— Сигурен съм, че приятелите ти са живи, Ранд.

Ранд кимна благодарно. В гърлото му беше заседнала буца.

— Поне съгласен ли си да си говорим понякога? — Лоиал въздъхна така, че от басовата му въздишка рафтовете в библиотеката изскърцаха. — И да изиграем някоя игра на камъчета? От дни насам не съм имал с кого да си говоря освен с добрия господин Джил, а той е толкова зает… Тази готвачка направо го тормози. Да не би тя да е собственик на хана?

— Разбира се, че ще си говорим. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Той се окашля и се помъчи да са усмихне. „Би трябвало да са живи и здрави. Дано Светлината се погрижи да са живи и здрави.“

Нинив стисна юздите на трите коня и се взря в нощта, сякаш можеше да разкъса с поглед мрака и да намери Айез Седай и Стражника. Обкръжаваха я дървета, голи като скелети, щръкнали нагоре и черни сред сумрачната лунна светлина. Дърветата, както и нощният мрак, криеха като плътна завеса онова, което вършеха Моарейн и Лан — изобщо не й бяха обяснили какво е то. Само едно тихо „Дръж конете“ от страна на Лан и двамата изчезнаха, оставяйки я сама като някакво си ратайче в конюшня. Тя погледна конете и въздъхна ядосано.

Мандарб се сливаше с нощта. Единствената причина обученият в битки жребец да й позволи да се приближи до него беше, че Лан лично й беше подал юздите му. Сега той изглеждаше напълно спокоен, но тя си спомняше многр добре как оголи мълчаливо зъби, когато се пресегна за оглавника му, без да чака одобрението на Лан. При това мълчание оголените му зъби изглеждаха още по-заплашителни. След като за последен път погледна предпазливо жребеца, тя отново впи поглед в мрака и небрежно потупа своя кон. Подскочи стресната, когато Алдийб пъхна бледата си муцуна в ръката й, но след миг се овладя и потупа и кобилата.

— Няма нужда да си го изкарвам на теб само защото господарката ти е толкова… — прошепна тя. После отново напрегна взор в нощта. Какво ли правеха двамата сега?

След Бели мост бяха яздили през села, които й се струваха нереални със своята обичайност. Най-обикновени пазарища, които в очите на Нинив не можеха да имат нищо общо с един свят, из който бродят тролоци, Чезнещи и Айез Седай. Отначало бяха поели по Кемлинския път, по едно време Моарейн дръпна поводите на Алдийб и се загледа на изток, сякаш виждаше цялото протежение на широкия път, многото мили до Кемлин, както и онова, което ги чакаше по него.

След което Айез Седай въздъхна и се отпусна на седлото.

— Колелото се върти така, както то пожелае — промърмори тя. — Но не мога да повярвам, че изтъкава края на надеждата. Първо трябва да се погрижа за онова, което ми изглежда сигурно. Да бъде тъй, както Колелото го изтъче. — И тя извърна кобилата си на север, извън пътя, към леса. Едно от момчетата се намираше в тази посока, с монетата, която Моарейн му беше дала. Лан я последва.

Нинив хвърли последен поглед към Кемлинския път. Малко хора споделяха пътуването им по него — две каруци с високи колелета и един празен фургон далече напред, както и шепа прости хорица, пеша, натоварили на рамо вещите си или подкарали ги в ръчни колички. Някои от тях драговолно си признаваха, че са тръгнали за Кемлин да видят Лъжедракона, но повечето го отричаха упорито, особено онези, които бяха минали през Бели мост. При Бели мост тя беше започнала да се доверява на Моарейн. Донякъде. Но все пак повече отпреди. И това не й носеше никаква утеха.

Онзи път Стражникът и Айез Седай вече почти се бяха скрили от погледа й в гората, преди да тръгне след тях. Тя побърза да ги настигне. Лан често поглеждаше назад към нея и й махваше да побърза, но тя се държеше откъм страната на Моарейн, а пък Айез Седай гледаше втренчено напред.

Една вечер, след като бяха оставили пътя, невидимата нишка изчезна. Моарейн, непогрешимата Моарейн, изведнъж се изправи край малкия огън, на който вреше котлето с чая, и очите й се разшириха.

— Изчезна — прошепна тя сред мрака.

— Той е… — Нинив така и не можа да довърши фразата. „О, Светлина, та тя дори не знае кой от тримата е!“

— Не е загинал — бавно каза Айез Седай. — Но знакът вече не е у него. — Тя седна на земята. — На заранта ще продължим по същия път. Щом се приближа достатъчно, ще го намеря, дори и без монетата.

Когато и последният въглен на огъня загасна, Лан се загърна в наметалото си и заспа. Нинив не можа да заспи. Гледаше Айез Седай. Моарейн беше затворила очи, но продължаваше да седи с изправен гръб и Нинив разбра, че е будна.

Много след като и последният блясък на въглените угасна, Моарейн отвори очи и я погледна. Дори и в тъмното Нинив долови усмивката й.

— Върнал си е монетата, Премъдра. Всичко ще свърши благополучно. — Тя въздъхна, легна върху одеялото си и почти веднага се унесе в дълбок сън.

Нинив не можа да заспи. Представяше си най-лошото, колкото и да се мъчеше да го изтласка. „Всичко ще свърши благополучно.“

След Бели мост вече й беше много трудно да помрва, че ще е толкова лесно.

Унесена в мрачните спомени, Нинив изведнъж трепна — нечия ръка я беше стиснала за рамото. Посегна за ножа в колана си и после разбра че е Лан.

Качулката на Стражника беше отметната назад, но плащът му, сменящ цветовете си като хамелеон, така се беше слял с нощта, че неясното му лице бледнееше, сякаш увиснало във въздуха. Ръката на рамото й сякаш също идваше някъде от въздуха.

Тя издиша и потръпна. Очакваше да я заяде колко лесно се е доближил до нея, без да го усети, но той само каза:

— Трябваш ни.

После върза конете, хвана я за ръката и я поведе в тъмнината. Неохотно, тя си призна, че никога не би се оправила в такава тъмница, ако не я водеше. А не беше и сигурна дали ще може да се издърпа, ако той сам не решеше да я пусне — ръцете му бяха невероятно силни.

Изкачиха се на едно ниско възвишение и той се приведе на едно коляно и я дръпна да се сниши. Едва след малко тя забеляза, че Моарейн също е тук. Без да помръдва, Айез Седай спокойно можеше да мине за сянка в тъмната си пелерина. Лан й посочи отвъд хълма, към едно широко сечище сред леса.

Нинив се взря намръщено натам, порле изведнъж се усмихна разбиращо. Бледите отблясъци на сечището бяха палатки, подредени в правилни редици. Военен лагер.

— Бели плащове — прошепна Лан. — Някъде към двеста души, може и да са повече. Там има хубава вода. Там е и момъкът, когото търсим.

— В лагера? — По-скоро усети, отколкото видя, че Лан й кимна.

— В самия му център. Сега Моарейн може да посочи точно къде е. Приближих се достатъчно и разбрах, че е под стража.

— Пленник? — възкликна Нинив. — Но защо?

— И аз не знам. Чедата на Светлината не биха се заинтересували от някакво селянче, освен ако нещо не ги е накарало да изпитат подозрения. Светлината знае, че не е нужно кой знае какво, за да направи Белите плащове подозрителни, но все пак това ме безпокои.

— Как ще го освободиш? — Чак след като той я погледна, тя се усети колко е сигурна, че той може просто ей така да влезе с маршова стъпка сред двеста въоръжени мъже и да изведе момчето. „Е, все пак той е Стражник. Поне някои от разказите би трябвало да са верни.“

Зачуди се дали не й се смее, но гласът му беше сериозен.

— Мога да го измъкна, но едва ли ще е в добра форма да избягаме скришом. Ако ни усетят, двеста Бели плащове ще ни подгонят по петите и ще трябва да яздим двойно по-бързо. Освен ако не са твърде заети с друго нещо, за да ни преследват. Искаш ли да помогнеш?

— Да помогна на човек от Емондово поле? Разбира се!

Той отново й посочи в мрака, отвъд палатките. Този път тя не можа да различи нищо освен смътни сенки.

— Там са конете им. Ако въжетата на оградата им бъдат прерязани, не навсякъде, но колкото да могат да пробият, Белите плащове ще са твърде заети да си гонят конете, за да ни преследват. Там има двама пазачи, извън загражденията, но ако си поне наполовина толкова добра, колкото смятам, изобщо няма да те забележат.