Изкачиха поредния хълм.
Под тях, в подножието на хълма, маршируваха тролоци, понесли пръти с вързани в края им въжени примки. Много тролоци. Редицата се простираше надалеч от двете страни, краищата и не се виждаха, а в центъра й, точно пред Лан, яздеше Чезнещ.
Мърдраалът, изглежда, се поколеба, когато хората се появиха на билото на хълма, но в следващия миг измъкна меча си с черно острие и го размаха над главата си. Тролоците се закатериха нагоре.
Ранд преглътна и сръга сивушкото със стремената. Цялата група се понесе в галоп след Стражника. Ранд сам се изненада, като видя извадения меч на Трам в десницата си. Заразен от вика на Лан, той нададе своя собствен:
— Манедерен! Манедерен!
Перин го поде:
— Манедерен! Манедерен!
Но Мат извика:
— Караи ан Калдазар! Караи ан Еллисанде! Ал Еллисанде!
Черният меч замръзна над главата на Чезнещия.
Лан се хвърли срещу мърдраала, а хората връхлетяха срещу бойния ред на тролоците. Острието на Стражника се сблъска с черната стомана от ковачниците на Такандар и издрънча като звън на огромна камбана, ударът отекна в празното пространство, във въздуха блесна синкава светлина.
Човекоподобните същества с животински зурли ги обкръжиха, размахвайки куки и примки. Само Лан и мърдраалът се сражаваха сами; размахваха мечове в кръг, несмущавани от другите, черните им коне танцуваха един срещу друг, мечовете им отвръщаха на удара с удар. Въздухът около тях просветваше и кънтеше.
Облак завъртя очи, зацвили, изправи се на задните си крака и заудря с копита озъбените мутри. Тромавите туловища се тълпяха рамо до рамо около него. Забил безмилостно пети в хълбоците му, Ранд го подкара право напред, размахвайки меча си съвсем не толкова плавно, както го беше учил Лан, и сечеше, сякаш си пробиваше път сред гъст храсталак. „Егвийн!“ Очите му отчаяно я затърсиха, докато отваряше с меча си пътека през косматите тела, сякаш сечеше гнили трупи.
Бялата кобила на Моарейн се носеше напред и си пробиваше път при най-лекото подръпване на юздите в ръката на Айез Седай. Лицето й беше също толкова каменно като това на Лан. Тя вдигна тоягата си и изведнъж пламъци с рев обгърнаха тролоците и овъглените им туловища започнаха да падат. Нинив и Егвийн препускаха бясно зад Айез Седай, стиснали ножове в ръцете си и оголили зъби също толкова яростно, колкото и обкръжилите ги тролоци. Късите ножове, които бяха измъкнали от поясите си, нямаше да им бъдат от никаква полза, ако някой тролок успееше да се приближи до тях. Ранд се опита да насочи Облак към девойките, но конят изобщо не го слушаше.
Около трите жени се образува просека — тролоците се опитваха да избягат от тоягата на Моарейн, но въпреки отчаяните им усилиа да я избегнат, тя ги догонваше. Пламъците пращяха и тролоците виеха от болка и ярост. А над цялото това пращене и вой ехтеше трясъкът от меча на Стражника, блъскащ се в черния меч на мърдраала. Въздухът около тях просветна в синьо. Отново просветна. И отново.
Една от примките, закачена на края на дълъг прът, се наниза на главата на Ранд. Той замахна тромаво и разсече пръта на две, след което стовари меча си върху козята физиономия на тролока, който го държеше. Някаква кука го закачи отзад за рамото и се заби в наметалото му. В паника, с риск да изтърве меча, той се хвана с лявата ръка за седлото, за да се задържи. Облак се изви и изцвили. Ранд отчаяно увисна на седлото и юздите. Усещаше, че се плъзга надолу, малко по малко, дърпан от куката. Облак се извъртя. За миг, почти падайки от седлото, Ранд зърна как Перин се мъчи да измъкне тежката си секира от лапите на трима тролоци. Бяха го хванали за едната мишница и за двата крака. Облак се понесе и единственото, което се мерна пред очите на Ранд, бяха туловищата на тролоците.
Една от тварите се хвърли напред и го задърпа за крака, измъквайки стъпалото му от стремето. Пъшкайки, той изпусна седлото, за да я изблъска. В същото време куката го изхлузи от седлото. Здраво стиснатите юзди бяха единственото, което все още го задържаше да не се срине на земята. Облак се изправи на задните си крака и изцвили. В същия момент изведнъж престанаха да го дърпат. Тролокът, който го беше стиснал за краката, го пусна и изпищя. Всъщност всички тролоци запищяха с такъв вой, сякаш всички псета на света бяха полудели.
Тролоците се сриваха на земята, скубейки козината си и дращейки лицата си. Всички до един. Хапеха земята, зъбеха се в нищото и виеха, виеха, виеха.
Тогава Ранд зърна мърдраала. Бе все още изправен наседлото на лудешки затанцувалия си кон и все още размахваше черния си меч, но с разцепена глава.
— Няма да умре до полунощ — извика Том отнякъде. — Няма да умре съвсем. Поне така съм чувал.
— Напред! — изкрещя яростно Лан. Вече беше подбрал Моарейн и другите две жени и ги беше отвел до средата на склона на следващия хълм. — Това не са всички! — И наистина, роговете отново прокънтяха, надмогвайки писъците на изпопадалите по земята тролоци, откъм изток, запад и юг.
Невероятно, но Мат се оказа единственият смъкнат от коня си. Ранд се насочи към него, но Мат се измъкна от стегналата го примка, прибра лъка си и се покатери на седлото си без чужда помощ, макар да триеше с ръка ожуления си врат.
Роговете се приближаваха като хрътки, надушили сърна. Хрътки, които ги обкръжаваха. Вече чуваха и гърлените викове на преследвачите. Когато стигнаха билото на следващия хълм, тролоците се появиха на хълма зад тях начело с трима мърдраали. Само сто разтега разделяха двете групи.
Сърцето на Ранд се сви. „Трима!“
Черните мечове на мърдраалите се надигнаха като един. Тролокската гмеж закипя надолу по склона, чуха се победоносни ревове.
Моарейн спря и се смъкна от гърба на Алдийб. С невъзможно спокойствие измъкна нещо от кесията си и го разви. Очите на Ранд мернаха къс слонова кост. Ангреалът! С ангреала в едната си ръка и тоягата в другата тя пристъпи, застана срещу връхлитащите тролоци и свистящите във въздуха мечове на Чезнещите, вдигна високо тоягата си и я заби в земята.
Земята прокънтя като железен котел, ударен с дървен чук. Кухият тътен замря и изчезна. Миг след това всичко притихна. Всичко наоколо. Дори вятърът стихна. Крясъците на тролоците секнаха, устремът им се забави и спря. За секунда всичко замря в очакване. Бавно тъпият кънтеж се върна, прерасна в глух тътен, надигна се и земята простена и потрепери.
Теренът под копитата на Облак потрепера. Това беше дело на Айез Седай, като в приказките. Ранд съжали, че не е на стотици мили далеч. Треперенето прерасна в трус, от който околните дървета се разклатиха. Сивушкото залитна и едва не падна. Дори Мандарб и останалата без ездач Алдийб се олюляха като пияни и всички трябваше да се хванат за поводи и сбруи, всеки за каквото му попадне, за да се задържат.
Айез Седай стоеше неподвижна на мястото си, вдигнала ангреала. Нито тя, нито забитата в земята тояга помръдваха, въпреки че земята около нея тътнеше. И изведнъж хълмът се разцепи и разбушувалата се земя се понесе към тролоците като вълни на езеро, вълни, които ставаха все по-големи, зариваха сухите храсти, надигаха сухи листа високо във въздуха, нарастваха, превръщаха се в мощни земни талази, търкалящи се към тролоците. По пътя на земната маса дърветата се кършеха като вейки. По отсрещния склон тролоците падаха един върху друг, заливани от разгневилата се земя.
И въпреки това, без да обръщат внимание на надигащата се около тях земя, мърдраалите запристъпваха в редица напред. Катраненочерните им коне не се олюляваха и крачеха в ритъм. Тролоците се търкаляха около черните коне, виеха и ровеха с нокти по склона, който ги издигаше нагоре, но мърдраалите бавно пристъпваха напред.
Моарейн вдигна тоягата си и земята се укроти. Но Айез Седай все още не беше свършила. Този път тя насочи тоягата към седловината между двата хълма и от земята бликна огън, фонтан от пламъци, двадесет стъпки висок. Разпери ръце встрани и огънят лумна вляво и вдясно, докъдето стигаше поглед, простря се като стена, отделяща хората от тролоците. Въпреки че бяха на хълма, горещината накара Ранд да вдигне ръце пред лицето си. Черните коне на мърдраалите, колкото и необичайно силни да бяха, зацвилиха пред пламъците и заотстъпваха.
