Ранд беше престанал да слуша. Беше зяпнал в отсрещната стена, замислен за Егвийн и останалите. Никак не му се струваше справедливо, че сега той самият е в безопасност на „Вейка“, докато те все още са някъде навън, в тъмната и студена нощ. Капитанската кабина вече не му се струваше толкова уютна.

След малко веселчунът ги забута с Мат нагоре по стълбата, извинявайки се през рамо на капитан Домон заради невъзпитаните селски сополанковци. Ранд се заизкачва, без да промълви нито дума.

Щом се озоваха на палубата, Том бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и ги загълча:

— Щях да изплатя превоза ни с няколко песни и разкази, ако вие двамата не бяхте бързали толкова да си показвате сребърниците.

— Не съм толкова сигурен — възрази Мат. — Думите му, че ще ни изхвърли във водата, звучаха съвсем сериозно.

Ранд бавно пристъпи към перилото и се надвеси през него, загледан в обгърнатата в непрогледен мрак река. Не се виждаше нищо наоколо, освен чернота. След минута Том постави ръка на рамото му, но младежът не помръдна.

— Нищо не можеш да направиш, момко. Освен това те сигурно са вече в безопасност с… с Моарейн и Лан. Можеш ли да измислиш някои по-добри от тях, които да ги спасят?

— Опитах се да я разубедя, та да не тръгва с нас — промълви Ранд.

— Направил си каквото си могъл, момко. Никой не може да иска от теб повече.

— Казах й, че ще се грижа за нея. Трябваше да се постарая повече. — Стърженето на веслата и шумоленето на такелажа припяваха тъжно в нощта. — Трябваше да се постарая повече — прошепна той.

Слънцето хвърли първите си лъчи в дерето недалече от речния бряг, където, до ствола на млад дъб, спеше Нинив. Конят й също спеше с наведена глава и широко разтворени крака. Поводите му бяха увити около китката й. Когато първите слънчеви лъчи докоснаха клепачите му, животното отвори очи и дръпна юздите. Нинив се сепна и се събуди.

За миг се огледа, чудейки се къде се намира, а когато най-накрая се сети, се заозърта още по-диво.

— Светлината да те опази, жено — промърмори тя. — Щом не можеш да останеш будна и една нощ. — После развърза юздите, разтри изтръпналата си китка и се изправи. — Можеше да се събудиш в казана на тролоците.

Сухите листа изшумоляха под краката й, когато се изкачи по брега на дерето и надникна горе. От реката я деляха само няколко ясенови дървета. Голите им сухи клони ги правеха да изглеждат мъртви. Реката беше пуста. На далечния отсрещен бряг се виждаха пръснати вечнозелени дървета, върбалак и елши и й се стори, че дърветата отвъд са дори по-малко, отколкото от нейната страна. Ако Моарейн и някой от младежите бяха успели да се прехвърлят, се бяха скрили добре. Разбира се, нямаше никакво основание да смята, че са се прехвърлили или са опитали да се прехвърлят точно срещу нея. Можеше да се намират на десетина мили както нагоре, така и надолу по реката. „Ако изобщо са оцелели и са живи след тази нощ.“

Ядосана на себе си, че си е позволила и да помисли такова нещо, тя се плъзна назад в дерето, където бе намерила убежище. Дори преживяната Зимна нощ и битката преди Шадар Логот не я бяха подготвили за последната нощ, за онова нещо — Машадар. Паническото препускане и чуденето дали някой от останалите е оцелял и кога ще се озове сама, лице в лице с някой Чезнещ или срещу тролоци, я бе съсипало. Чуваше в далечината ръмженето и виковете на тролоците, както и воя на роговете им, който я вледеняваше повече и от студения нощен вятър, но след първия сблъсък сред руините се натъкна на тях само веднъж, и то извън града. Десетина твари сякаш изникнаха от земята на по-малко от тридесет разтега пред нея и моментално я нападнаха, като виеха, крещяха и размахваха куките и примките си. Но когато обърна коня си, те млъкнаха, надигнали муцуните си във въздуха да душат. Тя ги загледа, твърде изплашена, за да побегне, но те й обърнаха гръб и изчезнаха в мрака. И това беше най-ужасното, което преживя.

— Знаят миризмата на тези, които търсят — продума тя на коня си. — И тя не е моята. Изглежда, Айез Седай ще излезе права, Пастира на нощта да я глътне дано.

Взела най-сетне решение, тя тръгна по течението на реката, водейки коня си. Вървеше бавно и предпазливо се озърташе. Това, че снощи тролоците се бяха отказали да я гонят, все още не означаваше, че ще я подминат, ако отново се натъкне на тях. Със същото внимание, с което оглеждаше дърветата, следеше и земята пред себе си. Ако останалите бяха прекосили реката по-надолу от нейното скривалище, щеше да забележи някакви следи. Възможно беше дори да ги намери все още на този бряг. Ако не ги намереше, можеше поне да стигне, рано или късно, до Бели мост, а после да хване пътя от Бели мост за Кемлин и оттам — право към Тар Валон.

Тази перспектива беше достатъчно неприятна. Доскоро почти не беше излизала от Емондово поле. Таренов сал й се беше сторил странен; Бейрлон щеше да я накара да зяпне от удивление, ако не беше толкова загрижена да намери Егвийн и момчетата. Но не позволи тези мисли да я разколебаят. Рано или късно щеше да намери Егвийн. Или да накара Айез Седай да отговаря за онова, което можеше да им се случи. Едното или другото, закле се тя.

Тук-там се натъкваше на следи, и то много, но не можеше да прецени дали тези, които ги бяха оставили, бяха преследвали или бяха преследвани. Някои от следите бяха от ботуши, които можеха да принадлежат както на хора, така и на тролоци. Други бяха от копита — те явно бяха оставени от тролоци. Но така и не намери някакъв ясен знак, който да й подскаже, че се е натъкнала на стъпките на онези, които търсеше.

Беше изминала може би около четири мили, когато вятърът донесе до ноздрите й миризма на пушек. Носеше се по речния бряг по-долу, при това от не много далече. Тя се поколеба за миг, после завърза коня сред няколко ели, които щяха да прикрият животното. Пушекът можеше да издава и присъствието на тролоци, но единственият начин да разбере това беше да погледне. Постара се да не мисли за какво тролоците биха могли да използват огъня.

Приведена, Нинив запритичва от дърво до дърво, кълнейки наум фустите си. Женските дрехи не бяха пригодени за разузнаване. Конско цвилене я накара да спре. Когато най-сетне надникна предпазливо иззад ствола на един ясен, видя Стражника, слизащ от гърба на бойния си жребец в едно малко сечище край брега. Айез Седай седеше на един пън до малък огън, на който току-що беше започнало да кипи котле с вода.

— Всички са изчезнали — чу се мрачният глас на Лан. — Два часа преди изгрев слънце четирима Получовеци са се отправили на юг, доколкото мога да преценя — те не оставят много следи след себе си, — но тролоците са се махнали. Дори труповете, а за тролоците се знае, че не отнасят мъртвите си. Освен да са били гладни.

Моарейн пусна шепа билки в кипналата вода и свали котлето от огъня.

— Възможно е всички да са се върнали в Шадар Логот и той да ги е погълнал, но би било прекалено глупаво да разчитаме на това.

Ароматният дъх на чая се понесе във въздуха към Нинив. „О, Светлина, дано гладният ми стомах не ме издаде.“

— Липсваха ясни следи от момчетата или някой от останалите. Стъпките са твърде омесени, за да се каже със сигурност. — Нинив се усмихна от скривалището си. Провалът на Стражника да я усети беше нейното малко отмъщение. — Но нещо друго е важно, Моарейн — продължи мрачно Лан. — Мога да приема появата на тролоци в Две реки, дори на стотина тролоци. Но това тук? Вчера тук се бяха събрали поне хиляда тролоци, и всички с една цел — да заловят нас.

— Имахме късмет, че не всички се включиха в претърсването на Шадар Логот. Мърдраалите сигурно са се усъмнили, че ще се осмелим да се скрием там, но също така не са искали да се върнат в Шадар Логот, без да претърсят щателно наоколо. Тъмния съвсем не е милостив господар.

— Не се опитвай да се измъкнеш от отговора. Знаеш какво имам предвид. Ако тези хиляда са били тук с цел да бъдат пратени в Две реки, защо не са били изпратени? Отговорът може да бъде само един. Изпратени са били, след като прекосихме Тарен, когато вече е станало ясно, че един мърдраал и сто тролока не са достатъчни. Как? Как са били изпратени? Ако хиляда тролока могат да бъдат прехвърлени толкова далеч на юг от Погибелта толкова бързо и незабелязано да не говорим колко лесно бяха изтеглени след това — дали не могат да бъдат изпратени десет хиляди тролоци в сърцето на Салдеа, или в Арафел, или в Шиенар? Граничните земи могат да бъдат опустошени само за една година.