някакъв кошмар. Дори не му остана време да изпита ужас, защото в същия момент Облак подскочи и изцвили, извивайки се отчаяно, сякаш се мъчеше да отърси нещо, което се беше впило в снагата му. Ранд, увиснал на поводите, залитна и се повлече по земята, а Облак зацвили, като че ли вълци се впиваха да разкъсат сухожилията му.
Успя някак да задържи поводите в ръка. Не можеше да пусне Облак да му избяга. Облак се изправи на задните си крака и го вдигна във въздуха; Ранд увисна безпомощно, надявайки се въпреки всичко, че конят като по чудо ще се укроти.
Хаос бе обхванал групата. Всеки стискаше поводите на мятащите се животни. Само двама от ездачите явно нямаха никакви проблеми. Моарейн седеше с изправен гръб на седлото си, бялата кобила деликатно пристъпваше встрани от суматохата, сякаш не беше станало нищо особено. Лан на свой ред стоеше на земята и оглеждаше небето, с меч в едната ръка и поводите в другата. Стройният черен жребец стоеше кротко до него.
Звуците на веселбата откъм Стражеви хълм бяха заглъхнали. Сигурно в селото също бяха чули крясъка. Ранд знаеше, че ще се поослушат малко и може би ще се огледат да разберат откъде идва, след което щяха да се върнат към празничните си забавления. Скоро щяха да забравят за инцидента, а споменът за него щеше да се удави сред песни, пиене и танци. Може би, след като до тях достигнеха вестите от Емондово поле, някои щяха да си припомнят случилото се и да се зачудят. Ето, засвири нечия цигулка, след миг към мелодията се присъедини флейта. Селото с пълна сила се връщаше към своя празник.
— На конете! — изкомандва Лан. Прибра меча в ножницата си и скочи на гърба на жребеца. — Драгхарът не би се разкрил, ако вече не е съобщил местоположението ни на мърдраала. — Нов пронизващ писък се понесе от тъмната вис, по-слаб, но не по-малко зловещ. Музиката откъм Стражеви хълм отново се накъса и секна. — Сега ни проследява и бележи мястото ни за Получовека. Мърдраалът сигурно не е далече.
Ранд се усети, че вместо да се опитва да възседне Облак, е застанал насред пътя, взирайки се в небето в напразно усилие да съзре източника на зловещите писъци. Нещо повече, несъзнателно бе измъкнал меча на Трам, сякаш бе готов да се сражава с чудовищната твар.
Той се изчерви. Беше благодарен на нощта, че прикрива смущбнието му. Непохватно напъха острието в ножницата и погледна припряно към останалите. Моарейн, Лан и Егвийн го гледаха, макар че не беше сигурен какво можеха да видят под лунните лъчи. Останалите изглеждаха твърде погълнати от усилието да задържат конете си, за да му обърнат внимание. С един скок той се метна на седлото, сякаш го беше правил цял живот. Ако някой от приятелите му бе забелязал извадения меч, сигурно по-късно щеше да го спомене. Нямаше смисъл сега да се безпокои за това.
Щом се озова на седлото, всички препуснаха в галоп. Селските кучета се разлаяха — преминаването им не остана съвсем незабелязано. „А може би кучетата са надушили тролоци“ — помисли си Ранд. Лаят и светлините на селото бързо се стопиха зад тях.
Високо над тях се разнесе нов крясък.
Ранд яздеше зад Моарейн и Лан, конят му се напъваше да се промуши между черния жребец на Стражника и кобилата на Айез Седай. Егвийн и веселчунът препускаха плътно от двете му страни, двамата приятели на Ранд бяха плътно зад тях. Облак, изплашен от сисъците на драгхара, тичаше толкова бясно, че дори и да искаше, Ранд не можеше да направи нищо, за да го забави, но въпреки това сивушкото не успяваше да се изравни с другите два коня.
Писъкът на драгхара продължаваше да оглася нощта.
Яката Бела тичаше с протегнат врат и развята грива, без да изостава от другите коне. Айез Седай сигурно й беше направила нещо повече освен простото премахване на умората.
Лицето на Егвийн грееше от радостна възбуда. Плитката й се вееше зад нея като конските гриви, а блясъкът в очите й съвсем не беше само от луната, Ранд можеше да се закълне в това.
Лан сигурно беше извикал нещо, защото Моарейн изведнъж възкликна, надмогвайки свистенето на вятъра и тропота на копитата.
— Не мога! Особено на гърба на препускащ кон. Не са никак лесни за убиване, дори когато можеш да ги видиш. Трябва само да бягаме и да се надяваме.
Навлязоха сред парцалива мъгла, не по-висока от коленете на конете. Облак я преодоля само на два скока и Ранд примигна, зачуден дали не си я е въобразил. Нощта бе прекалено хладна, за да има мъгла. Ново петно сива мъгла се спусна към тях от другата страна, по-голямо от първото. То растеше и сякаш бликаше от самите недра на земята. Над тях драгхарът пищеше от гняв. За кратък миг мъглата обгърна ездачите и после се стопи, отново придойде и се отвя зад тях. Леден сумрак полепна по лицето и ръцете на Ранд. След това пред тях се възвиси стена от бледосиво и те изведнъж потънаха в нея. Мъглата вече стана толкова гъста, че заглушаваше тропота на копитата, а крясъците отгоре сякаш достигаха до тях през стена. Ранд съсвем смътно различаваше очертанията на Егвийн и Том Мерилин от двете си страни.
— Има само едно място, към което можем да се отправим — извика Лан. Гласът му прозвуча глухо, без да е ясно откъде идва.
— Мърдраал са коварни — отвърна Моарейн. — Ще използвам коварството му срещу самия него. — И те продължиха безумния си галоп.
Лепкавата мъгла сега обгръщаше и земята, и небето, а ездачите, сами превърнали се в сенки, сякаш яздеха нощни облаци. Дори краката на собствените им коне сякаш изчезнаха.
Ранд се помръдна на седлото си, потръпвайки от обгърналата го вледеняваща мъгла. Да знаеш, че Моарейн може да прави разни неща, дори да я видиш, че ги прави, беше едно. Но да оставят тези неща лепкава влага по кожата ти беше съвсем друго. Той се усети, че сдържа дъха си, и мислено се изруга. Не можеше да язди по целия път до Таренов сал, без да диша. Тя беше използвала Единствената сила върху Трам и резултатът беше добър, той го беше видял. Но въпреки това трябваше да се насили, за да вдишва и издишва отново. Въздухът наистина беше тежък, но освен че беше малко по-студен, не се различаваше особено от въздуха в най-обикновена мъглива нощ. Повтори си го, но не беше сигурен, че си е повярвал.
