Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Агинор се извърна отново към Ранд и останалите, сякаш със Зеления човек се беше свършило — но последва само една дълга крачка и две огромни разлистени ръце се увиха около кръста на Балтамел, вдигнаха го и го притиснаха към якия гръден кош от сплетени лиани. Черната кожена маска се ухили в безумна ярост. Ръцете на Балтамел се завъртяха като змии, мъчейки се да се освободят. Покритите с ръкавици длани се впиха в главата на Зеления човек, сякаш искаха да я откъснат. Пламъци лумнаха изпод тези ръце, лозите под тях се съсухриха, закапаха сухи листа. Тлъст, тъмен стълб пушек изригна сред лозите на тялото му и Зеления човек изрева. От устата му блъвна пушек.

Изведнъж стиснатият от Зеления човек Балтамел се загърчи. Ръцете на Отстъпника се помъчиха да го отблъснат, вместо да се впиват в него. Едната му облечена в кожа ръка се отплесна встрани… и тънък стрък дива лозница се впи в черната кожа. Гъбест израстък, като праханка, скрита сред дълбоките сенки на гората, обримчи ръката му, изникнал отникъде и съзрял изведнъж, плъзна се и покри цялата ръка. Балтамел се замята — и крехък филиз миризливец раздра кожената черупка на лицето му; лишеи впиха корени и разкъсаха кожата, стръкове коприва се впиха в очите под маската и отровни гъби раздраха и разтвориха устата му.

Зеления човек захвърли Отстъпника на земята. Балтамел се изви и се загърчи. Всякакви неща, които растат по усойни места, всичко споресто, всичко, обичащо влагата, се разду и разрасна, разкъса тъкан, кожа и плът — а плът ли бе това, що се видя в краткия миг на зелената ярост — всичко се разсипа на парцали. И ги покриха гъби, мъх и лишеи, докато той не се превърна в купчина пръст, почти неразличима от онези, които се криеха в сенчестите недра на зелената гора, и тази купчина не се помръдваше повече от тях.

Със стон, като скършен под огромна тежест дървесен клон, Зеления човек се срина на земята. Половината му глава бе овъглена. Струи дим още се вдигаха от него като сиви лиани. Изгорели листа се посипаха от ръката му, а той болезнено протегна почернялата си длан да заслони забилия се в рохкавата почва жълъд.

Земята избоботи и дъбов филиз проби нагоре между пръстите му. Главата на Зеления човек клюмна, но филизът се надигна към слънцето и се изпъна. Корени изпълзяха навън и се удебелиха, заровиха се в земята и отново се надигнаха, за да се впият отново надолу. Стволът се удебели и се изпъна нагоре, кората му стана сива, напукана и стара. Клоните на короната се протегнаха във всички посоки, нараснаха, удължиха се и натежаха, дебели като човешка ръка, и още по-дебели, като човешко тяло. И се надигна короната на дъба да погали небето, буйно зелена и обсипана с жълъди. Масивната плетеница от корени се просна надлъж и шир и заора земята като плугове. Огромният вече дънер потръпна, разшири се още, кръгъл, голям колкото къща. Настъпи тишина. Дъб, който сякаш бе раснал тук от петстотин години, заслони мястото, където доскоро лежеше Зеления човек, и се превърна в гробен знак на една легенда. Нинив лежеше върху чворестите корени, огънали се в растежа си под нейното тяло, за да й сторят постеля, на която да отдъхне. Вятърът въздъхна през дъбовите клони, сякаш прошепна за сбогом.

Дори Агинор изглеждаше зашеметен. Но после вдигна глава и очите му грейнаха от гняв.

— Стига! Време е вече да свършим с това!

— Да, Отстъпнико — каза Моарейн с глас, студен като вятър сред люта зима. — Време е!

Ръката на Айез Седай се вдигна напред и земята под краката на Агинор потъна. От зейналата бездна лумна пламък и заплющя неистово, от вятъра, завил към него от всцчки посоки, засмуквайки вихрушка от листа към огъня, който сякаш се уплътни в прошарено с червени нишки жълто желе от чист зной. А сред самия огън стоеше Агинор, чиито стъпала се поддържаха сякаш само от въздуха. Отстъпникът изглрждаше стреснат, но после се усмихна и направи крачка напред. Беше много бавна крачка, като че ли огънят се мъчеше да го задържи, да го вкорени на място, но той я направи. А после — втора.

— Бягайте! — заповяда Моарейн. Лицето й беше пребледняло от усилие. — Бягайте всички!

Агинор прекрачи през въздуха, към ръба на пламналия зев.

Ранд усети, че другите се раздвижиха. Мат и Перин хукнаха надалеч, дългите нозе на Лоиал го понесоха към дърветата, но единственото, което можеше да види наистина добре, беше Егвийн. Тя се беше изправила, напрегната, с пребледняло лице, затворила очи. Разбра, че не страхът я задържа. Мъчеше се да хвърли крехката си, необучена власт над Силата срещу Отстъпника.

Той грубо я сграбчи за ръката и я извърна към себе си.

— Бягай! — изрева Ранд. Тя отвори очи, взря се в него, разгневена, че я е прекъснал. Беше пропита с омраза към Агинор, която сякаш се бореше със страха от Отстъпника. — Бягай — повтори той и я блъсна към дърветата, достатъчно силно, за да й даде тласък. Бягай!

И побягна.

Но съсухреното лице на Агинор се извърна към него, към тичащата зад него Егвийн, и Отстъпникът прекрачи през пламъците, сякаш деянието на Айез Седай изобщо не го засягаше. Към Егвийн.

— Не нея! — изрева Ранд. — Светлината да те изгори, не нея!

Той грабна парче скала и го запокити, за да привлече вниманието на Агинор. На половината си път към лицето на Отстъпника камъкът се разсипа на прах.

Поколеба се само за миг, колкото да погледне през рамо и да се увери, че Егвийн се е скрила сред дърветата. Пламъците все още обкръжаваха Агинор, но той крачеше през тях, сякаш разполагаше с цялото време на света. Ранд се обърна и побягна. Зад себе си чу писъците на Моарейн.

Глава 51

Срещу Сянката

Страхът придаваше на краката му сила и той тичаше през разцъфнали храсти и заплетени диви рози, осеяни с цветове, без да го е грижа, че бодлите раздират дрехите и плътта му. Писъците на Моарейн бяха заглъхнали. Бяха продължили сякаш безкрайно, всеки следващ през още по-изтерзано гърло, но той знаеше, че всъщност са траяли само няколко мига. Само няколко мига преди Агинор да се впусне след него. Знаеше, че Агинор ще последва тъкмо него. Беше доловил увереността в хлътналите очи на Отстъпника в онази последна секунда преди ужасът да изплющи в стъпалата му и да го накара да побегне.

Теренът ставаше все по-стръмен, но той пъплеше нагоре, изтегляше се напред, хващайки се за храсталаците, камъни, буци пръст и листа се търкаляха по склона под краката му. Накрая запълзя на ръце и колене и задъхан изпълзя последните няколко разтега до билото, изправи се, спря и му се дощя да завие с пълен глас.

Само на десет крачки пред него ридът се спускаше отвесно надолу. Знаеше какво ще види — още преди да се приближи до ръба, но въпреки това направи тези крачки, всяка следваща — по-тежка от предишната, като се надяваше, че все пак ще се намери някаква диря, козя пътечка, каквото и да е. Но бездната бе стотици стъпки дълбока, а каменната стена — гладка като рендосано дърво.

„Трябва да има някакъв изход. Ще се върна и ще потърся обиколен път. Ще се върна и…“

Когато се обърна, Агинор вече почти беше достигнал билото. Отстъпникът изкачваше склона без никакво видимо усилие, крачеше нагоре по стръмнината, все едно че беше равно поле. Дълбоките хлътнали очи горяха все така срещу него, но лицето изглеждаше някак по-малко съсухрено, сякаш Агинор добре се беше заситил с нещо. Очите се приковаха в него, но когато Агинор заговори, все едно че говореше на себе си:

— Баал-замон ще даде големи, несънувани от никой смъртен награди на онзи, който те отведе в Шайол Гул. Но въпреки това моите въжделения винаги са били по-големи от тези на който и да е смъртен, а аз напуснах тленността преди хилядолетия. Има ли разлика дали служиш на великия Властелин на Мрака жив, или мъртъв? Няма, поне дотам, докъдето се простира Сянката. Защо да деля властта с теб? Защо да коленича пред теб? Аз, който се възправих срещу Луз Терин Теламон в самия Дворцов съвет! Аз, който хвърлих, удар след удар, своята мощ срещу самия Повелител на Утрото. Не мисля, че съм длъжен да го правя.

186
{"b":"283521","o":1}