— Сигурно — отвърна Том сухо, хвърли поглед напред към Моарейн, която яздеше до Лан, и след като се увери, че е достатъчно далеч, продължи тихо: — Тийр е най-голямото пристанище на Морето на бурите, а Тийрският камък е защитната му крепост. Разправят, че Камъкът бил първата крепост, построена след Разрушението на света, и никога не е падала, макар не една войска да се е опитвала да я превземе. Според едно от Пророчествата Тийрският камък няма да падне, докато Народът на Дракона не стигне до него. А според друго Камъкът няма да падне, докато Недосегаемият меч не се озове в ръката на Дракона. — Том направи гримаса. — Падането на Камъка ще бъде едно от главните доказателства, че Дракона се е преродил. Дано Камъкът да удържи, докато се превърна в прах.

— Недосегаемият меч ли?

— Така се говори. Не знам дали наистина е меч. Но каквото и да е, то се крие в Сърцето на камъка, централната цитадела на крепостта. Никой освен Великите властелини на Тийр не може да влиза там, а те никога не казват какво има вътре. Във всеки случай не и на веселчуни.

Ранд се намръщи.

— Значи Камъкът не може да падне, докато Дракона не овладее меча, но как може да го овладее преди Камъкът да е паднал? Да не би да се очаква някой от Властелините на Тийр да се окаже Дракона?

— Едва ли — отвърна сухо веселчунът. — В Тийр мразят да си имат каквато и да е работа със Силата, дори повече отколкото в Амадор, а Амадор е твърдината на Чедата на Светлината.

— Тогава как ще се изпълни Пророчеството? — попита объркан Ранд. — Бих предпочел, разбира се, този Дракон изобщо да не се преражда, но в едно пророчество, което е неизпълнимо, няма много смисъл. Струва ми се, че е просто сказание, предназначено да убеди хората, че Дракона никога няма да се прероди. Не е ли така?

— Задаваш ми прекалено много въпроси, момче — каза Том. — Едно лесно изпълнимо пророчество няма да е толкова ценно, не мислиш ли? — Изведнъж гласът му прозвуча по-ведро, — Е, май пристигнахме. Каквото и да означава това.

Лан се беше спрял до висока колкото човешки бой дървена ограда и бъркаше с острието на камата си между две от гредите. Изведнъж той изръмжа доволно, дръпна и част от оградата поддаде и се отвори навън като порта. Всъшност си беше порта, прецени Ранд, макар да беше предназначена да се отваря отвътре, ако се съдеше по мандалото от другата страна, което Лан беше избутал с камата си.

Моарейн веднага пристъпи вътре, водейки Алдийб за поводите. Лан им даде знак да я последват, а сам той остана последен да затвори вратата.

Озоваха се в двор на конюшня, пред някаква страноприемница. Откъм кухнята ехтеше тропот и глъч, но това, което порази Ранд, бяха размерите на хана: два пъти по-голям на ширина от „Виноструй“ и с четири етажа по-висок. Здрачът се сгъстяваше и повече от половината прозорци на хана светеха. Той се зачуди що за град е това, че в него може да има толкова много странници.

От широките сводести врати на голямата конюшня излязоха трима мъже с изцапани брезентови престилки. Един от тях, жилав човек с гребло за тор в ръцете, се приближи към тях и размаха ръце.

— Ей, вие там! Не може да влизате така! Трябва да минете през главния вход!

Ръката на Лан отново се пресегна към кесията, но в този момент откъм хана бързо се приближи друг мъж, на ръст приблизително колкото господин ал-Вийр. Над ушите му стърчаха кичури коса, блестящо бялата му престилка ясно издаваше, че е собственикът на странноприемницата.

— Спокойно, Мъч — извика той. — Всичко е наред. Тези хора са чакани гости. Погрижи се веднага за конете им. И добре да се погрижиш.

Мъч виновно се плесна с пръсти по челото и подкани другарите си да му помогнат. Ранд и останалите бързо свалиха седлата и останалия си товар, докато ханджията се обръщаше към Моарейн. С искрена усмивка той й се поклони дълбоко и заговори:

— Добре дошли, госпожо Алис. Добре дошли. Радвам се, че ви виждам отново, както и вас, господин Андра. И двамата. Липсваха ми приятните беседи с вас. Да, наистина. Да ви кажа, притеснявах се за тази ваша обиколка из селските райони. Искам да кажа, в такова щуро време и при толкоз вълци, дето вият нощем току под стените на града. — Изведнъж той плесна с ръце пред закръгления си корем и поклати глава. — Ама какво съм се разбъбрил и аз, та не ви поканя вътре. Заповядайте. Заповядаите. Топла храна и топла завивка, сигурно сте зажаднели за това. Най-доброто в Бейрлон ще намерите при нас. Най-доброто.

— И топли бани, надявам се, господин Фич? — каза Моарейн и Егвийн се отзова пламенно:

— О, да.

— Бани? — каза ханджията. — Ама разбира се. Най-добрите и горещи бани в Бейрлон. Заповядайте. Добре дошли в „Елена и Лъва“. Добре дошли в Бейрлон.

Отвътре ханът бе точно толкова оживен, колкото показваше носещият се навън шум, ако не и повече. Групата от Емондово поле последва господин Фич през задната врата и след малко започнаха да завиват наляво-надясно покрай непрестанен поток мъже и жени в дълги бели престилки, които носеха високо над главите си разлати блюда с храна и подноси с питиета. Прислужващите измърморваха набързо някакви извинения и продължаваха по пътя си, без да забавят ход. Един от тях получи припрени нареждания от господин Фич и се затича да ги изпълни.

— Ханът е почти пълен, опасявам се — каза ханджията на Моарейн. — Почти до мертеците на тавана. При тази зима просто имахме… какво да ви кажа, щом времето се пооправи малко, за да могат да слязат от планините, и ни наводниха — да, точно това е думата — направо ни наводниха мъже от рудниците, от топилните, и всички разправят най-ужасни истории. За вълци и още по-лоши неща. Приказки, които хората започват да си разправят, когато се заседят цяла зима на едно място. Не мисля, че изобщо някой от тях е останал горе, толкова много хора слязоха в града. Но вие не се безпокойте. Може и да е малко попретъпкано, но ще направя всичко, което ми е по силите, за вас и господин Андра. Както и за вашите приятели, разбира се. — Той с любопитство изгледа Ранд и останалите. С изключение на Том, дрехите им издаваха селския им произход, а пъстрото наметало на Том го правеше не по-малко странен спътник за „госпожа Алис“ и „господин Андра“. — Ще направя най-доброто, за да можете да почивате спокойно.

Ранд се зазяпа в оживената суматоха, като се пазеше да не го настъпят, въпреки че слугите ги заобикаляха ловко и, изглежда, нямаше опасност да се сблъскат с някого. Припомни си как господин ал-Вийр и жена му се оправяха само двамата и много рядко им се налагаше да прибягват до помощта на дъщерите си.

Мат и Перин извиха с любопитство вратове към общата зала, от която се лееше вълна от смехове, песни и весели възгласи всеки път, щом вратата в края на коридора се разтвореше. Стражникът промърмори, че трябвало да чуе последните вести, и изчезна през отворената врата, посрещнат от весела глъч.

На Ранд му се дощя да го последва, но още повече му се искаше да си вземе гореща баня. Можеше и сега да се гмурне сред хорската веселба и смях, но ако се изкъпеше и почистеше, народът в общата зала щеше да приеме присъствието му по-добре. Мат и Перин явно изпитваха същото. Мат скришом се почеса.

— Господин Фич — каза Моарейн. — Разбрах, че в Бейрлон има Чеда на Светлината. Има ли опасност да ви създадат някакви неприятности?

— О, изобщо не се безпокойте, госпожо Алис. Вечните им номера. Твърдят, че в града се била появила Айез Седай. — Моарейн повдигна вежди и ханджията разпери месестите си ръце. — Не се безпокойте. Опитвали са се и по-рано. Няма никаква Айез Седай в Бейрлон и Управителят го знае. Белите плащове смятат, че ако ни покажат някоя Айез Седай, някоя жена, за която ще твърдят, че е Айез Седай, хората ще ги пуснат всичките да влязат в града. Е, смятам, че някои биха ги пуснали. Някои. Но повечето хора са наясно какво целят Белите плащове и поддържат Управителя. Никой ие иска някоя невинна старица да пострада, така че Чедата да имат оправдание да се развихрят.