Насмешката му изведнъж помръкна.

— Извън Две реки? Така аз никога повече няма да те видя.

— И какво от това? Да не би това да те натъжи? Досега никога не си ми давал знак, че те интересувам.

— Никой не напуска Две реки — продължи той. — Най-много да ги напусне някой от Таренов сал, ама те и бездруго са си особняци. Изобщо не приличат на останалите хора в Две реки.

Егвийн въздъхна раздразнено.

— Какво пък? Може и аз да съм особнячка. Може пък да ми се ще да видя някои от местата, за които съм слушала от разкази и приказки. Мислил ли си някога за такова нещо?

— Разбира се, че съм мислил. Понякога дори си го мечтая, но мога да различавам мечтите от истинския живот.

— А аз не мога ли? — отвърна тя ядосано и му обърна гръб.

— Не исках да кажа това. Имах предвид себе си. Егвийн?

Тя се обви плътно в пелерината, давайки му ясен знак, че не иска повече да го слуша. Младежът безсилно потърка чело с длан. Как да го обясни? Не за пръв път тя изцеждаше от думите му смисъл, който той не можеше и да предположи, че съдържат. При сегашното й настроение една погрешна стъпка щеше да влоши още повече нещата, а той бе повече от сигурен, че каквото и да се опита да каже, ще бъде не на място.

Мат и Перин се приближиха. Егвийн гледаше встрани и не им обърна внимание.

— Моарейн е дала такава монета и на Перин — каза Мат. — Като нашите. — Той замълча и после добави: — Той също е видял ездача.

— Къде? — настоя да разбере Ранд. — Кога? Някой друг видял ли го е? Казвал ли си на някой друг за това?

Перин вдигна широките си длани да го накара да поспре.

— Едно по едно. Видях го в окрайнините на селото, да гледа към ковачницата, точно преди залез слънце, вчера. Че ме накара да се разтреперя, накара ме. Казах веднага на майстор Люхан, само че когато той погледна, нямаше никого. Според него съм видял някаква сянка. Но докато зареждахме пещта и гласяхме инструментите, държеше до себе си най-големия чук. Никога преди не го е правил.

— Значи ти е повярвал — каза Ранд, но Перин сви рамене.

— Не знам. Попитах го защо е помъкнал този чук, щом като съм видял сянка, а той смотолеви нещо за вълците, които се осмелявали да стигат чак до селото. Може и да си е помислил, че съм видял някой вълк, но би трябвало да знае, че мога да направя разлика между вълк и човек на кон, дори по здрач. Знам много добре какво видях и никой не може да ме убеди, че съм се заблудил.

— Вярвам ти — отвърна Ранд. — Нали знаеш, че и аз го видях.

Перин кимна.

— Вие за какво си говорите? — изведнъж запита Егвийн. Ранд веднага съжали, че не бяха разговаряли малко по-тихо. Щеше да го направи, ако бе забелязал, че ги подслушва. Мат и Перин, ухилени глупаво, започнаха да й обясняват един през друг за срещите си с конника в черно, но Ранд се умълча. Знаеше много добре какво ще им отвърне, след като млъкнат.

— Нинив е права — обяви Егвийн, вдигнала очи към небето, след като двамата младежи завършиха разказа си. — Нито един от вас не е готов да излезе изпод полата на майка си. Вие не знаете ли, че хората яздят коне? Това все още не ги прави чудовища, излезли от приказка на веселчун. — Ранд кимна. Точно както си го беше помислил. Тя се извърна към него. — А и ги разпространявате тези страшни приказки. Понякога нямаш и капчица разум, Ранд ал-Тор. Тази зима не беше ли достатъчно лоша, че да плашите още хорските деца?

— Не съм разпространявал нищо, Егвийн — отвърна кисело Ранд. — Но каквото видях, видях го, и трябва да ти кажа, че съвсем не беше фермер, излязъл да подири изгубената си крава.

Егвийн пое дълбоко дъх и отвори уста да му отговори, но каквото и да се канеше да им каже, го забрави, понеже вратата на хана се отвори и от нея бързо изскочи мъж с рошава бяла коса, сякаш някой го гонеше.

Вратата се затръшна зад гърба на белокосия мъж, той се обърна и я изгледа вбесен. Беше висок, попрегърбен — ако това на раменете му наистина не беше гърбица, а пъргавите му движения прикриваха истинската му възраст. Наметалото му беше съшито от всевъзможни разноцветни парчета със странни форми и размери и се развяваше при всеки полъх на вятъра със стотиците си неописуеми цветове.

— Веселчун! — възкликна удивена Егвийн.

Белокосият мъж се завъртя и наметалото му проблесна с всичките цветове на дъгата. Дългата му дреха беше със странни торбести ръкави и големи джобове. Дебелите му мустаци, снежнобели като косата му, се спускаха около устните му, лицето му беше набръчкано. Той махна заповеднически към Ранд и останалите младежи с дългата си, богато гравирана лула, от която димеше тънка струйка. Под гъстите му побелели вежди надничаха сини очи, които задълбаваха във всичко, до което се докоснеха.

Ранд зяпна в очите му, които го изумиха не по-малко от всичко останало, свързано с външността на госта. Всички в Две реки бяха с тъмни очи, както и повечето дохождащи в района търговци, техните охранници и всякакви други хора, които бе виждал през живота си. Конгарови и Коплинови имаха навик да му се подиграват заради сивите му очи, докато веднъж не кипна и не цапардоса Евал Коплин през носа. Премъдрата, разбира се, го беше скастрила за тази постъпка. Още тогава той се чудеше дали има някое място по света, където хората не са с тъмни очи. Може би Лан също идваше от такова място?

— Що за място е това? — попита възмутен веселчунът и гласът му прозвуча някак си по-гръмко, отколкото можеше да се очаква от обикновен човек. Дори и тук, на открито, сякаш го беше изговорил в затворено помещение и стените бяха отекнали. — Тъпите селяндури в онова селище на хълма ми казват, че мога да стигна тук преди да се стъмни, забравяйки да уточнят, че това може да стане само ако тръгна рано заранта. Когато най-сетне пристигам, премръзнал до кости и готов за топла постеля, вашият ханджия ми крещи колко било късно, сякаш съм някой скитащ свинар, а не ме е помолил точно вашият Селски съвет да дойда и да ви покажа изкуството си на този ваш тъп празник. Да беше ми казал поне, че е кметът. Замълча, колкото да си поеме дъх, изгледа ги ядно и отново заговори: — Когато слязох долу да изпуша една лула и да си изпия халбата с ейл, всички мъже в пивницата ме изгледаха така, сякаш съм най-омразният им зет, дошъл да им иска пари назаем. Един от старците започна да ме учи какви приказки трябвало да разказвам и какво да не разказвам, а някакво момиченце, расло-непорасло, ми се разкрещя и ме заплаши, че ще ме халоса с тоягата си, ако не си размърдам бързо кокалите и не изчезна от помещението. Чувал ли е някой досега да са заплашвали веселчун?

Лицето на Егвийн беше напрегнато, очите й бяха грейнали при вида на веселчуна и в същото време — помръкнали от желанието да защити Нинив.

— Ще прощавате, господин веселчун — обади си Ранд. Сам усещаше, че се е ухилил глупаво. — Тази вътре е нашата Премъдра и…

— Това малко хубаво девойче? — възкликна веселчунът. — Селска Премъдра? На нейната възраст щеше повече да й отива да се закача с момците, вместо да предсказва времето и да лекува болните.

Ранд неловко пристъпи от крак на крак. Дано само Нинив не чуеше отнякъде мнението на този човек. Поне не докато си направи представлението. Перин прехапа език, а Мат тихо подсвирна от изумление. Сякаш и двамата си бяха помислили същото, което премина в главата му.

— Мъжете са Селският ни съвет — продължи Ранд. — Сигурен съм, че не са искали да ви оскърбят. Разбирате ли, тук току-що научихме, че в Геалдан има война и че там се появил човек, който твърдял, че е Преродения Дракон. Лъжедракон. Конница на Айез Седай е тръгнала натам от Тар Валон. Съветът ни сега се мъчи да прецени доколко всички тези събития са заплаха за нас.

— Стари новини са това, дори и за Бейрлон — махна пренебрежително с ръка веселчунът. — Обаче това място май е последното в света, където новините достигат. — Старецът замълча, огледа селските къщи и добави сухо: — Почти последното. — Очите му се спряха на фургона пред хана. — Я, тук май е пристигнал старият Падан Фейн, както ми се струва. — Гласът му продължаваше да е все така дълбок, но вече не ехтеше толкова и в него се долавяше насмешлива нотка. — Фейн е най-бързият разносвач на лоши вести и колкото са по-лоши, толкова е по-бърз. У него има нещо по-скоро гарванско, отколкото човешко.