— Нима смяташ, че в сънищата си по-защитен от мен? Виж! — Баал-замон посочи със заповеднически жест и главата на Ранд се извърна да го последва, въпреки че не искаше; не искаше да се извърне.

Бокалът върху масата беше изчезнал. На негово място пълзеше голям плъх, примигващ на светлината и душещ предпазливо из въздуха. Баал-замон изви пръст към него и плъхът се надигна с цвърчене, а предните му лапички замахаха във въздуха, докато се мъчеше тромаво да се задържи на задните си лапи. Пръстът се изви още повече и плъхът се претъркули, задраска яростно, без да може да се хване за нищо, цвърчейки пронизително, гърбът му се извиваше, извиваше, извиваше. Чу се изпукване, плъхът потръпна и падна, прекършен почти на две.

Ранд преглътна.

— Всичко може да се случи в един сън — изломоти той. Без да вдига очи, отново запристъпва заднишком към вратата.

— Тогава иди при Айез Седай. Влез в Бялата кула и им кажи. Кажи на Амирлинския трон за този… сън. — Мъжът се разсмя. Ранд усети зноя на пламъците върху лицето си. — Това е един начин да се спасиш от тях. Тогава те няма да те използват. Не и след като знаят, че аз знам. Но дали ще те оставят жив, за да раапространиш мълвата за онова, с което се занимават? Нима си толкова голям глупак да повярваш, че ще те оставят? Прахът на мнозина като теб е пръснат по склоновете на Драконова планина.

— Това е сън — отвърна задъхано Ранд. — Това е сън и аз ще се събудя.

— Нима? — С крайчеца на окото си той забеляза, че пръстът на мъжа се насочва към него. — Наистина ли ще се събудиш? — Пръстът се сгъна, Ранд изкрещя и се огъна в дъга назад, всеки мускул на тялото му сякаш щеше да се скъса. — Дали изобщо ще се събудиш?

Ранд се гърчеше в мрака, ръцете му се бяха впили в нещо. Одеяло. Бледа лунна светлина се процеждаше през прозорчета. Видя очертанията на другите две легла. Няколко въглена догаряха в пепелта на огнището.

Значи все пак се бе оказало сън, като онзи кошмар в хана „Виноструй“, в деня на Бел Тин. Всичко, което беше чул или сторил, се беше омесило със стари приказки и безсмислици. Той придърпа одеялото около раменете си, но не студът го бе накарал да се разтрепери. Главата също го болеше. Може би Моарейн щеше да направи нещо, за да спре тези сънища. „Нали каза, че може да ми помогне срещу кошмари.“

Изсумтя. Дали тези сънища бяха достатъчно опасни, за да помоли Айез Седай за помощ? От друга страна, дали всичко, което правеше сега, нямаше да го завлече още по-надолу? Беше напуснал Две реки, беше тръгнал в странство с една Айез Седай. Не бе имал никакъв избор, разбира се. Но нима сега имаше друг избор, освен да й се довери? На една Айез Седай? Това беше точно толкова лошо, колкото сънищата. Сгуши се под одеялото, мъчейки се да намери спокойствие в празнотата, както го беше учил Трам, но сънят не идваше…

Събуди го слънчевата светлина. Той издърпа възглавницата над очите си, но и тя не скри светлината, а и всъщност не му се искаше да заспива отново. След първия сън бяха последвали други кошмари. Не си спомняше нищо освен първия, но не искаше да сънува повече.

С въздишка хвърли възглавницата встрани, седна в леглото и се протегна. Всички болки, които мислеше, че са отшумели след банята, се бяха върнали в мускулите му. А и главата все още го болеше. Това не го изненада. Такъв сън можеше да причини главоболие у всеки. Споменът за другите беше отшумял, но не и този.

Другите две легла бяха празни. Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта. По това време във фермата отдавна щеше да си е приготвил нещо за закуска и да се е заловил с работа из двора. Изниза се от леглото, сумтейки сърдито. Цял град за разглеждане, а дори не бяха го събудили. Добре че поне някой се беше погрижил да постави вода в каната на умивалника, при това топла.

Изми се и се облече бързо, като за момент се поколеба дали да не вземе меча на Трам. Лан и Том бяха оставили дисагите и увитите на руло одеяла в стаята, разбира се, но мечът на Стражника не беше тук. Лан ходеше винаги с меча си в Емондово поле, дори без да има и най-малък повод за тревога. Реши, че трябва да последва примера на опитния мъж, така че препаса колана и наметна плаща си през рамо.

Слезе по някакви стълби и се озова в кухнята, където господин Фич се караше с една дебела жена, очевидно готвачката. По-скоро тя се караше с него, като размахваше пръст под носа му. Прислужнички, кухненски помощници, разносвачи и боклукчии щъкаха около тях, заети с работата си, като старателно отбягваха вихрещата се посред кухнята свада.

— Моят Кирри е добър котарак — говореше ядосана готвачката — и не желая и да чувам лоша дума за него, разбра ли? Оплакваш се от него, че си върши прекалено добре работата, това правиш, ако питаш мен.

— Получих оплаквания — опитваше да се вмести в монолога й господин Фич. — Оплаквания, госпожо. Половината ми гости…

— Не искам и да чувам. Просто не искам да чувам такова нещо. Щом държат толкова да се оплакват от котарака ми, да дойдат сами да си готвят. Бедничкият ми котарак, дето просто си върши работата, и аз, двамата ще идем някъде, където ще се отнасят с нас както подобава, ще видиш ти. — Тя развърза престилката си и понечи да си я свали.

— Не! — извика господин Фич. Двамата затанцуваха в кръг, като готвачката се опитваше да си свали престилката, а ханджията се мъчеше да й я надене отново. — Не, Сара! — запъшка той. — Няма нужда да го правиш. Няма нужда, ти казах! Какво ще правя без теб? Кирри е чудесна котка. Великолепна котка. Най-добрият котарак в Бейрлон. Ако още някой ми се оплаче, ще му кажа само да е благодарен, че котката си изпълнява добре задълженията. Да, да е благодарен. Не можеш да ме напуснеш. Сара? Сара!

Готвачката спря и успя да издърпа престилката от ръцете му.

— Е, добре де. Хубаво. — Стиснала престилката в двете си ръце, тя не бързаше да си я завърже. — Но ако очакваш да приготвя нещо за обяд, най-добре ще е да изчезваш оттук и да ме оставиш на мира. Това може да е твой хан, но кухнята е моя. Освен ако не искаш сам да готвиш. — И тя протегна ръце да му връчи престилката си.

Господин Фич отстъпи и разпери широко ръце. Отвори уста да каже нещо, но се спря и за първи път се огледа. Прислужниците продължаваха да сноват наоколо, без да обръщат внимание на готвачката и стопанина, а Ранд беше започнал да претърсва джобовете на сетрето си, макар че освен монетата, дадена му от Моарейн, в тях нямаше нищо. Ако не се брояха джобният му нож, едно брусче, две резервни жили за тетива и едно въженце, което бе решил, че все някога може да му послужи.

— Сигурен съм — каза предпазливо господин Фич на Сара, — че всичко ще бъде приготвено чудесно, както винаги си го правила. — С тези думи той хвърли за последно подозрителен поглед към шетащата наоколо прислуга и напусна помещението с цялото достойнство, което можеше да си придаде в момента.

Сара го изчака да излезе, после енергично завърза престилката и се обърна към Ранд.

— Искаш да хапнеш нещо, а? Е, заповядай. — Жената му се усмихна вяло. — Спокойно, не хапя, макар и да си се стреснал от това, което въобще не биваше да видиш. Циел, я донеси на този момък малко хляб, сирене и мляко. Това е всичко, което имаме в момента. Седни, момко. Всичките ти приятели излязоха, освен един момък, за когото разбрах, че не се чувствал добре. Предполагам, че и ти искаш да се поразходиш навън.

Една от прислужничките донесе поднос с храна и Ранд залапа. Готвачката се залови отново с тестото, без да спира да говори.

— А ти не си слагай на ума това, което видя преди малко. Господин Фич е добър човек, макар че и най-добрите от вас, мъжете, не сте кой знае каква стока. Хората, дето са му се оплакали, са го изкарали от нерви. И за какво се оплакват толкова? Да не би да искат да видят живи плъхове из хана, вместо мъртви? Макар че обикновено Кирри не си оставя свършената работа на открито. И то над дузина плъхове? Кирри не би оставил толкова много изобщо да влязат в хана, такова нещо не е бивало досега. Това място е чисто, няма защо да се безпокоиш. И всичките с пречупени гръбнаци. — Тя поклати глава, учудена от странността на събитието.