Ранд гледаше към тълпите през капандурата на стаичката им в „Кралски благослов“. Хората тичаха и викаха, стичаха се отвсякъде, вървяха в една и съща посока, развяваха флагове и знамена с белия лъв, изправен върху червено поле. Кемлинци и другоземци, всички тичаха заедно и за разлика от друг път, никой не се опитваше да счупи нечия глава. Днес може би се бяха оказали от една и съща фракция.

Той се извърна ухилен от прозореца. След деня, в който се надяваше да види Егвийн и Перин да влизат живи и здрави, това беше най-желаният за него ден.

— Идваш ли? — отново подкани той приятеля си. Мат го изгледа ядно от леглото си.

— Ти първо разкарай оня тролок, дето толкова си се сприятелил с него.

— Кръв и пепел, Мат, той не е тролок. Ти просто си тъп и упорит. Колко пъти ще ми го изтъкваш? О, Светлина, не може да не си чувал за Огиер!

— Не бях чувал, че приличат на тролоци. — Мат заби лице във възглавницата си и се сви на кълбо.

— Тъп и упорит — промърмори Ранд. — Колко още смяташ да се криеш тук? Няма цял живот да ти мъкна яденето по това дълго стълбище. А не е лошо и да си вземеш една баня. — Мат се сви още повече, сякаш се мъчеше да се скрие. Ранд въздъхна и се отправи към вратата. — Последна възможност да тръгнеш с мен, Мат. Аз излизам.

Той притвори вратата бавно, надявайки се, че приятелят му ще си промени решението, но Мат не се и помръдна. Вратата щракна и се затвори.

В коридора Ранд се облегна на рамката на вратата. Господин Джил му беше казал, че на две пресечки по-нагоре живеела една старица, мама Гръб, която продавала билки и мехлеми, израждала деца, лекувала болни и предсказвала бъдещето. Описанието й донякъде напомняше за Премъдра. Всъщност Мат имаше нужда от Нинив или вероятно от Моарейн, но разполагаха само с мама Гръб. Довеждането й в „Кралски благослов“ обаче можеше да привлече нечие внимание, ако изобщо се съгласеше да дойде. Внимание към нея, както и към самия Мат.

Напоследък билкарите и знахарите не се радваха на добро име в Кемлин; хората приказваха лошо за всеки, който се занимаваше с някакъв вид лечителство или прорицателство. Всяка нощ без притеснение изписваха Драконовия зъб на вратите им, а понякога и денем, и хората лесно можеха да забравят кой им е лекувал треските и кой им е давал мехлеми при зъбобол, ако някой изревеше, че е видял Мраколюбец.

Не че Мат наистина изглеждаше болен. Изяждаше всичко, което Ранд му донасяше от кухнята — макар че отказваше да приеме каквото и да било от нечия друга ръка — и изобщо не се оплакваше от някакви болки или от треска. Просто отказваше да напусне стаята. Но Ранд се беше зарекъл да го изведе днес навън.

Той нагласи наметалото на рамото си и засука колана на меча така, че ножницата, увита в червения плат, да се прикрие още подобре.

Долу срещна господин Джил.

— Някой разпитва за вас из града — процеди ханджията, захапал запалената си лула. Ранд усети прилив на плаха надежда. — Разпитвал за вас и за ония ваши приятели, по име. За младежите де. Изглежда, най-много се интересувал от вас, тримата момци.

Надеждата се смени с тревога.

— Кой? — попита Ранд. Не можа да се въздържи да не огледа трескаво коридора. Освен тях двамата нямаше никой.

— Не му знам името. Само чух за него. Повечето от нещата, които стават из Кемлин, стигат до ушите ми. Просяк някакъв. — Ханджията изсумтя. — Наполовина луд, разправят. И така да е, могъл е да отиде в Палата и да получи от Щедростта на кралицата, колкото и тежки да са времената. При Върховни дни кралицата я раздава със собствените си ръце и никой не бива връщан. Не е нужно човек да проси в Кемлин. Дори човек под запрещение не може да бъде задържан, докато получава Щедростта на кралицата.

— Мраколюбец? — промълви неохотно Ранд. „Ако Мраколюбци те знаеха и имената им…“

— Тия Мраколюбци са ти се набили в мозъка, драги. Че ги има, не ще и спор, но само заради това, че Белите плащове са ти размътили ума, не бива да смяташ, че градът е пълен с тях. Знаеш ли каква мълва са пуснали пък сега тези идиоти? „Странни същества.“ Представяш ли си? Странни същества, които пъплели нощем извън града. — Ханджията така се разкикоти, че дебелият му корем се разтресе.

На Ранд хич не му беше до смях. Кинч също беше споменал за странни същества и там определено се беше появил Чезнещ.

— Какви странни същества?

— Какви! Откъде да знам какви. Странни същества. Тролоци сигурно. Сенчестия. Самият Луз Терин Родоубиеца едва ли не, възкръснал и петдесет стъпки висок. Какви същества смяташ, че ще си представят хората, щом тази мисъл се загнезди в главите им? Хич да не те е грижа. — Господин Джил го изгледа за миг. — Навън излизаш, тъй ли? Е, не че мен толкоз ме е грижа, даже и в ден като тоя, но тук почти не е останал никой освен мен. А приятелят ти?

— Мат нещо не се чувства добре. По-късно.

— Е, тъй да е. Само гледай да се пазиш. Дори и днес добрите поданици на кралицата навън ще са малцинство, Светлината да изгори дано деня, в който съм могъл и да си помисля, че очите ми ще видят такова нещо. Най-добре да излезеш през страничната уличка. Оттатък улицата са седнали двама от ония проклети предатели и само заничат към предната врата. Знаят те къде стоя аз, в Светлината!

Ранд си показа главата навън и се огледа в двете посоки, преди да тръгне крадешком по уличката. Опрян на копието, си един широкоплещест мъж, когото господин Джил беше наел, стоеше на края на уличката и наблюдаваше с привидна липса на интерес бързащите хора. Само привидна, Ранд знаеше това. Мъжагата — казваше се Ламгвин — виждаше всичко изпод тежките си клепачи и въпреки биволското си телосложение беше пъргав като котка. Той също така смяташе, че кралица Мургейз е самото въплъщение на Светлината, или почти. Имаше десетина като него, пръснати около „Кралски благослов“.

Ухото на Ламгвин помръдна, когато Ранд пристъпи зад него, но мъжът не благоволи да се обърне. Ранд знаеше, че е усетил приближаването му.

— И си пази гърба днес, момче. — Гласът на Ламгвин изстърга като пясък в тиган. — Когато белята се започне, ще е добре да си ни подръка тук, а не някъде с нож, забит в гърба.

Ранд погледна едрия мъж, но изненадата му не беше голяма. Винаги се стараеше да не показва много меча си, но не за пръв път хората на господин Джил изразяваха убедеността си, че умее да борави с него в битка. Ламгвин не отвърна на погледа му. Работата му беше да пази хана и той си я вършеше.

Ранд прикри още повече меча си под наметалото и се шмугна в човешкия поток. Забеляза двамата мъже, за които беше споменал ханджията. Едва ли го бяха видели как излиза от уличката. Двамата изобщо не прикриваха принадлежността си. Не само че мечовете им бяха увити в бял плат, стегнат с червени върви, но ръцете им бяха в бели кожени ръкавици, а на шапките им грееха бели кокарди.

Скоро след като се озова в Кемлин, той научи, че увиването на меч в червен плат или червената ръкавица или кокарда означават привързаност към кралица Мургейз. Бялото на свой ред говореше, че кралицата и нейната обвързаност с Айез Седай и Тар Валон са виновни за всичко, което не върви добре. За лошото време и за провалената реколта също така. Може би също и за Лъжедракона.

Изобщо не му се искаше да се бърка в кемлинската политика. Но сега май беше твърде късно. Не че беше направил съзнателно избора си — беше се получило случайно, но тъй или иначе резултатът бе налице с червения плат, с който бе увил меча си. Нещата в града се бяха развили по такъв начин, че никой вече не можеше да остане неутрален. Дори чужденците носеха кокарди и ръкавици или бяха увили мечовете си, и повечето от тях бяха предпочели белия цвят, а съвсем малко червения. Може би повечето не мислеха по този начин, но се намираха извън родния си край, а тук, в Кемлин, това беше преобладаващото настроение. Хората, които поддържаха кралицата, ходеха на групи, за да се бранят едни-други, доколкото изобщо излизаха навън.