Останалата част от помещението не му предлагаше нищо по-добро. Странни извивки и загадъчни ъгли, сякаш цялата стая беше грубо издълбана в един-единствен камък, и колони, които сякаш изникваха от сивия под. Пламъци пращяха в огнището като огън в ковачница, но не отделяха никаква топлина. Огнището беше иззидано със странни овални камъни. Всъщност само приличаха на камъни — изглеждаха влажни въпреки пламъците, когато погледнеше право към тях, но когато им хвърлеше кос поглед, наподобяваха човешки лица, лица на мъже и жени, гърчещи се от болка, крещящи безмълвно. Столовете с високи облегалки и полираната маса в средата на стаята изглеждаха съвсем нормални, но тъкмо тази нормалност изтъкваше ненормалността на всичко останало. На стената висеше огледало — но и то не беше нормално. Когато се погледна в огледалото, на мястото на отражението си видя само повей на тъмна сянка. Всичко друго в стаята се отразяваше вярно, но не и той самият.

Пред огнището стоеше някакъв мъж. Не беше го забелязал отначало. Облечен в добре скроени дрехи, мъжът изглеждаше в разцвета на силите си.

— Отново се срещаме — проговори мъжът и само за миг очите и устата му се превърнаха в отверстия към бездънни кухини, където тлееше жарава.

Ранд изкрещя и се хвърли назад, извън стаята, толкова рязко, че се препъна в коридора, залитна и отвори отсрещната врата. Изви се, хвана се за бравата, за да не падне на пода — и се озова в каменна стая с невъзможно небе отвъд арките, водещи към тераса, и огнище…

— Не можеш да избягаш толкова лесно от мен — каза мъжът.

Ранд се обърна да избяга, но вратата към коридора се хлопна и ключалката щракна. Той замръзна и погледна към мъжа до огнището. Така беше по-добре, отколкото да гледа камъните на огнището или странното небе.

— Това е сън — промълви младежът. — Това е някакъв кошмар. — Той затвори очи и се съсредоточи над мисълта, че трябва да се събуди. Когато беше малък, Премъдрата му беше казвала, че ако го направи по време на кошмар, той ще изчезне. „Премъдрата… Какво?“ Само да успееше да задържи мислите си да не му се изплъзват. Само ако можеше да накара главата си да престане да го боли, щеше да успее да мисли.

Отново отвори очи. Стаята си беше както преди, с терасата, с небето. И с мъжа край огнището.

— Сън, казваш — каза мъжът. — Има ли значение?

Отново, само за миг, устата и очите му се отвориха към пещ, която сякаш продължаваше безкрайно. Гласът му изобщо не се промени.

„Това е сън. Трябва да е сън.“ Въпреки това Ранд запристъпва заднишком към вратата, без да отмества поглед от непознатия край огъня, и опипа дръжката на бравата. Не се помръдна. Вратата беше заключена.

— Струва ми се, че си жаден — каза мъжът край огнището. — Пий.

На масата имаше бокал. Блестящо злато, украсено с рубини и аметисти. Преди не беше там. Прииска му се да престане да се стряска. В края на краищата това беше само сън. Устните му бяха като напукана пръст.

— Да, жаден съм малко — отрони той и надигна бокала. Мъжът се наведе напред съсредоточен, наблюдаваше го, поставил едната си ръка на облегалката на стола. Миризмата на подправено вино припомни на Ранд колко жаден беше наистина, сякаш не беше пил нищо от дни. „Наистина ли съм?“

Малко преди виното да докосне устните му той спря. Между пръстите на мъжа от облегалката на стола се заиздигаха струйки дим. А очите му го гледаха напрегнато… и от тях бликаха пламъци.

Ранд облиза устни и остави бокала на масата, без да вкуси.

— Не съм толкова жаден, колкото си мислех.

Мъжът рязко се изправи. Лицето му беше безизразно, но въпреки това личеше, че е разочарован. Ранд се зачуди какво ли имаше във виното. Но това, разбира се, беше глупав въпрос. Всичко това беше само сън. „Но тогава защо не свърши?“

— Какво искаш? — настоя той. — Кой си ти?

От устата и очите на мъжа лумнаха пламъци.

— Някои ме наричат Баал-замон.

Ранд се усети, че е застанал с лице към вратата и яростно върти бравата. Всички мисли за сънища се бяха изпарили от съзнанието му. Тъмния. Бравата не поддаваше, но той продължи да я натиска.

— Ти ли си онзи? — изведнъж заговори Баал-замон. — Не можеш вечно да го криеш от мен. Не можеш вечно да криеш себе си от мен, дори на най-високата планина или в най-дълбоката пещера. Познавам те до последното косъмче.

Ранд се извърна с лице към мъжа — с лице към Баал-замон. Преглътна с мъка. Кошмар. Пресегна се назад, за да дръпне за пореден път дръжката.

— Слава ли очакваш? — каза Баал-замон. — Власт? Да не би да ти казаха, че Окото на Света ще ти служи? Каква слава или власт за една кукла? Нишките, които те движат, са изпредени преди векове. Баща ти беше избран от Бялата кула, като жребец, овързан с въжета и подведен да си свърши работата. Майка ти не беше нищо повече от плодна кобила за техните планове. А тези планове водят към твоята смърт.

Ръцете на Ранд се свиха в юмруци.

— Баща ми е добър мъж, а майка ми беше добра жена. Не смей да ги споменаваш!

Пламъците сякаш се разсмяха.

— Значи все пак има някакъв дух в теб. Може би наистина си онзи. Това няма много да ти помогне. Амирлинският трон ще те използва, докато не се изчерпиш, също както бяха използвани Давиан и Юриан Каменолък, и Гуаир Амалазан, и Раолин Прокобник. Също както сега използват Логаин. Ще те използват, докато нищо не остане от теб.

— Не знам… — Ранд завъртя глава. Единственият миг на ясна мисъл, породен от гнева, си беше отишъл. Мислите му се завихриха. Мъчеше се да намери думите и гласът му ставаше все по-ясен. — Ти… си окован… в Шайол Гул. Ти и всички Отстъпници… сте оковани от Създателя до края на времето.

— Края на времето ли? — попита с насмешка Баал-замон. — Живееш като плужек под камък и си мислиш, че гнездото ти е цялата вселена. Смъртта на времето ще ми донесе такава власт, каквато не би могъл и да си представиш, червей.

— Ти си окован…

— Глупак, аз никога не съм бил оковаван! — Пламъците запращяха срещу него, толкова горещи, че Ранд отстъпи и вдигна ръце да защити очите си. Потта по дланите му засъхна от зноя. — Аз стоях до рамото на Луз Терин Родоубиеца, когато той извърши деянието, донесло името му. Аз бях този, който му каза да убие жена си и децата си, и всички, които носят неговата кръв, и всяко живо същество, което го е обичало или което той е обичал. Аз след това го дарих с миг на разум, за да осъзнае какво е извършил. Чувал ли си някога човек да изкрещи цялата си душа, червей? Тогава той можеше да ме удари. Не можеше да спечели, но можеше да се опита. Но вместо да го стори, той призова драгоценната си Единствена сила върху себе си, земята се разцепи на две и издигна Драконова планина, която се превърна в негова гробница.

— Хиляда години по-късно аз изпратих тролоците да опустошат юга и триста години те сееха гибел по света. Онези слепи глупци в Тар Валон заявиха, че аз съм победен окончателно, но Вторият обет, Обетът на Десетте държави, беше разтурен и никога повече не можа да се възстанови, и остана ли тогава някой, който да ми се противопостави? Аз прошепнах в ухото на Артур Ястребовото крило какво да направи и земята на Айез Седай бе опустошена нашир и длъж. И отново прошепнах, и Върховният крал отпрати войските си отвъд Аритски океан, отвъд Световното море, и подпечата две присъди. Присъдата над собствената си мечта за една земя и един народ, и една предстояща присъда. Бях там, до смъртния му одър, когато съветниците му казаха, че само Айез Седай могат да спасят живота му. Аз заговорих и той заповяда съветниците му да бъдат изгорени на кладата. Аз заговорих и предсмъртният вик на Върховния крал беше, че Тар Валон трябва да се срине до основи.

— След като такива мъже не можаха да се опълчат срещу мен, на какво можеш да разчиташ ти, крастава жабо, пълзяща край горска локва? Ти или ще ми служиш, или ще танцуваш под конците на Айез Седай, докато умреш. И тогава наистина ще станеш мой. Мъртвите ми принадлежат!

— Не — измърмори Ранд. — Това е сън. Сън е!