Звукът го задърпа като въртоп, повлече го, разкъсвайки на дрипи празнотата в ума му. Светлината помръкна и той сякаш потъна в черен тунел, с Баал-замон, възправен сред последното светло петно в края на тунела, свиващо се все повече и повече, докато не доби размерите на дланта му, на нокътя му, нищо. А ехото все така го обгръщаше и влечеше, надолу и надолу, към пълния мрак, към смъртта.

Събуди се на пода. В стаята беше тъмно, но не толкова, колкото „там“. Той панически се опита да се съсредоточи върху пламъка, да захвърли страха в него, но празнотата му се изплъзваше. По ръцете и краката му пролазваха тръпки, но той задържа в съзнанието си образа на пламъка, докато кръвта не престана да пулсира в ушите му.

Мат се мяташе на леглото си и стенеше:

— …отричам те, отричам те, отричам те…

Гласът му заглъхна в неразбираеми стонове.

Ранд се пресегна да го разтърси, за да го събуди, и още при първото докосване Мат се изправи и изпъшка приглушено. За миг се огледа диво, простена и зарови глава в ръцете си. Изви се внезапно, бръкна под възглавницата, а после се отпусна, притиснал с две ръце камата с рубинената дръжка до гърдите си. Извърна глава да погледне Ранд, но лицето му остана скрито в сянка.

— Той се върна, Ранд.

— Знам.

Мат кимна.

— Имаше три фигури…

— И аз ги видях.

— Той знае кой съм аз, Ранд. Избрах онази, с камата, и той каза: „Значи това си бил ти.“ А когато отново я погледнах, фигурата беше с моето лице. Моето лице, Ранд! Изглеждаше като от плът. И на докосване беше като от плът. Светлината да ми помогне дано, направо усетих как собствената ми ръка ме стиска, сякаш аз самият бях фигурата.

— Трябва да продължаваш да го отричаш, Мат.

— Така и направих; но той се разсмя. И все ми говореше за някаква вечна война, и ми казваше, че сме се срещали хиляди пъти преди, и… О, Светлина, Ранд, Тъмния ме познава!

— Същото го каза и на мен. Не мисля, че ни познава — промълви замислено Ранд. — Не мисля, че знае кой от нас… — „Кой от нас какво?“

Ръката го болеше. Той отиде до масата, успя да запали свещта едва на третия път и погледна. В дланта му се беше забила дебела треска тъмно дърво, гладко и лъскаво от едната страна. Той я зяпна, без да диша, после припряно я извади.

— Какво има? — попита Мат.

— Нищо.

Хвърли треската на пода и се вцепени — щом пръстите му я пуснаха, тя изчезна.

Но раната на ръката му си остана — кървяща. В каната на умивалника имаше вода. Той бързо се изми и я изстиска. Мисълта, че и най-малката тресчица може да е останала в плътта му, го ужасяваше.

— О, Светлина — каза Мат. — И мен ме накара да се почувствам омърсен. — Но въпреки това си остана сгушен в леглото, стиснал камата с две ръце.

— Да — кимна Ранд. — Омърсен. — Отри ръце в кърпата, окачена до умивалника. На вратата се почука и той подскочи. Чукането се повтори. — Да? — каза той.

Моарейн отвори вратата и надникна в стаята.

— Вече сте будни? Добре. Бързо се обличайте и слизайте долу. Трябва да потеглим преди изгрев слънце.

— Сега? — простена Мат. — Та ние не сме спали и един час.

— Един час ли? — каза тя. — Спахте цели четири часа. Хайде, побързайте. Нямаме много време.

Ранд изгледа Мат сконфузено, Спомняше си много добре всяка секунда от съня. Беше започнал веднага щом затвори очи и беше продължил едва няколко минути.

Моарейн, изглежда, долови смута в очите им. Огледа ги проницателно и влезе в стаята.

— Какво се е случило? Пак ли сънища?

— Той знае кой съм аз — каза Мат. — Тъмния знае лицето ми.

Ранд вдигна ръката си към нея, без да казва нищо. Дори на сумрачната светлина на свещта кръвта се виждаше ясно.

Айез Седай пристъпи към него, сграбчи вдигнатата му ръка и палецът докосна раничката. Студ го разтърси до кости, така вледеняващ, че пръстите му се сгърчиха и той със сила ги задържа разтворени, Когато тя отдръпна пръста си, мразът също изчезна.

А после той обърна ръката си, стъписан, и изтри тънката струйка кръв. Раничката беше изчезнала. Бавно вдигна поглед и срещна очите на Айез Седай.

— Побързайте — промълви тя тихо. — Времето изтича.

И той осъзна, че този път тя няма предвид времето за тръгване.

В тъмницата, тъкмо преди изгрев слънце, Ранд последва Моарейн по задния коридор, където ги очакваха господин Джил и другите. Нинив и Егвийн бяха не по-малко обезпокоени от Лоиал, а Перин — почти толкова спокоен, колкото Стражника. Мат следваше Ранд по петите, като че ли се страхуваше да остане и съвсем за малко самичък. Готвачката и помощничките й се изправиха, когато групата тихо влезе в кухнята, вече ярко осветена и затоплена от приготвянето на закуската. Не беше обичайно клиентите на хана да си отиват в такъв ранен час. Господин Джил каза няколко успокоителни думи, при което готвачката изсумтя и плесна силно тестото на масата.

Нощта бе все още катраненочерна. За Ранд всички около него в най-добрия случай не бяха нищо повече от по-тъмни сенки. Следваше ханджията и Лан слепешката, наистина слепешката, като само се надяваше, че знанията на господин Джил за собствения му заден двор и инстинктите на Лан ще ги преведат, без някой да си счупи краката. Лоиал непрекъснато се препъваше.

— Не разбирам защо не взехме поне един фенер — избоботи той. — Ние в стеддинг не тичаме така из тъмницата. В края на краищата, аз съм Огиер, не съм някаква котка. — Ранд веднага си представи раздразнено помръдващите туфи в ушите му.

Конярите не бяха изненадани от появата им. Конете вече бяха оседлани и ги очакваха. Мандарб беше изправил надменно шия и не обръщаше внимание на никой друг освен на Лан, но Алдийб протегна муцуна, за да отърка ноздри в ръката на Моарейн. Имаше един товарен кон с плетени от тръстика дисаги и едно огромно животно с рунтави глезени, по-високо дори от жребеца на Стражника, за Лоиал. Изглеждаше достатъчно голямо, за да може само да тегли цяла купа сено, но в сравнение с Огиер приличаше на пони.

Лоиал измери с поглед грамадния кон и усъмнен промърмори:

— Краката ми са си достатъчно здрави.

Господин Джил беше осигурил на Ранд дорест кон, почти с цвета на косата на младежа, висок и с мускулеста гръд, но не и с огнената стъпка на Облак. И естествено се казваше Дорчо.

Егвийн се отправи към своята Бела, а Нинив отиде при дългокраката си кобила.

Мат се приближи до Ранд, стиснал в ръка поводите на сивокафявия кон, който му беше отреден.

— Перин нещо ме изнервя — изсумтя той. Ранд го изгледа накриво. — Много странно се държи. Не го ли забелязваш? Кълна се, не си го въобразявам, нито е от… от…

Ранд кимна. „Слава на Светлината, че камата пак не го е обсебила.“

— Така е, Мат, но ти се успокой. Моарейн знае за… знае какво му е. Перин си е добре. — Искаше му се да може сам да си повярва, но думите му, изглежда, успокоиха Мат донякъде.

— Разбира се — отвърна Мат припряно, но продължи да поглежда Перин накриво. — Казвал ли съм, че не е.

Господин Джил каза нещо на главния ратай и той се почука по челото и забърза към задния край на конюшнята. Ханджията се обърна към Моарейн с доволна усмивка.

— Рами казва, че пътят е чист, Айез Седай.

Задната стена изглеждаше здрава и дебела, съоръжена с тежки лавици с инструменти. Рами и още един от конярите разчистиха вилите, лопатите и мотиките, след което се пресегнаха зад лавиците и издърпаха тайни мандала. Изведнъж част от стената се плъзна навътре на добре прикрити панти. Светлината от конюшнята освети една тухлена стена само на няколко стъпки от вратата.

— Това е само един тесен проход между сградите — поясни ханджията. — Но никой не знае, че оттук има изход. И никой няма да ви види, че излизате.

Айез Седай кимна.

— Запомни, добри ни стопанино, ако се страхуваш, че ще си имаш някакви неприятности, напиши до Шериам Седай, от Синята Аджа, в Тар Валон, и тя ще ти помогне. Опасявам се, че аз и сестрите ми вече сме твърде много задължени на всички добри хора. които ми помогнаха.