Кемлинският път не се различаваше много от Северния път през Две реки. Разбира се, беше значително по-широк и си личеше, че е много по-използван.

От време на време Лан ги оставяше да починат на върха на някой хълм, откъдето имаше ясна видимост напред и назад по пътя, както и към околностите. Стражникът оглеждаше местността, докато останалите изтягаха крака или присядаха под дърветата да хапнат.

— Доскоро обичах сирене — каза Егвийн на третия ден, след като напуснаха Бейрлон. Седеше, облегната на едно дърво, и се мръщеше на обяда, който отново беше същият като закуската, както и вечерята щеше да е същата като обяда. — Да можехме поне да пийнем чай. Хубав топъл чай. — Тя придърпа пелерината по-плътно около тялото си и се сгуши зад дървото в напразно усилие да се скрие от режещия вятър.

— Чай от живовляк и корен от теменуга — говореше Нинив на Моарейн — е най-подходящ при умора. Прочиства главата и облекчава паренето в схванатите мускули.

— Не се и съмнявам — промърмори Айез Седай и я погледна косо.

Челюстта на Нинив се скова, но тя продължи да й обяснява със същия тон.

— А щом се налага да продължаваме, без да спим…

— Никакъв чай! — скара се Лан на Егвийн. — И никакъв огън! Все още не ги виждаме, но те са някъде зад нас, един-двама Чезнещи с тролоците си, и знаят, че вървим по този път. Няма защо да им показваме къде точно се намираме.

— Ама аз само си мечтаех — оправда се Егвийн.

— Щом знаят, че сме по пътя — попита Перин, — защо не тръгнем направо към Бели мост?

— По пътя е по-бързо — каза Моарейн, прекъсвайки Нинив. — Особено в тази пресечена местност. — Премъдрата въздъхна раздразнено. Ранд се зачуди какво ли целеше. След като първия ден напълно странеше от Айез Седай, през последните два дни Нинив непрекъснато се опитваше да й говори за билки. — Нали виждате как пътят завива — и то е за да заобиколи непроходимите места. Ако се отклоним от него, после можем да се натъкнем на тях пред нас, вместо да са зад гърба ни.

Ранд все още не беше съвсем убеден, а Мат промърмори нещо за „обикаляне“.

— Виждали ли сте някоя ферма тази сутрин? — попита Лан. — Или дори пушек от един-единствен комин? Не сте, защото от Бейрлон до Бели мост е само пустош. А ние трябва да прехвърлим Аринел точно през Бели мост. Това е единственият мост, който прехвърля Аринел южно от Марадон, към Салдеа.

Том изпухтя и духна мустаците си.

— Какво може да ги спре да са оставили някого или нещо, което вече да ни чака при Бели мост?

Откъм запад отекна призивният вой на рог и Лан завъртя глава натам. Ранд усети мразовити тръпки по гърба си. Но част от съзнанието му запази спокойствие, колкото да може да прецени: десет мили, не повече.

— Нищо не може да ги спре, веселчуне — каза Стражникът. — Можем да разчитаме единствено на Светлината и на късмета си. Но сега поне знаем със сигурност, че зад нас има тролоци.

Моарейн изтупа трохите от дланите си.

— Време е да потегляме.

Яхнаха конете и Стражникът и Айез Седай се спогледаха тревожно.

— Ти ги води, Моарейн Седай — промълви Лан. — Ще ви настигна, когато успея. Ако се проваля, ще разбереш. — Той постави ръка на седлото на Мандарб, скочи на гърба му и препусна надолу по хълма, на запад. Рогът прозвуча отново, обадиха се и други.

— Светлината да те закриля, последен владетелю на Седемте кули — промълви Моарейн така тихо, че Ранд едва я чу.

Потеглиха напред. Ранд се обърна веднъж, за да види Лан, но Стражникът вече се беше изгубил сред хълмовете и голите дървеса. Последен владетел на Седемте кули, така го беше нарекла. Зачуди се какво ли може да означава това. Не вярваше да го е чул някой друг освен него, но забеляза, че Том замислено дъвче мустаци. Явно веселчунът знаеше много неща.

Роговете отново се обадиха зад тях и Ранд помръдна тревожно на седлото си. Този път бяха по-близо — беше сигурен в това. На осем мили. Може би на седем. Мат и Егвийн се озърнаха през рамо, а Перин се беше присвил, сякаш очакваше всеки момент нещо да го удари в гърба. Нинив забърза напред, за да поговори с Моарейн.

— Не можем ли да яздиш по-бързо? — попита тя. — Тези рогове се приближават.

Айез Седай поклати глава.

— А защо според теб ни показват, че са тук? Вероятно за да ни накарат да се разбързаме, без да си дадем сметка какво може да ни очаква отпред.

Продължиха със същия равномерен ход. На равни интервали роговете изреваваха зад тях и всеки следващ звук прозвучаваше все по-близо. Ранд се мъчеше да не мисли колко близо, но мисълта сама нахлуваше в главата му при всеки бронзов вой. „Вече са само на пет мили“ — прецени той, обзет от паника, когато изведнъж се появи Лан, понесъл се в галоп иззад хълма, който току-що бяха отминали.

Той се изравни с Моарейн и дръпна поводите на жребеца.

— Най-малко три юмрука тролоци, всеки предвождан от Получовек. Може и да са пет.

— Ако си бил достатъчно близо до тях, за да ги видиш — обади се притеснено Егвийн, — сигурно и те са те видели. Сигурно те следват по петите.

— Сигурно са го видели — намеси се Нинив. — Не помните ли, че дори аз успях да проследя следата му?

— Тихо — изкомандва Моарейн. — Лан иска да каже, че зад нас има може би около петстотин тролоци. — Последва тягостна тишина, след което Лан проговори отново.

— И ще ни настигнат след по-малко от час.

— Ако са разполагали с толкова много преди, защо не ги използваха в Емондово поле? — промълви Айез Седай. — А ако не са, как са се появили сега?

— Пръснали са се наоколо и ни гонят напред — поясни Лан. — Пред всяка от групите имат съгледвачи.

— Към какво ли ни гонят? — каза Моарейн замислено, Сякаш в отговор на думите й, далече откъм запад прокънтя рог, самотен стон, на който този път се отзоваха други, далече пред тях. Моарейн дръпна поводите и спря Алдийб.

— Какво ще правим сега? — попита ядосано Нинив. — Накъде тръгваме?

— Единственото, което ни остава, е на север или на юг — каза Моарейн. — На юг са Хълмовете на Абшер, обрулени и мъртви, и реката Тарен, която няма как да се прекоси. На север можем да стигнем Аринел преди да падне нощта, а там има шанс да хванем някоя търговска ладия. Стига ледът в Марадон да се е стопил.

— Има едно място, където тролоците няма да дойдат — каза Лан, но Моарейн рязко извърна глава и възрази:

— Не!

Роговете отново изсвириха и конят на Ранд нервно затанцува на място.

— Опитват се да ни изплашат — изръмжа Том. — Опитват се да ни стреснат, за да се паникьосаме и да побегнем. И тогава ще ни спипат.

Главата на Егвийн се извърташе при всеки нов вой на рог, взираше се ту напред, ту назад, сякаш девойката очакваше всеки момент да се появят първите тролоци. Ранд изпитваше желание да направй същото, но се мъчеше да го прикрие. Той приближи Облак до нея.

— Тръгваме на север — заяви Моарейн.

Роговете пак прокънтяха смразяващо.

Колкото и бързо да яздеха, роговете звучаха все по-близо. „Две мили — прецени Ранд. — Може би и по-малко.“

След известно време Лан започна да се озърта и Ранд забеляза, че на лицето му като никога досега се е изписала тревога. Веднъж Стражникът дори се изправи на стремената, за да погледне назад, откъдето бяха минали. Самият Ранд виждаше единствено дървета. Лан отново се смъкна на седлото и несъзнателно отметна края на плаща си, за да освободи дръжката на меча.

Ранд погледна въпросително към Мат, но той само направи гримаса към гърба на Стражника и сви безпомощно рамене.

— Наблизо има тролоци — каза им Лан през рамо. — Най-вероятно. Ако се натъкнем на тях, стойте на всяка цена около мен и правете точно това, което правя и аз.

— Кръв и пепел! — изсумтя Том.

Нинив кимна на Егвийн да се държи до нея.

Ранд се оглеждаше на всички страни и побеснялото му въображение превръщаше всеки сивкав дървесен ствол в тролок. Роговете продължаваха да ехтят все по-близо. И точно зад тях. Беше сигурен в това. Зад тях, и се приближаваха.