За миг в стаята се възцари тишина. После Нинив избухна гневно:

— И ти очакваш да те последваме в това нещо? Да не си полудяла!

— А ти какво би избрала? — попита я спокойно Моарейн. — Белите плащове в Кемлин или тролоците извън стените му? И не забравяй, че моето присъствие все пак осигурява известна защита срещу делата на Тъмния.

Нинив въздъхна ядосано и се отпусна в стола си.

— Но вие все пак не ми обяснихте защо трябва да нарушавам едикта на Стареите — каза Лоиал. — А и аз нямам никакво желание да влизам в Пътищата. Колкото и да са кални и прашни, шосетата, направени от хората, ми служат достатъчно добре, откакто напуснах стеддинг Шангтай.

— Човечеството и Огиер, всичко живо на този свят, вече е във война с Тъмния — отвърна Моарейн. — По-голямата част от света все още дори не подозира това, а повечето от малцината, които го знаят, участват в дребни стълкновения, въобразявайки си, че това са решителни сражения. Докато светът отказва да го повярва, Тъмния може да се окаже на косъм от победата. В Окото на света се съдържа достатъчно мощ, за да му помогне да разруши затвора си. Ако Тъмния е намерил някакъв начин да склони Окото на света да му служи…

Ранд съжали, че лампите в стаята не са запалени. Вечерният здрач се епускаше над Кемлин и огънят в камината не даваше достатъчно светлина. Не искаше да вижда сенки в стаята.

— Но какво можем да направим? — избухна Мат. — Защо тъкмо ние сме толкова важни? Защо трябва да ходим в Погибелта?

Моарейн продължи все така тихо, но властният й тон изпълни стаята. Столът й край огъня изведнъж заприлича на трон. Внезапно се преобрази така, че самата Мургейз би бледняла в присъствието й.

— Едно нещо можем да направим. Можем да се опитаме. Често онова, което изглежда случайност, се оказва самата Шарка. Тук вече се събраха три нишки и всяка от тях ни предупреждава: Окото. Това не може да е случайно. Това е Шарката. Вие тримата не сте избрали: вие сте избрани от Шарката. И сега вие сте тук, където опасността е известна. Вие можете да отстъпите и така да осъдите света на гибел. Бягството, криеницата няма да ви отърве от вплитането на Шарката. Или пък можете да се опитате. Можете да отидете при Окото на света, трима тавирен, три централни фигури в Сплита, озовали се там, където е гибелната опасност. Ако оставите Шарката да се втъче около вас там, може да спасите света от Сянката. Изборът е ваш. Аз не мога да го направя вместо вас.

— Аз ще отида — заяви Ранд, мъчейки се да придаде решителност на гласа си. Колкото и усилено да се домогваше до празнотата, в главата му продължаваха да проблясват образи. Баща му, фермата, стадото на пасището. Хубав живот беше — той никога не беше искал нещо повече. Почувства утеха — слаба утеха, — когато чу, че Перин и Мат се съгласяват с него. И техните уста бяха пресъхнали като неговите.

— Струва ми се, че за Егвийн или мен няма голям избор — каза Нинив.

Моарейн кимна.

— Вие също по някакъв начин сте част от Шарката, и двете. Може би не сте тавирен — може би, — но въпреки това ролята ви е силна. Разбрах го още в Бейрлон. И не се съмнявам, че междувременно и Чезнещите са го разбрали. Както и Баал-замон. Но въпреки това и вие имате същото право на избор, както младежите. Можете да останете тук и да продължите към Тар Валон, след като ние заминем.

— Да останем? — възкликна Егвийн. — Да ви оставим да тръгнете срещу явна опасност, докато ние се крием под завивките? Аз няма дз го сторя! — Тя долови погледа, с който я стрелна Айез Седай, и малко се дръпна, но предизвикателството в очите й не угасна. — Аз не мога да го направя — промълви упорито момичето.

— Е, значи и двете ще ви придружим. — Гласът на Нинив прозвуча примирено, но очите й за миг светнаха, когато добави: — Ти все още имаш нужда от билките ми, Айез Седай, освен ако изведнъж не си придобила още някоя способност, за която не знам. — В думите й се съдържаше някаква нападателност, причината за която Ранд не разбираше, но Моарейн само кимна и се обърна към Огиер.

— Е, Лоиал, син на Арент, син на Халан?

Лоиал на два пъти отвори уста и храстите в ушите му помръднаха, преди да отговори:

— Хм. Да. Зеления човек. Окото на света. Разбира се, за тях се споменава в книгите, но не мисля някой Огиер всъщност да ги е виждал… от дълго време насам, предполагам… Но непременно ли трябва по Пътищата? — Моарейн кимна мълчаливо и дългите му вежди клюмнаха. — Ами добре тогава. Значи трябва да ви водя. Стареят Хаман би казал, че съм си го заслужил, задето съм толкова припрян.

— Е, вече направихме своя избор — каза Моарейн. — Щом е така, остава да решим какво точно да предприемем, и как.

Обсъждаха плана си дълго през нощта. Говореше предимно Моарейн, а Лоиал даваше съвети, свързани с Пътищата. Когато падна мрак, Лан се присъедини към тях, намесвайки се в разговора със стоманеното си ръмжене. Нинйв състави списък с необходимите им припаси, като топеше перото в мастилницата с нетрепваща ръка, въпреки че продължаваше да сумти под нос.

Ранд съжали, че не може да е толкова делови като Премъдрата. Не можеше да се спре да крачи из стаята, сякаш бе изпълнен с енергия, която или щеше да го изгори, или да се взриви. Знаеше, че е взел решението си, че при всичко, което вече беше научил, друго решение не можеше да има, но от това не се чувстваше по-добре. Погибелта. Шайол Гул се намираше някъде в Погибелта, отвъд Изпепелените земи.

Четеше същата тревога в очите на Мат, същия страх, който знаеше, че е обладал и него самия. Мат седеше, стиснал ръце, и кокалчетата на пръстите му бяха побелели. „Ако ги пусне — помисли си Ранд, — веднага ще стисне камата от Шадар Логот.“

На лицето на Перин не се забелязваше никаква угриженост, но имаше нещо много по-лошо: отчаяно примирение. Перин приличаше на човек, който се е борил с нещо, докато не е разбрал, че не може повече да му се съпротивлява, и сега очакваше това нещо да го довърши. И въпреки това понякога…

— Правим каквото трябва, Ранд — каза той. — Погибелта… — За миг жълтите му очи блеснаха от нетърпение, огрявайки примиреното му лице, сякаш живееха някакъв собствен живот. — Хубав лов има в Погибелта — прошепна той. А после потръпна, сякаш ужасен от собствените си думи, и лицето му отново помръкна.

А Егвийн? По едно време Ранд я придърпа към огнището, където останалите не можеха да ги чуят.

— Егвийн, аз… — Очите й — две големи тъмни езера, които го завличаха — го накараха да замълчи и да преглътне. — Тъмния преследва мен, Егвийн. Мен, Мат и Перин. Не ме интересува какво казва Моарейн Седай. Утре заран вие двете с Нинив можете да тръгнете за дома или за Тар Валон, или накъдето си поискате, и никой няма да се опита да ви спре. Нито тролоците, нито Чезнещите, никой. Стига да не сте с нас. Прибери се у дома, Егвийн. Или иди в Тар Валон. Но замини.

Очакваше да му отвърне, че тя има същото право да реши сама къде да отиде, както и той, че той няма никакво право да й казва какво да прави. Но за негова изненада тя се усмихна и го погали по бузата.

— Благодаря ти, Ранд — промълви тя тихо. Той примигна и затвори уста, а тя продължи: — Но знаеш, че не мога. Моарейн Седай ни каза какво е видяла Мин в Бейрлон. Трябваше да ми кажеш коя е Мин. Помислих си, че… Е, Мин казва, че аз също съм част от това нещо. Нинив също. Може и да не съм тавирен… но Шарката, изглежда, изпраща и мен при Окото на света. В това, в което си намесен ти, съм намесена и аз.

— Но, Егвийн…

— Коя е Елейн?

Той я изгледа продължително, след което й каза простата истина.

— Щерката-наследница на трона на Андор.

Очите й пламнаха.

— Ако не можеш да бъдеш сериозен за повече от минута, Ранд ал-Тор, повече изобщо няма да говоря с теб.

Изумен, Ранд я изгледа как му обърна гръб, и седна да слуша това, което говореше Лан. „Трябва да поговоря с Перин“ — реши той. — „Той знае как да се оправя с жените.“

Господин Джил влезе на няколко пъти, първо да запали лампите, после да им донесе храна лично, а третия път — за да им съобщи какво става навън. Белите плащове наблюдавали хана от двете страни на улицата. Край портите на Вътрешния град избухнало улично вълнение и кралските гвардейци задържали и бели, и червени кокарди, наред. Някой се опитал да надраска Драконовия зъб на вратата на хана, но бил отпратен по пътя си от ботуша на Ламгвин.