— Няма да успеем — обяви Лан и мечът отново се появи в десницата му. — Пази се през проходите, Моарейн, и ще преминете.

— Не, Лан! — извика Нинив.

— Спокойно, момиче! Лан, дори и ти не можеш да спреш цял глутница Червеи. Не мога да го позволя. Ще ми трябваш за Окото.

— Ще ги спрем със стрели — подвикна Мат.

— Няма дори да ги усетят — извика Стражникът. — Те трябва да бъдат насечени на късчета. Не изпитват почти нищо друго освен глад. Много рядко страх.

Впит в седлото си, Ранд потръпна, мъчейки се да отпусне стегнатите си рамене. Гърдите му също се бяха стегнали толкова, че едва дишаше, а по цялата му кожа сякаш се бяха набили хиляди нажежени иглички. Погибелта бе преляла в планински подножия. Вече виждаше очертан пътя, по който трябваше да се изкачат, и черните канари по билото, разцепени сякаш от удар на секира. „О, Светлина, какво ли е онова напред, от което толкова се плаши това, което е отзад? Светлината дано ми помогне, никога не съм бил толкова изплашен. Не искам да вървя напред. Не искам!“ Търсейки в себе си пламъка и празнотата, той сам се изруга. „Глупак! Изплашен, страхлив глупак! Нито можеш да останеш тук, нито можеш да се върнеш. Нима ще оставиш Егвийн да се изправи срещу него сама?“ Празнотата му се изплъзваше, оформяше се и веднага се пръскаше на хиляди пръски светлина, отново се оформяше и се трошеше, и всяко светло късче го изгаряше до кости. „О, Светлина, помогни ми, не мога да продължа Светлина, помогни ми!“

И тъкмо да дръпне юздите на дорестия, за да го извърне назад и да срещне Червеите и всичко останало, но не и да продължи към другото, което го чакаше напред, околната местност изведнъж се промени. Между склоновете на единия хълм и на следващия, между спускането и изкачването, Погибелта изчезна.

Зелени листа покриваха кротко протегнали се клони. Диви цветя оформяха килими от ярки петна сред треви, разлюлени от лек пролетен полъх. Пеперуди прелитаха от цвят на цвят, жужаха пчели и песен на пойни птици бгласяше короните на дърветата.

Зяпнал, той продължи напред в галоп, но изведнъж забеляза, че Моарейн и Лан, и Лоиал са спрели, останалите също. Той бавно дръпна юздите, лицето му замръзна от изумление.

— Добрахме се до убежището — каза Моарейн. — Това е обителта на Зеления човек и Окото на света е тук. Нищо от Погибелта не може да проникне тук.

— Мислех, че е отвъд планините — изломоти Ранд. Все още виждаше върховете, изпълващи северния хоризонт, и високите проходи. — Вие казахте, че винаги е било отвъд проходите.

— Това място — отекна дълбок и плътен глас откъм дърветата — винаги си е там, където е. Единственото, което се променя, е мястото на ония, които са в нужда.

Сред гъстия листак към тях пристъпи странна фигура. С човешки форми. Толкова по-голяма от Лоиал, колкото Огиер беше по-голям от Ранд. Човешки силует от сплетени лози и листа, зелени и буйни. Косата му — трева, падаща до раменете. Очите — огромни лешници. Ноктите на пръстите — жълъди. Зелени листа оформяха туниката и гамашите. Плътна дървесна кора — за ботуши. Пеперуди се вихреха около него, просветваха по пръстите, по раменете и лицето му. Само едно нещо разваляше това буйно зелено пролетно съвършенство. Дълбок белег преминаваше през бузата и слепоочието му, чак до темето, и по него лозите бяха кафяви и изсъхнали.

— Зеления човек — прошепна Егвийн и огромното лице с белега се усмихна. За миг им се стори, че птиците запяха по-силно.

— Аз съм, разбира се. Че кой друг ще е тук? — Очите-лешници изгледаха Лоиал. — Радвам се да те видя, мой малък братко. В миналото мнозина от вас дохождаха да ме навестят, но напоследък много рядко.

Лоиал се смъкна от седлото си и се поклони.

— Висока почит ми оказвате, Дървесен братко. Цингу ма чоших, Т’ингшен.

Усмихнат, Зеления човек обгърна с ръка раменете на Огиер. Изправен до Лоиал, приличаше на голям мъж, застанал до момченце.

— Не е въпрос на почит, малък братко. Ще си попеем двамата Дървесни песни и ще си спомним за Великите дървеса и за стеддинг, и ще отвеем Копнежа настрана. — Той огледа останалите, които едва сега започнаха да се смъкват от конете си, и очите му се спряха на Перин. — Вълчи брат! Нима наистина старите времена се завръщат!

Ранд зяпна към Перин. От своя страна, Перин извърна коня си така, че да се озове между него и Зеления човек, и се наведе да провери сбруята. Ранд беше сигурен, че просто иска да избегне питащия му поглед. Изведнъж Зеления човек заговори на Ранд.

— Странно си се облякъл, Дете на Дракона. Толкова ли много се е завъртяло Колелото? Нима Народът на Дракона се връща към Първия обет? Но ти носиш меч. Значи ни така, ни така.

— Не разбирам за какво ми говорите — каза Ранд. — Какво искате да кажете?

Зеления човек докосна кафявия белег на лицето си. За миг изглеждаше малко смутен.

— Аз… не знам. Спомените са разпокъсани и често ми убягват, а и повечето от онова, което остава, е като листа, нападнати от гъсеници. И все пак, сигурен съм… Не, губи ми се. Но и ти си добре дошъл тук. А вие, Моарейн Седай, сте повече от изненада за мен. Когато това място бе създадено, бе направено така, че никой да не може да го намери два пъти. Как успяхте да дойдете тук?

— Нуждата — отвърна Моарейн. — Моята нужда, и тази на света. Най-вече нуждата на света. Дошли сме да видим Окото на света.

Зеления човек въздъхна и сякаш вятър въздъхна през гъстите зелени клони на околните дървета.

— Значи отново е дошло. Този спомен се е запазил цял. Тъмния се надига. Боях се от това. С всеки годишен кръговрат Погибелта напира все по-стръвно да проникне тук, а в този кръговрат усилието ми да я задържа навън бе по-голямо от всякога, от самото начало. Елате, ще ви заведа.

Повел дорестия, Ранд закрачи след Зеления човек заедно с останалите от Емондово поле. Бяха зяпнали, сякаш никой не можеше да реши Зеления човек ли да гледа, или гората. Зеления човек беше легенда, разбира се, имаше сказания за него и за Дървото на живота, които се разказваха край всяко огнище в Две реки, и то не само на децата. Но след Погибелта разлистените дървета и цветята им изглеждаха необичайно чудо.

Перин малко изостана и Ранд го изгледа през рамо. Имаше чувството, че приятелят му просто не иска да чуе нищо повече от онова, което можеше да му каже Зеления човек. Можеше да го разбере. „Дете на Дракона.“ Той самият поглеждаше предпазливо към Зеления човек, който крачеше отпред с Моарейн и Лан, обкръжен от облак жълти и червени пеперуди. „Какво искаше да ми каже? Не. Изобщо не искам и да знам.“

Но въпреки това объркващо притеснение стъпките му станаха по-леки, а нозете — по-пъргави. Тревогата все още свиваше стомаха му, но страхът толкова се беше разсеял, че сякаш напълно бе изчезнал. Не допускаше, че може да очаква нещо повече, не и след Погибелта, дори Моарейн да беше права, че нищо от Погибелта не би могло да проникне тук. Хилядите нажежени иглички, които бяха го пронизвали до кости, бяха изчезнали още в мига, в който се беше озовал сред владенията на Зеления човек. „Тъкмо той направи да изчезнат — помисли си Ранд. — Зеления човек и това място.“

Егвийн го усещаше, и Нинив също. Успокояващият мир, ведрата красота. Беше сигурен. Усмихнати, двете галеха цветята по пътя си, спираха се да ги помиришат и вдишваха дълбоко.

Зеления човек забеляза това и каза:

— Цветята са предназначени, за да им се възхищаваш. Дали са растения, или хора, все едно. Няма да се сърдя, стига да не е прекалено.

И той започна да откъсва ту едно цветенце, ту друго, без да повтаря два цвята от един и същи вид. Скоро Нинив и Егвийн вече носеха венчета от дива роза, жълтурче и утринна звездица. Плитката на Премъдрата наподобяваше на цветна градина в розово и бяло, спускаща се до кръста. Дори Моарейн получи венец от бледи утринни звезди на челото си, сплетен толкова умело, че цветчетата сякаш изобщо не бяха откъснати.

Всъщност Ранд не беше сигурен дали наистина не продължават да растат. Зеления човек наглеждаше горската си градина, докато вървеше, говореше тихо на Моарейн и в същото време се грижеше за всяко растение по пътя им, което се нуждаеше от грижата му, без дори да се замисля. Очите му забелязаха клюмнала клонка на виеща се дива роза, наклонила се необичайно от обсипания с цветове клон на ябълково дърво, и той се спря, за да прокара ръка по нея, заговори й нещо. Ранд не беше сигурен дали очите му не го подлъгваха, или тръните наистина се отдръпнаха, за да не убодат тези зелени пръсти. Когато могъщата фигура на Зеления човек продължи напред, клонът щръкна в правилната си посока и червените венчелистчета се смесиха с бялото на ябълковия цвят. След малко Зеления човек се наведе и сви огромната си длан над тънко стръкче, прилегнало сред купчина камъчета — и когато се изправи, малкият стрък вече се беше надигнал и пуснал здрави коренчета сред камъните.