Час по час се озърташе назад и затова не забеляза какво ги чака отпред. А когато го видя, зяпна стъписан. Някаква огромна безформена маса се извисяваше от двете им страни, докъдето стигаше погледът му и отвъд, висока колкото дърветата, дори по-висока. Какво беше това? Скален рид?

И изведнъж забеляза кула. Да, кула, със странен островърх купол.

— Град! — възкликна той.

И градска стена, а стволовете се оказаха стражеви кули по стената. Челюстта му увисна. Стената трябваше да е поне десет пъти по-висока от крепостната стена на Бейрлон. Или петдесет.

— Да, град — обади се Мат. — Но какво търси този град сред леса?

— И без никакви хора — добави Перин. Когато го погледнаха, той посочи към стената. — Ако имаше хора, биха ли оставили лозите да обраснат така по стената? Знаете как пълзящите растения могат да разрушат една стена. Вижте как се е срутила ето там.

— Чудно, що за град е било това — промълви замислено Егвийн. — Какво ли го е сполетяло? Не си спомням подобно нещо на картата на татко.

— Наричал се е Аридол — каза Моарейн. — В годините на Тролокските войни бил съюзник на Манедерен. — Загледана в масивните стени, тя сякаш беше забравила за останалите, дори за Нинив, която я поддържаше на седлото. — По-късно Аридол западнал и това място днес се нарича с друго име.

— Какво име? — попита Мат.

— Тук — обади се Лан и спря Мандарб пред някогашна порта, достатъчно широка, зада могат да минат през нея петдесет души, опрели рамене един до друг. От нея бяха останали само скършените, обвити с диви лози кули; от вратите нямаше и следа. — Влизаме оттук. — В далечината изпищяха тролокски рогове. Лан се обърна към звука, после погледна към слънцето, което почти се беше смъкнало зад върховете на дърветата на запад. — Рабрали са, че следата е фалшива. Хайде трябва да си намерим подслон преди да се е стъмнило.

— Какво име? — отново попита Мат.

— Шадар Логот — каза Моарейн. — Сега се нарича Шадар Логот.

Натрошени камъни, застилали някога улиците, тракаха под копитата на конете, докато Лан ги превеждаше през града. Целият беше рухнал, според това, което виждаха очите на Ранд, и запуснат, както беше забелязал Перин. Тук-там прелиташе по някой самотен гълъб и сухи, мъртви стръкове се подаваха от пукнатините на стените и от уличната настилка. Покривите на повечето сгради се бяха срутили. От изкорубените стени по улиците се бяха пръснали парчета тухли и камъни. На места стърчаха кули, прекършени като счупени колове. Неравни нащърбени хълмове, обрасли с криви дръвчета, можеха да бъдат останки от дворци или цели квартали.

И въпреки това останките на града бяха толкова внушителни, че дъхът на Ранд секваше. И най-големите сгради в Бейрлон можеха да потънат в сенките на почти всичко, което се виждаше тук. Палати от бял мрамор, увенчани с огромни куполи, пресрещаха отвсякъде погледа му. Всяка от постройките сякаш имаше поне един купол; някои имаха четири или пет, всеки с различна форма. Дълги проходи, обкръжени от колонади, се простираха на стотина разтега, завършвайки пред кули, които сякаш достигаха до небесата. При всяка пресечка се възправяше бронзов фонтан или алабастрова основа на паметник, или пиедестал на статуя. Фонтаните обаче бяха пресъхнали и почти всички статуи бяха рухнали. Но и оцелялото бе толкова величествено, че удивлението му беше напълно оправдано.

„А аз си мислех, че Бейрлон е голям град! Да ме изгори дано, Том сигурно се е скъсал от смях. Моарейн и Лан също.“

Така се беше залисал, че се стресна, когато Лан внезапно спря пред една белокаменна сграда. Не можеше да се определи какво е представлявала тя, когато градът е бил жив и могъщ. От горните й етажи беше останала само куха черупка. Следобедното слънце прозираше през празните рамки на прозорците, стъклата и дървото отдавна ги нямаше. Но приземният етаж изглеждаше достатъчно запазен.

— Ще свърши работа — каза Моарейн.

Лан скочи от седлото си, свали Айез Седай от нейното и нареди:

— Вкарайте конете. Намерете някаква стая отзад за конюшня. По-бързо, селянчета. — И изчезна във вътрешността на сградата, понесъл Айез Седай на ръце.

Нинив се смъкна от коня си и забърза след него, помъкнала торба с билки и мехлеми. Егвийн я последва. Мъжете останаха навън с отворени усти.

— Хайде да приберем конете — промърмори сърдито Том.

Влязоха в огромно помещение с мръсен под, облицован с плочи и с парцаливи пана по стените. Лан беше сложил Моарейн в един ъгъл и я беше увил в наметалото си. Нинив беше приклекнала край Айез Седай и ровеше в торбата си, която Егвийн държеше отворена пред нея.

— Вярно е, че може и да не я харесвам — говореше Нинив на Стражника, — но помагам на всеки изпаднал в нужда, независимо дали го харесвам, или не.

— Не те обвинявам, Премъдра. Само казах, внимавай с тези твои треви.

Тя го изгледа накриво.

— Факт е, че тя има нужда от моите билки, както и ти. — Гласът й, язвителен поначало, ставаше все по-хаплив. — Факт е, че тя не може да издържи повече дори с нейната Единствена сила и че направи почти всичко, което й беше по силите, и за малко да падне изтощена. Факт е, че сега твоят меч не може да й помогне, Владетелю на Седемте кули. Но моите билки могат.

Моарейн положи немощно длан на рамото на Стражника.

— Успокой се, Лан. Тя не иска да ми навреди. Тя просто не знае.

Стражникът изсумтя презрително.

Нинив спря да рови в торбата си и го погледна намръщено, но този път заговори на Моарейн.

— Има много неща, които не знам. Какво имаш предвид?

— Първо — отвърна Моарейн, — това, от което наистина се нуждая, е малко почивка. Второ, съгласна съм с теб. Твоите умения и познания ще се окажат по-полезни за всички нас, отколкото предполагах. А сега, ако имаш нещо, което да ми помогне да поспя един час и да не ме изтощи…

— Един слаб чай от класица и марена с…

Ранд пропусна последната съставка и последва Том и Перин, които водеха конете. Мат обаче пусна поводите на коня си и се огледа. Освен вратата, през която бяха влезли, имаше още две и той отиде да види накъде водят.

— Улица и някакъв задънен двор — каза той, когато се върна.

— Ще се погрижиш ли най-после за коня си? — подкани го Перин. — Никой няма да ти свърши работата.

Ранд забеляза, че очите на Мат са някак замъглени. Приятелят му вървеше механично, а погледът му сякаш се беше зареял на стотици мили оттук.

— Добре ли си, Мат? — попита го Ранд. Мат свали седлото на коня си и застина като статуя. — Мат? Мат!

Мат се стресна и за малко да изтърве седлото.

— Какво? Ох. Просто… се бях замислил.

— Замислил ли? — изсумтя Перин. — Ти направо беше заспал.

Мат се намръщи.

— Бях се замислил за… какво стана с нас там. За онези думи, които… — Всички се извърнаха към него и той се размърда притеснено. — Ами такова, нали чухте какво каза Моарейн. Сякаш някой мъртъв проговори с устата ми. Това не ми харесва.

— Бойният вик на Аемон — изсмя се Перин. — Да не би да си прероденият Аемон? Като съдя по това как все се оплакваше колко скучно било в Емондово поле, предполагам, че това би ти се харесало — да се окажеш прероден крал и герой.

— Не споменавай това! — изпъшка Том. — Тези думи са опасни и глупави. Мъртвите не могат да се прераждат, нито да се вселяват в телата на живи, и за такова нещо не бива да се говори така безгрижно. Старата кръв, каза тя. Кръвта, а не мъртъв герой. Чувал съм, че това може да се случи. Само съм чувал, но никога не съм смятал, че наистина… Това са твоите корени, момче. Нишка, идваща от дядото на твоя дядо, чак от Манедерен, а може би и от по-рано. Е, сега вече знаеш, че родът ти е стар. Трябва просто да приемеш, че е така, и да си доволен. Повечето хора не знаят за потеклото си нищо освен, че имат баща.

„Някои от нас дори и в това не могат да бъдат сигурни — помисли си с горчивина Ранд. — Може би Премъдрата беше права. О, Светлина, дано да е била права.“