Ако и ханджията да намираше за странно, че Лоиал е с тях, поне не го показа. Отговаряше на въпросите на Моарейн, без да се опитва да разбере какво замислят, и всеки път, когато се появеше, почукваше на вратата и изчакваше Лан да му отвори, все едно че ханът и библиотеката не бяха негови. При последното му появяване Моарейн му връчи пергаментов лист, изписан с изрядния почерк на Нинив.

— Няма да е толкоз лесно през нощта — каза той, клатейки глава, докато разглеждаше списъка, — но ще гледам да уредя всичко.

Моарейн добави и една малка кожена кесийка, която издрънча, когато му я подаде за шнура.

— Добре. И се погрижете да ни събудите преди изгрев слънце. Тогава наблюдателите ще бъдат най-малко бдителни.

— Ще ги оставим да наблюдават празна кутийка, Айез Седай — ухили се господин Джил.

Най-после свършиха и преди да легнат да спят отидоха да си вземат баня. Докато се триеше с парче груб плат в едната ръка и голям жълт сапун в другата, очите на Ранд се спряха на масичката до ваната на Мат. Позлатената ножница на камата от Шадар Логот се показваше изпод прилежно сгънатите дрехи на приятеля му. Лан също хвърляше поглед към нея от време на време. Ранд се зачуди дали наистина е толкова безопасно да е край нея, както твърдеше Моарейн.

— Смяташ ли, че татко изобщо ще ми повярва? — засмя се Мат, докато търкаше гърба си. — Представяш ли си — аз спасявам света? Сестрите ми ще се чудят дали да се смеят, или да плачат.

Говореше досущ както навремето. На Ранд му се дощя да може да забрави за камата.

После се качиха в стаята си под таванските греди. За пръв път от много време Мат се съблече, преди да се мушне под завивките, но грижливо пъхна камата си под възглавницата. Ранд духна свещта и се сгуши в леглото си. Все още усещаше злото откъм другото легло, не от Мат, а от онова, което лежеше под възглавницата му. Все още беше угрижен от това усещане, когато сънят дойде.

От самото начало разбра, че е сън — един от онези сънища, които не бяха съвсем сънища. Стреше изправен, зяпнал към някаква врата. Въздухът беше студен и влажен, прогизнал от миризмата на гнило. Някъде в далечината капеше вода и капките отекваха глухо по каменни коридори.

„Отречи го. Отречи го и силата му се проваля.“

Той стисна очи и се съсредоточи над „Кралски благослов“, над собственото си легло, над самия себе си, как спи в леглото си. Когато ги отвори, вратата все още беше там. Отекващият плясък на водните капки се сливаше с туптенето на сърцето му, сякаш собственият му пулс се отброяваше с тях. Домогна се към пламъка и празнотата, както го беше учил Трам, и намери топлина вътре в себе си, но отвън нищо не се промени. Бавно отвори вратата и пристъпи през прага.

Всичко си беше така, както го помнеше, в онази стая, която сякаш беше прогорена в жива скала. Високи сводести прозорци гледаха към тераса без перила, а отвъд нея облаците се стелеха като буйно придошла река. Черните метални светилници, чиито пламъци бяха твърде ярки, за да можеш да ги погледнеш, блестяха: черни и въпреки това някак сребристо ярки. В страховитото огнище огънят пращеше, без да излъчва никаква топлина, и всеки камък, от който беше изградена камината, приличаше на изтерзано човешко лице.

Същото беше, но едно нещо бе малко по-различно. Върху полираната маса стърчаха три фигурки, груби човешки форми без индивидуални белези, сякаш скулпторът им набързо ги беше изваял от глина. До едната стоеше вълк, чиито грижливо изваяни детайли контрастираха с полубезформената човешка фигура. Другата стискаше малка кама с червена точица на дръжката. Последната фигура държеше меч. Настръхнал, Ранд пристъпи напред и ясно различи знака на чаплата върху малкото, фино изваяно оръжие.

Завъртя глава и зяпна право в едно огледало. Отражението му отново беше смътно, но не в такава мъгла, както преди. Почти можеше да различи собствените си черти. Ако си представеше, че присвива очи, щеше почти със сигурност да каже кой е в огледалото.

— Твърде дълго се криеш от мен.

Дръпна се от масата и дъхът му секна. Само преди миг беше сам, но ето че сега Баал-замон стоеше пред прозорците. Когато заговори, на мястото на очите и устата му се появиха пещерни кухини, в които лумна пламък.

— Твърде дълго, но няма да е все така.

— Отричам те — промълви дрезгаво Ранд. — Отричам да имаш власт над мен. Отричам да същаствуваш.

Баал-замон се разсмя със звучен глас, като буйно лумнал пожар.

— Нима смяташ, че е толкова лесно? Но всъщност ти винаги си го смятал. Всеки път, когато се озовем така, един срещу друг, си мислиш, че можеш да ме заличиш.

— Какво искаш да кажеш? Аз те отричам!

— Винаги си го правил. От самото начало. Този наш спор е бивал безкрайно много пъти досега. Всеки път ликът ти е различен, както и името ти, но всеки път си ти.

— Отричам те. — Шепотът му прозвуча отчаяно.

— Всеки път изправяш хилавата си мощ срещу мен и всеки път, в края на краищата, разбираш кой от нас е господарят. Век след Век ти или коленичиш пред мен, или загиваш, съжалявайки, че нямаш сила и да коленичиш. Нещастен глупак! Ти никога не можеш да ме победиш.

— Лъжец! — извика той. — Баща на лъжите. Баща на глупците, ако по̀ ти харесва. Хората са те намерили в Последния век, в Приказния век, и са те оковали там, където ти е мястото.

Баал-замон отново се разсмя и на Ранд му се дощя да запуши ушите си, за да го спре. Насила задържа ръцете си. Празнота или не, но те трепереха. Смехът секна.

— Жалък червей си ти, нищо не знаеш. Невеж си като дива пчела под камък, и също толкова съкрушен. Тази битка продължава от самия миг на Сътворението. Хората винаги смятат, че е нова война, но тя си е същата стара война, просто зачената наново. Само че сега във ветровете на времето духа промяна. Промяна. Този път връщане назад няма да има. Онези горделиви Айез Седай, които си въобразяват, че могат да те възправят срещу мен… Във вериги ще ги окова и ще ги пратя да търчат голи, за да изпълнят прищевките ми, или ще затъкна душите им в Гърнето на черната Орис, та да пищят там цяла вечност. Всички освен ония, които вече ми служат. Те ще стоят само стъпка зад мен. Ти все още можеш да избереш да застанеш сред тях и светът да се гърчи в нозете ти. Предлагам ти го още веднъж, за последен път. Можеш да застанеш над тях, над всяка друга сила и власт освен моята. Имаше времена, в които ти направи този избор, времена, в които живя достатъчно дълго, за да разбереш своята мощ.

„Отречи го!“ И Ранд се хвана здраво за това, което можеше да отрече.

— Нито една Айез Седай не служи на теб. Още една лъжа!

— Така ли ти казаха? Преди две хиляди години поведох тролоците си през света и дори сред Айез Седай се намериха такива, които познаха отчаянието, които разбраха, че светът не може да се противопостави на Шайтан. От две хиляди години Черната Аджа живеят сред останалите, невидими сред сенките. Може би дори са сред тези, които сега твърдят, че ти помагат.

Ранд разтърси глава, мъчейки се да отхвърли всички съмнения, които връхлитаха ума му, всички съмнения, които беше изпитвал към Моарейн, за това какво искаха Айез Седай от него, какво тя самата замисляше за него.

— Какво искаш от мен? — извика той. „Отречи го! Светлината дано ми помогне, отречи го!“

— На колене! — Баал-замон посочи пода. — На колене — и ме признай за свой господар! Все едно, най-накрая ще го направиш. Или бъди мое създание, или умри.

Последната дума отекна сред стаята, сля се със самата себе си, увеличи се и се учетвори, докато Ранд не издържа и не вдигна ръце, сякаш да се защити от удар. Залитна, удари се в ръба на масата и изкрещя, мъчейки се да заглуши звука в ушите си:

— Нееееееее!

Докато викаше, се извъртя и ръката му помете фигурките на масата. Нещо се блъсна в ръката му, но той не му обърна внимание, петите му размазаха глината на безформени петна. Но когато викът му заглъхна, ехото все още присъстваше, и се усилваше:

— …умри-умри-умри-умри-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИУМРИ-УМРИ