— Да, би трябвало да се радвам — кимна Мат. — Само че… смяташ ли, че това обяснява какво се случи с нас? Тролоците и всичко останало? Искам да кажа… ох, и аз не знам какво точно искам да кажа.
— Мисля, че трябва вече да забравите за това и да се съсредоточите над мисълта как да се измъкнете от тази история здрави и читави. — Том измъкна лулата си. — А аз лично смятам да попуша малко. — Той размаха лулата си и се отдалечи.
— Всички сме заплетени в тази работа, не само само ти — каза Ранд.
Мат потръпна и се изсмя късо.
— Съгласен съм. Слушайте, щом сме обвързани, сега, след като се оправихме с конете, защо не излезем да пообиколим малко този град? Та това е истински велик град, при това без тълпи наоколо, които да те блъскат с лакти и да те ръгат в ребрата. Никой няма да си пъха носа и да ни души какви сме и що сме. Все още остават час-два, докато се стъмни.
— Да не си забравил за тролоците? — каза Перин.
Мат насмешливо поклати глава.
— Не помниш ли, че според Лан те няма да се осмелят да влязат тук? Научи се да слушаш какво казват хората.
— Помня — отвърна му Перин. — И слушам. Този град… Аридол ли беше?… е бил съюзник на Манедерен. Видя ли? Значи слушам.
— Аридол трябва да е бил най-великият град по време на Тролокските войни — каза Ранд. — Щом като тролоците все още ги е страх от него. Те не се побояха да дойдат в Две реки, а Моарейн каза, че Манедерен била… как го каза тя?… трън в нозете на Тъмния.
Перин вдигна ръце.
— Не споменавайте Пастира на Нощта, моля ви.
— Добре де — засмя се Мат. — Хайде да тръгваме.
— Трябва да попитаме Моарейн — отвърна Перин.
— Да питаме Моарейн? — възкликна Мат. — Смяташ, че тя ще ни пусне да изчезнем от погледа й? А какво да кажем за Нинив? Кръв и пепел, Перин, да беше попитал госпожа Люхан дали да тръгнеш с нас!
Перин неохотно кимна и Мат ухилен се обърна към Ранд.
— А ти какво ще кажеш? Истински град! С дворци! И никакви Бели плащове, които да ни се мотаят в краката.
Ранд го изгледа кръвнишки, но се поколеба само за секунда. Дворците наоколо наистина бяха като от приказка на веселчун.
— Съгласен.
Излязоха тихо на улицата и закрачиха бързо по нея. Когато се отдалечиха от каменната сграда, Мат изведнъж затанцува весело.
— Свободни сме. — Той се засмя. — Свободни сме! Сънували ли сте някога, че ще видите палат като ето онзи? Кажете?
Перин също се засмя, но Ранд сви смутено рамене. Този град нямаше нищо общо с града от първия му сън, но все пак…
— Ако ще разглеждаме нещо, да започваме. Не ни остава много време до мръкване.
По всичко личеше, че Мат иска да види всичко, и неговият ентусиазъм скоро зарази другите двама младежи. Те се закатериха по прашните фонтани, които бяха достатъчно големи, за да поберат всички жители на Емондово поле, влизаха и излизаха от постройки, които си избираха случайно, но винаги най-големите, на които се натъкваха. На някои от тях разбираха предназначението, на други — не. Дворецът си беше дворец, но какво можеше да представлява ето онази сграда с чудовищно големия купол, колкото цял хълм, надвиснал над единственотр кръгло помещение под него? А онова обградено от стени пространство, отворено към небето и достатъчно голямо, за да побере цяло Емондово поле, заобиколено от многобройни редици каменни пейки?
Дворците с техните огромни празни помещения, всяко от които беше достатъчно просторно, за да се побере в него целият хан „Виноструй“ и пак да остане място, караха Ранд да се замисли за хората, които ги бяха обитавали. Струваше му се, че целият народ на Две реки може да се събере под всеки огромен купол, а колкото до онова място с каменните пейки…
Най-сетне дори Мат се умори, колкото и величествени да бяха сградите и се сети, че предната нощ бяха спали само един час.
— Да се връщаме и да поспим малко — предложи Ранд. — Друго не ми трябва.
— Винаги има време за сън — отвърна Мат решително. — Погледни само къде сме. Град в руини. Съкровище.
— Съкровище ли? — Челюстите на Перин изтракаха. — Няма никакво съкровище тук. Нищо няма освен прахоляк.
Ранд заслони очи към слънцето, което се беше превърнало в червена топка, кацнала ниско над покривите.
— Вече става късно, Мат. Скоро ще се стъмни.
— Може наоколо да има някакво съкровище — упорито настоя Мат. — Все едно, щѐ ми се да се кача в една от тези кули. Виж онази там. Тя е цяла. Обзалагам се, че ако се качим на нея, ще можем да видим на мили околовръст. Какво ще кажете?
— Кулите не са безопасни — чу се глас зад гърба им.
Ранд скочи и бързо се извъртя, хващайки дръжката на меча. Приятелите му се оказаха не по-малко бързи от него.
В сенките сред колоните на горния край на стълбището стоеше някакъв непознат. Той пристъпи напред и вдигна ръка да се предпази от слънчевата светлина.
— Прощавайте — произнесе меко непознатият. — Прекарах доста време сред тъмнината вътре. Очите ми още не са привикналп на светлото.
— Кой сте вие? — попита Ранд. Говорът на непознатия бе някак необичаен дори в сравнение с говора на жителите на Бейрлон. — Какво правите тук? Мислехме, че този град е безлюден.
— Аз съм Мордет. — Мъжът замълча, сякаш очакваше да знаят името му. След като никой от тях не даде знак, че го знае, той измърмори нещо под нос и продължи: — Бих могъл да попитам и вас същото. От много време никой не се е появявал в Аридол. От много, много отдавна. Не бих и предположил, че някой ден ще срещна трима млади мъже да се разхождат по улиците му.
— Ние пътуваме за Кемлин — отвърна Ранд. — Спряхме тук за подслон през нощта.
— Кемлин — повтори бавно Мордет, усуквайки името на върха на езика си, след което поклати глава. — Подслон за през нощта, казваш? Може би ще дойдете с мен.
— Вие не ни отговорихте какво търсите тук? — настоя Перин.
— Ами съкровища, разбира се.
— Намерихте ли някое? — възкликна Мат.
На Ранд му се стори, че Мордет се усмихна, но при тези сенки не можеше да е сигурен.
— Намерих — отвърна мъжът. — Много повече, отколкото очаквах. Много повече. Много повече, отколкото мога да отнеса. Никога не съм предполагал, че ще намеря трима яки младежи. Ако ми помогнете да изнеса това, което мога да натоваря на конете си, можете да си поделите останалото. Толкова, колкото можете да носите. Иначе това, което оставя, тъй или иначе ще изчезне, ще го отнесе някой друг търсач на съкровища.
— Нали ви казах, че в такова място не може да няма съкровища! — възкликна Мат и хукна нагоре по стълбите. — Ще ви помогнем да го изнесете. Само ни отведете при него. — Двамата с Мордет се скриха сред сенките на колонадите.
Ранд погледна Перин и каза:
— Не можем да го оставим сам.
Перин погледна към залязващото слънце и кимна. Двамата предпазливо се заизкачваха нагоре по стъпалата, като Перин разкопча калъфката на секирата си. Ръката на Ранд стисна меча. Мат и Мордет ги чакаха сред колоните. Мордет беше скръстил ръце на гърдите си, а Мат нетърпеливо надничаше вътре.
— Елате — каза Мордет. — Ще ви покажа съкровището. — Той се шмугна вътре и Мат го последва. Не можеха да направят нищо друго, освен да тръгнат след тях.
Коридорът беше сумрачен, но почти веднага след като влязоха, Мордет зави и пое по някакви тесни стъпала, които ту се изкачваха, ту слизаха. Ставаше все по-тъмно и накрая започнаха да се провират сред непрогледен мрак. Ранд опипваше с една ръка стената, без да е сигурен дали под него ще има стъпало, докато кракът му не го напипаше.
— Тук е страшно тъмно — обади се Мат.
— Да, тъмно е — отвърна Мордет. Изглежда, изобщо не се затрудняваше от тъмнината. — По-долу има осветление. Насам.
И наистина, скоро виещото се стълбище се отвори в широк коридор, смътно осветен от редки пушливи факли, поставени в метални скоби по стените. Примигващите им пламъци позволиха на Ранд за пръв път да огледа ясно Мордет, който бързаше напред и ги подканяше да го следват.
В този човек имаше нещо доста необичайно. Но не можеше да определи какво точно. Мордет изглеждаше възпълен, някак си мазен, с тежки клепачи, зад които сякаш криеше нещо. Беше нисък и съвсем плешив, но докато вървеше, изглеждаше сякаш по-висок от тях. Облеклото му определено не приличаше на нищо, което Ранд бе виждал. Впити черни бричове и меки червени ботуши, чиито носове бяха завити настрани към глезените му. Дълга червена дреха, бродирана със златни нишки, и снежнобяла риза с широки ръкави, чиито маншети висяха почти до коленете му. Определено не приличаха на дрехи, с които човек би тръгнал да търси съкровище в един разрушен град. Но не това го правеше толкова странен.
