„И накъде ли са се запътили? — помисли си Ранд зашеметен. — Том. О, Светлината да ме спаси дано, Том!“

Продължиха да тичат, докато и последният от избягалите през градските порти изостана зад тях, и още, чак докато градът се скри от погледа им.

Най-сетне Ранд рухна на колене на земята. Пътят се простираше празен пред тях и се губеше сред голи дървеса. Мат го задърпа.

— Хайде. Хайде — подканяше го задъхано Мат. Кална пот се стичаше по лицето му. — Не бива да спираме.

— Том — промълви Ранд. Ръцете му стиснаха вързопа с наметалото и вещите на веселчуна. — Том!

— Той е мъртъв. Сам видя. Сам чу. О, Светлина, Ранд, той е мъртъв!

— Ти смяташе, че Егвийн, Моарейн и останалите също са мъртви. Ако са мъртви, защо мърдраалите продължават да ги търсят? А?

Мат падна на колене до него.

— Добре. Те може би са живи. Но Том… ти видя! Кръв и пепел, Ранд, същото може да сполети и нас.

Ранд бавно кимна. Пътят зад тях все още беше празен. Почти очакваше — надяваше се поне — Том все пак да се появи, забързан, пухтящ под мустаците си, за да им покаже каква беля са му те двамата. „Кралски благослов“ в Кемлин. Той с мъка се изправи и метна вързопа на Том на гърба си Мат го изгледа боязливо, с присвити очи.

— Да тръгваме — въздъхна Ранд и пое по пустия Кемлински път.

Перин се дразнеше заради изгубеното време, прекарано с Туатан в ленивото пътуване на югоизток. Пъстроцветните фургони не завъртаха колелата си преди слънцето да се е вдигнало високо над хоризонта и спираха рано следобед, ако намереха удобно място за бивак. Кучетата подтичваха край фургоните, а много често и хлапетиите с тях. Никак не им беше трудно да ги следват. Всяко подмятане, че могат да продължат напред или да побързат, се посрещаше със смях или с думите:

— И какво, да си изморим конете ли?

Изненада се, като разбра, че Илиас не споделя чувствата му. Илиас не искаше да се вози на фургоните — предпочиташе да ходи пеш, като понякога вървеше в челото на колоната, но никога не предложи да ги напуснат, нито настояваше да продължат напред.

Странният брадат мъж със странните кожени дрехи беше съвсем различен от деликатните Туатан. Дори когато не бяха отседнали на бивак, човек не можеше да сбърка Илиас с никой друг от Народа, и не само заради дрехите му. Илиас крачеше с ленивата походка на вълк, която само се подчертаваше от кожите и кожената му шапка, и излъчваната от него опасност изглеждаше толкова естествена, колкото жегата, излъчвана от огън, и това правеше отликата му от Пътуващия народ доста ярка. Млади или стари, всички от Народа стъпваха с радост по земята. В походката им не се долавяше притеснение от предстояща опасност, а само наслада. Дечицата, разбира се, щурееха наоколо, изпълнени с чистия порив на самото движение, но сред Туатан белобрадите старци и бабите също стъпваха леко и ходът им напомняше за тържествен танц. Целият Народ сякаш всеки миг бе готов да затанцува, дори когато стояха на място, дори в редките минути, когато таборът не бе огласян от музика. Цигулки и флейти, ксилофони и цитри, и барабани — всичко се смесваше в разногласна хармония около фургоните им почти всеки час, било когато стануваха, или когато се движеха. Радостни песни и бликащ смях, тъжни песни — събудеше ли се някой в табора, екваше музика.

Край всеки фургон, до който се спираше Илиас, го посрещаха приятелски кимания и усмивки. Край всеки огън, до който приседнеше, го срещаше блага дума. Сигурно това беше ликът, който Народът винаги показваше на външни хора — открити, усмихнати лица. Но Перин беше усетил, че зад тази повърхност се крие боязливостта на полуопитомена сърна. Нещо дълбоко се криеше зад усмивките, предназначени за двамата от Емондово поле, нещо, което издаваше безпокойство. И което започна да изчезва едва след като минаха много дни. Но спрямо Илиас тази боязливост беше по-силна. Когато не ги гледаше, те го проследяваха неприкрито, сякаш притеснени какво ли може да им стори. Когато преминаваше през табора, стъпалата им, готови да затанцуват, бяха готови да побягнат.

Илиас определено не се чувстваше по-удобно с техния Път на листото, отколкото те от неговото присъствие, и непрекъснато свиваше уста. Не точно от снизхождение и определено не от презрение, по-скоро сякаш му се искаше да бъде някъде другаде, но не и с тях. Но въпреки това всеки път, щом Перин надигнеше глас да ги напуснат, Илиас му изшъткваше, че е добре да си починат малко, само още няколко дни.

— Вие сте преживели трудни времена преди да ме срещнете — отговори Илиас на третия или четвъртия път. — А ви очакват още по-големи трудности. — Той се усмихна, с уста, пълна с парче от изпечения от Ила сладкиш. Жълтоокият му поглед бе някак си разсеян дори когато се усмихваше. Може би дори повече, когато се усмихваше — усмивката рядко озаряваше очите му на хищник. Илиас се беше изтегнал край огъня, както обикновено отказвайки да седне на пъновете, примъкнати за тази цел. — Не бързай толкова да се напъхаш в ръцете на Айез Седай.

— Ами ако Чезнещите ни намерят тук? Какво би могло да ги задържи, ако просто си стоим така и ги чакаме? Три вълка не могат да ги задържат, а Пътуващият народ няма да ни помогне много. Та те няма да защитят дори себе си. Тролоците просто ще ги изколят, и това ще стане по наша вина. Все едно, рано или късно ще трябва да ги напуснем. По-добре рано.

— Нещо ми подсказва да изчакаме. Само още няколко дни.

— Нещо? Какво нещо?

— Отпусни се, момко. Приеми живота такъв, какъвто е. Бягай, когато се наложи, бий се, когато трябва, почивай, когато можеш.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо“?

— Я си хапни малко сладкиш. Ила не ме харесва, но не мога да отрека, че ме храни добре, когато им дойда на гости. В становете на Народа винаги ще намериш добра храна.

— Какво е това „нещо“? — настоя Перин. — Ако знаеш нещо, а не ни го казваш…

— Нещо — отрони Илиас и сви рамене, сякаш той самият не го разбираше напълно. — Нещо ми подсказва, че е много важно да се изчака. Само още няколко дни. Не изпитвам често такива предчувствия, но съм се научил да им се доверявам, когато ме сполетят. Спасявали са ми живота неведнъж. Този път е някак си по-различно, но е важно. Усещам го. Ако искаш да побегнеш, бягай. Но без мен.

И това беше всичко, което казваше, колкото и пъти да го подпитваше Перин. Изтягаше се, разговаряше с Рен, похапваше, похъркваше, нахлупил странната си капа над очите, и отказваше да спорят повече за евентуално напускане на табора. Нещо му подсказвало да изчакат. Нещо му подсказвало, че е важно. Не можел да каже точно кога щял да дойде моментът да си тръгнат. Не се коси, момко, Опитай от гозбата. Отпусни се.

Перин така и не успяваше да се отпусне. Нощно време обикаляше около шарените фургони, загрижен дори заради това, че никой друг не намира някакво основание за тревога. А Туатан пееха и танцуваха, готвеха си и се хранеха край лагерните си огньове — сушени плодове и орехи, диви ягоди и зеленчуци — месо не ядяха — и продължаваха да се занимават с хилядите си домашни работи, сякаш световните дела изобщо не ги притесняваха. Децата им тичаха и играеха навсякъде, катереха се по дърветата, смееха се и се търкаляха по земята с кучетата. Пълно безгрижие. Тук нищо на света не можеше да разтревожи никого.

Като ги гледаше, краката го засърбяваха да стане и да си тръгне. „Да си заминем, преди да сме довели преследвачите си при тях. Те ни приеха, а ние се отплащаме на добротата им, като ги застрашаваме. Те поне имат основание да живеят с леко сърце. Нищо не ги преследва. Виж, нас тримата…“

Трудно беше да заговори Егвийн. Тя или си говореше с Ила, или танцуваше с Ейрам под звуците на флейти, цигулки и барабани, под звуците на мелодиите, които Туатан бяха събрали от целия свят, или на резките, пронизителни песни на самия Пътуващ народ, резки, независимо дали бяха бързи, или бавни. Знаеха много песни. Някои от тях беше чувал у дома, макар много често да се оказваха с различни имена от тези, с които бяха известни в Две реки, и с различни думи. „Три момичета в ливадата“ например Калайджиите наричаха „Хубави девойчета танцуват“ и според тях „Вятъра от север“ се наричала „Силен дъжд вали“ в някои земи и „Завръщането на Берин“ в други. Когато ги помоли, без да се замисля, да му изпеят „Калайджията ми взе котлите“, те изпопадаха от смях. Знаеха я, но под името „Захвърли перцата“.