— Горе-долу същото — отвърна Нинив. — И искаше също така да разбере нещо за вас, момчетата. Да види дали би могла да разбере причината, поради която вие… сте привлекли съответното внимание… така се изрази. — Замлъкна за момент и го изгледа накриво. — Опита се да го прикрие, но най-много държеше да разбере дали някой от вас не е роден извън Две реки.

Лицето му изведнъж се опна като кожа на тъпан. Той успя да се изсмее хрипливо.

— Тя май си мисли налудничави неща. Надявам се си я убедила, че всички сме родени в Емондово поле.

— Разбира се — отвърна тя. Мълчанието й, преди да отговори, продължи само едно тупване на сърцето му, толкова кратко, че нямаше и да го забележи, ако не я следеше внимателно.

Той се замисли какво да й каже, но езикът му сякаш беше станал оловен. „Тя знае.“ Тя беше Премъдрата, в края на краищата, а от Премъдрата се очакваше да знае всичко за всеки от селото. „Ако тя знае, значи онова не е било само бълнуване от треската. О, Светлината да ми помогне дано, татко!“

— Добре ли си? — попита Нинив.

— Той каза… каза, че аз… не съм бил негов син. Когато бълнуваше… в треската. Каза, че ме е намерил. Мислех, че е само…

Гърлото му започна да гори и се наложи да млъкне.

— О, Ранд! — Тя хвана лицето му с длани. Трябваше да се надигне на пръсти, за да го направи. — Когато са в треска, хората говорят странни неща. Неща, които не са нито верни, нито възможни. Слушай. Трам ал-Тор е избягал от селото да търси приключения, когато е бил момче, не по-голям от теб сега. Спомням си когато се върна в Емондово поле, вече възрастен, с червенокоса чужденка за жена и с бебе в пеленки. Спомням си как Кари ал-Тор люшкаше това бебе в ръце с толкова любов и радост, колкото не съм виждала у нито една друга жена в село. Нейното дете, Ранд. Това беше ти. А сега забрави тези глупости.

— Разбира се — смотолеви той. „Значи съм роден извън Две реки.“ — Разбира се. — Сигурно Трам е сънувал нещо в треската си, а може и да е намерил някакво бебе след някаква битка. — Защо не й го каза?

— Това не е работа на една чужденка.

— Някой друг от нас роден ли е извън село? — Веднага щом изтърси въпроса, той поклати глава. — Не, не ми отговаряй. Това не е и моя работа. — Но щеше да е добре да разбере дали Моарейн проявява някакъв особен интерес към него, извън интереса, който проявяваше към всички тях. „Дали?“

— Прав си, не е твоя работа — съгласи се Нинив. — Би могло да не означава нищо. Тя сигурно просто търси някаква причина, каквато и да е причина, поради която онези неща ви преследват. Защо преследват всячки вас.

Ранд успя да се усмихне.

— Значи все пак вярваш, че ни преследват.

Нинив поклати сърдито глава.

— Откакато си с нея, очевидно си се научил да извърташ думите.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

Тя го изгледа изпитателно. Този път той срещна погледа й без боязън.

— Най-напред смятам да си взема баня. А за другото ще видим. Нали така?

Ранд се запъти към общата зала. Имаше нужда да послуша хорски смях, за да забрави какво му беше казала Нинив, както и за неприятностите, които тя можеше да им причини.

Помещението наистина беше претъпкано, но никой не се смееше, въпреки че всеки стол и пейка бяха заети и имаше много хора, облегнати на стените. Том отново беше устроил представление, изправен на една маса, опряна на задната стена, и това бе достатъчно, та голямата зала да се напълни с посетители. Това, което изпълняваше, отново беше откъс от „Великия лов на Рога“, но, разбира се, никой не възразяваше. Толкова много приказки имаше да се разкажат за всеки един от Ловците и толкова много Ловци, за които да се разказва, че нямаше две сказания, които да си приличат. В един непрекъснат разказ всичко би отнело повече от седмица. Единственият звук, който се смесваше с гласа на веселчуна и музиката на лютнята му, беше пращенето на огъня в камините.

— …към осемте краища на света яздеха ловците, към осемте стълба на Небесата, там, откъдето духат ветровете на времето и където съдбата сграбчва за перчема и великия, и нищожния. А най-великият сред ловците е Рогош Талмурски, Рогош Орловото око, прославен в двора на Върховния крал, от когото се плашат дори по склоновете на Шайол Гул… — Ловците, разбира се, до един бяха могъщи герои.

Ранд мерна двамата си приятели и седна до Перин, който му направи място на ръба на пейката. Миризмата, която се носеше откъм кухнята, му напомни, че е гладен, но дори хората, пред които имаше храна, бяха забравили за нея. Прислужничките, които трябваше да сервират, стояха като замръзнали, изпаднали в унес, скръстили ръце на престилките си и зяпнали веселчуна, и изглежда, никой не се сърдеше. Беше им по-хубаво да слушат, отколкото да ядат, колкото и вкусна да беше храната.

— …От самия ден на раждането й Тъмния беше белязал Блес за своя. Но не така смяташе тя, нямаше да стане от Блес Матучинска Приятелка на мрака! Силна е тя, яка като върбов клон, красива като розата. Златокосата Блес. Готова е да умре, но не и да се покори. Но чуйте! Екнат тръбите над градските кули, гордо бронзът им блести. Възвестяват глашатаите, че в кралския й двор е дошъл герой. Тътнат барабани и пеят цимбали! Рогош Орловото око е дошъл да отдаде почест…

„Облогът на Рогош Орловото око“ свърши, но Том млъкна само колкото да отпие от халбата ейл и се впусна в „Защитата на Лиан“. На свой ред това сказание бе последвано от „Падането на Алет-Лориел“, „Мечът на-Гайдал Каин“ и „Последната езда на Буад Албаински“. Паузите ставаха все по-дълги и вечерта отминаваше, и когато Том замени лютнята си с флейтата, всички разбраха, че за тази вечер е дошъл краят на разказването на легенди. Двамина музиканти с барабан и ксилофон се присъединиха към Том.

Тримата младежи започнаха да пляскат с ръце в ритъма на „Вятъра, който клати върбата“, и не бяха единствени. Тази песен беше много популярна в Две реки, и както изглежда — в Бейрлон също. Тук-там гласове дори подхванаха думите.

Следващата песен не беше толкова тъжна. Всъщност в сравнение с предишната беше дори весела, което веселчунът може би целеше съзнателно. Хората се размърдаха, за да разчистят масите от пода и да отворят място за танци. Първият танц завърши със смях и танцуващите освободиха мястото за други желаещи.

Том изсвири началните ноти на „Диви гъски полетели“ и спря, за да могат всички желаещи да заемат място на дансинга.

— Мисля да пробвам няколко стъпки — каза Ранд и скочи. Перин щръкна зад него. Мат реагира най-бавно от тримата и му се наложи да остане да пази наметалата им, както и меча на Ранд и секирата на Перин.

Танцуващите се подредиха в две дълги редици една срещу друга, мъжете от едната страна, жените от другата. Първо барабанът, а после ксилофонът подхванаха ритъма и всички танцуващи започнахл да приклякат. Момичето срещу Ранд, чиято тъмна коса, сплетена ва плитки, му напомни за дома, му се усмихна срамежливо, но в последвалото й намигане нямаше и капчица свян. Флейтата на Том се вля в мелодията и Ранд пристъпи напред да посрещне тъмнокосата девойка; тя извърна хубавата си главица и се засмя, а той я завъртя и я подаде на следващия мъж в редицата.

Всички в залата се смееха, забеляза Ранд, докато танцуваше със следващата си партньорка, една от прислужничките — всички освен някакъв непознат, сгушен край една от камините. И този непознат беше с белег, който пресичаше лицето му от едното слепоочие до челюстта от другата страна, разцепваше носа му и единият край на устата му беше провиснал надолу. Човекът улови погледа му и направи гримаса, принуждавайки Ранд да отмести смутено очи. Може би с този белег човекът просто не можеше да се смее.