Моарейн и Лан яздеха от двете страни на Огиер, следвайки бялата линия през мрака. Всички останали се струпаха колкото се може по-плътно зад тях и фенерите заподскачаха над главите им. Фенерите можеха да осигурят достатъчно светлина, за да осветят голямо помещение, но въпреки това светлината се стапяше само на няколко стъпки пред тях. Чернотата я спираше като плътна стена.

Ръката на Ранд непрекъснато докосваше дръжката на меча. Не че си въобразяваше, че около тях има нещо, срещу което би могъл да го извади; напротив, струваше му се, че наоколо просто не съществува никакво пространство, в което би могло да се спотайва нещо. Мехурът светлина, който ги обгръщаше, спокойно можеше да мине за свод на малка пещера. Ако се съдеше по липсата на каквато и да било промяна, можеше спокойно да се приеме, че конете просто тъпчат на едно място. Но докосването до меча му припомняше учението на Трам. За кратко дори успяваше да уталожи безпокойството и да овладее благодатната празнота. Тежестта обаче непрестанно се връщаше, притискайки празнотата в съзнанието му, докато тя не се превърнеше в нищожна, макар и уютна кухина, и той трябваше да започва отново и отново.

Изпита истинско облекчение едва когато най-сетне все пак настъпи някаква промяна — една висока каменна стена изникна сред мрака пред тях. Широката бяла ивица свърши в основата й. Металните криволици, врязани в широката каменна плоскост, смътно напомниха на Ранд с плавните си линии за лозниците и листата, врязани в портала. Безцветни пъпчици като от сипаница бяха осеяли и камък, и метал.

— Напътственика — каза Лоиал и се надвеси, присвил очи, над полегато изписаните метални резки.

— Огиерска писменост — поясни Моарейн. — Но е толкова проядено, че трудно различавам какво гласи.

— И на мен ми е трудно — промълви Лоиал. — Но е достатъчно, за да разбера, че трябва да тръгнем натам. — Той поведе коня си покрай Напътственика.

Границите на светлия кръг разкриха пред очите им нови каменни съоръжения, наподобяващи мостове, издигащи се в околния мрак, и полегати рампи, неоградени с никакъв парапет, водещи нагоре и надолу. Но между мостовете и рампите преминаваше висока до кръста балюстрада, сякаш пропадането наистина можеше да е гибелно. Балюстрадата беше изградена от млечнобял варовик и се гънеше в плавни завои и сложни спирали. Ранд намираше в сложната й плетеница нещо почти познато, но реши, че просто въображението му се домогва до всичко познато от външния свят, за да го оприличи с необичайната каменна плетеница.

Лоиал се спря в подножието на един от мостовете, разчете единствения ред, изписан върху тясната колона край него, кимна и подкара коня си по моста.

— Това е първият мост по пътеката ни — каза той през рамо.

Ранд се зачуди върху какво ли се крепи този мост. Конските копита издаваха стържещ звук. Навсякъде, докъдето стигаха очите му, повърхността беше осеяна с плитки дупки, ту малки, като пробити от игла, ту по-големи, сякаш камъкът беше прогнил. По предпазната стена също се виждаха пукнатини и шупли. На места се беше срутила на цял разтег разстояние. Доколкото можеше да прецени, този каменен мост с неузнаваеми размери можеше като нищо да ги отведе чак до центъра на земята, но видът му го караше само да се надява, че ще издържи достатъчно, докато се доберат до другия му край. „Където и да е това.“

Мостът все пак в един момент свърши и ги отведе до някакво място, което по нищо не се отличаваше от началото му. Ранд отново можа да види само онова, което се разкриваше от малкото светло петно на фенерите им, но имаше усещането, че тук пространството е по-широко, като било на нисък хълм, с мостове и рампи, тръгващи във всички посоки. „Острова“ — така го нарече Лоиал. Тук намериха още един, изписан отгоре до долу Напътственик, Ранд реши, че е поставен в самия център на Острова, но дали беше прав, или не, нямаше как да разбере. Лоиал прочете нещо, след което ги поведе по една от рампите, водеща нагоре и все по-нагоре.

След безкрайно изкачване по непрекъснато виещата се рампа стигнаха до друг Остров, досущ като предишния. Ранд се опита да си представи спиралната извивка на рампата и се отказа. „Не е възможно този Остров да се намира над предишния. Това просто не може да бъде.“

Лоиал се посъветва с указанията на поредната плоча, изпълнена с писмото на Огиер, намери нова колона — пътен знак и ги поведе по друг мост. Ранд беше загубил всякаква представа за посоката, в която вървяха.

Както вървяха сгушени в своя малък светлинен мехур, мостовете им изглеждаха абсолютно еднакви, само дето каменните перила на някои от тях бяха полурухнали, а други — не. Единствената разлика между Островите беше в степента на поражения върху плоскостта на Напътствениците. Ранд загуби представа за времето. Нещо повече — вече не можеше да си спомни по колко моста бяха преминали и колко рампи бяха пребродили. Стражникът обаче, изглежда, имаше някакъв часовник в главата си. Тъкмо когато Ранд за пръв път усети глад, Лан тихо обяви, че е станало обед, и слезе от коня си, за да развие вързоп с хляб, сирене и сушено месо от дисагите на товарния кон. Сега животното бе поверено на Перин. Бяха се озовали на поредния Остров и Лоиал старателно разчиташе указанията на Напътственика.

Мат понечи да слезе от седлото си, но Моарейн го спря.

— Времето в Пътищата е твърде скъпо, за да го губим. Особено за нас. Ще спрем едва когато дойде време за спане. — Лан междувременно се беше качил на гърба на Мандарб.

Ранд изгуби апетит при мисълта, че ще спят сред Пътищата. Тук цареше вечна нощ, но не такава нощ, в която човек можеше да заспи. Въпреки това похапна в движение, като всички останали. Беше доста неудобно едновременно да държи храната, пръта с фенера и юздите, но въпреки първоначалната липса на апетит облиза последните трохи хляб и сирене от дланите си и съжали, че няма повече. Дори започна да му се струва, че Пътищата не са чак толкова страшни, колкото им ги беше описал Лоиал. Наистина, внушаваха някакво тягостно чувство, като затишие пред буря, но иначе нищо в тях не се променяше. Нищо особено не се случваше. Пътищата започнаха да му се струват почти досадни.

А после тишината се наруши от стреснатото изръмжаване на Лоиал. Ранд се изправи на стремената, за да надникне над гърба на Огиер, и преглътна с мъка при това, което видя. Намираха се по средата на моста и само на няколко стъпки пред Лоиал той внезапно свършваше пред нащърбен пролом.

Светлината от фенерите стигаше само колкото да се види отсрещният край на моста, издаден в мрака като счупен зъб на някакъв великан. Конят на Лоиал нервно тропна с копито и един откъртен камък полетя надолу в мъртвата чернилка. И да беше последвал някакъв звук от удара му на дъното, Ранд не го чу.

Ако изобщо имаше дъно, сигурно беше на хиляди стъпки надолу. Или изобщо нямаше дъно. Но на отсрещната страна успя да види какво има под моста, какво го поддържа. Нищо. Само някаква плътна ивица, не по-широка от един разтег, и абсолютно нищо под нея.

— До това ли успя да ни доведеш, Айез Седай? — обади се Нинив. — Всички тези премеждия, само за да разберем, че в края на краищата трябва да се върнем в Кемлин?

— Не е необходимо да се връщаме — отвърна Моарейн. — Не и чак до Кемлин. Към всяко място по Пътищата водят многобройни пътеки. Просто трябва да се върнем достатъчно назад, за да може Лоиал да намери друга пътека към Фал Дара. Лоиал? Лоиал!

— Какво? Ох. Да, Айез Седай. Мога да намеря и друга пътека. Не бях… — Погледът му отново се зарея в мрака и ушите му помръднаха. — Не бях и допускал, че разрухата е толкова голяма. Щом дори и мостовете се рушат, страхувам се, че мога и да не намеря пътеката, която искате. Може да се окаже, че не мога да намеря и пътя назад. Мостовете зад нас може би пропадат и в този момент.

— Трябва да има някакъв изход — промълви Перин. Очите му сякаш събираха светлината в себе си и светеха със златист блясък. „Вълк, дебнещ плячка — помисли си стреснато Ранд. — Точно на това прилича.“