Ранд се бореше със съня, но ритъмът на колелетата и полюшването на каруцата най-накрая го приспаха. Засънува Трам. Отначало седяха край голямата дъбова маса в къщата на фермата, пиеха чай и Трам му говореше за принц-консорти, за щерки-наследшщи и за Драконовата стена, а също така и за забулени в черно айилци. Мечът със знака на чаплата лежеше на масата между двамата, но нито той, нито баща му поглеждаха към него. Изведнъж той се озова в Западния лес, теглеше носилката в огряната от пълната луна нощ. Когато погледна през рамо, в носилката се оказа Том, а не баща му — седеше и подхвърляше шарените си топки под лунните лъчи.

— Кралицата се венча за земята — говореше Том, докато пъстрите топки танцуваха между ръцете му в кръг, — но Драконът… Драконът и земята са едно, както и земята е едно с Дракона.

По-далече зад тях Ранд видя приближаващия се Чезнещ, чийто черен плащ не помръдваше от вятъра, а конят му се прокрадваше като призрак сред дърветата. На предния лък на седлото на мърдраала бяха окачени две отрязани глави, от които се стичаше кръв. Лан и Моарейн. Чезнещият дърпаше стисната в юмрука му шепа въжета, докато яздеше напред. Всяко въже беше привързано на китките на ония, които тичаха след безшумните стъпки на коня. Лицата им бяха посърнали от отчаяние. Мат и Перин. И Егвийн.

— Пусни я! — извика Ранд. — Светлината да те погълне дано, мен искаш да хванеш, не нея!

Получовекът махна с ръка и пламъци погълнаха Егвийн, плътта и се разсипа на пепел, а костите й почерняха и се скършиха.

— Драконът е едно със земята — каза Том, който продължаваше разсеяно да жонглира. — И земята е едно с Дракона.

Ранд изкрещя… и отвори очи.

Каруцата скрибуцаше по потъналия в мрак Кемлински път. Силует, по-черен от нощта, кацна на гърдите му и очи, по-черни от смъртта, се взряха в неговите.

— Ти си мой — проговори гарванът и черният му клюн се заби в окото му.

Безумен писък раздра гърлото му, той седна и захлупи лицето си с длани.

Ранни утринни лъчи окъпаха каруцата. Зашеметен, той погледна ръцете си. Нямаше кръв. Никаква болка. Останалата част от съня вече заглъхваше в съзнанието му, но това… Той боязливо опипа лицето си и потръпна.

— Ти поне… — Мат се прозя и челюстите му изпукаха. — Ти поне поспа малко. — Зачервените му очи не издаваха особено съчувствие. Беше се сгушил в наметалото си. — Този човек приказваше цяла нощ.

— Ама ти буден ли беше през цялото време? — обади се Бънт от седалката. — Как ме стресна само с това врещене. Е, вече пристигнахме. — Той махна с ръка напред. — Кемлин, най-великия град на света.

Ранд се извърна и застана на колене зад седалката на каруцаря. Не можа да се сдържи да не се разсмее от облекчение.

— Успяхме, Мат! Нали ти казвах че ще…

Но думите му секнаха, щом очите му мернаха онова, което се простираше напред. Кемлин. След Бейрлон, още повече след руините на Шадар Логот, той си беше въобразявал, че знае какво означава изразът „велик град“, но това… това беше нещо много повече, отколкото изобщо би могъл да си представи.

Извън и около величествената крепостна стена на града се бяха струпали здания, сякаш всички села и градчета, през които бяха минали досега, се бяха пренесли и подредили тук, на едно място, наблъскани едно до друго. Хановете протягаха горните си етажи над покривите на по-ниските къщи, а пред всички тях изпъкваха правоъгълни складове, просторни и без прозорци по фасадите. Червени тухлени стени, сив и пастелнобял камък, разбъркани и омесени, всичко това се простираше, докъдето му стигаше погледът. Бейрлон би потънал сред всичко това, без да го забележи някой, а пък Бели мост щеше да се залее двадесет пъти, без и вълна да го докосне.

А пък самата стена! Вертикален, петдесет стъпки висок сив камък, прошарен със сребристо и бяло, се извиваше в сигурно огромен кръг, но поне оттук стената изглеждаше права. И по цялото й протежение се издигаха кули и над необятно високата стена и над бойниците на всяка от тях се вееха червено-бели знамена. Зад градската стена се издигаха други кули, по-стройни и по-високи, куполите им блестяха в бяло и златно под лъчите на слънцето. Умът му беше пълен с хиляди сказания, описващи велики градове, велики столици на крале и кралици, седалища на тронове, източници на власт и на легенди, и Кемлин напълно подобаваше на всички тях, както прясната вода отива на кърчага, в която е сипана.

Наближиха събуждащия се град и навлязоха сред огромните тълпи.

— Аз какво ви казах? — викна Бънт. — Най-великият град на света. Построен е от Огиер, нали знаете. Всеки случай, Цитаделата и Палатът са вдигнати от тях. Че е стар Кемлин, стар е. Кемлин, където добрата кралица Мургейз, Светлината да я освети, създава Закона и поддържа мира на Андор. Най-великият град на земята.

Ранд беше готов да се съгласи. Беше зяпнал от изумление и му се искаше да запуши ушите си, за да заглуши невероятната шумотевица. Народ бе изпълнил гъсто платното на пътя, толкова гъсто, колкото хората в Емондово поле запълваха Моравата по време на Бел Тин. Спомни си, че в Бейрлон тълпата му се беше сторила невъзможно гъста и този спомен сега само го разсмя. Той се обърна ухилен към Мат. Виж, приятелят му си беше запушил ушите и раменете му се бяха свили така, сякаш искаше да ги дозапуши и с тях.

— Как ще се оправим сред всичко това? — извика той силно, когато забеляза погледа на Ранд. — Как ще можем да преценим на кого да се доверим при тази гмеж? Толкова много народ! О, Светлина, какъв шум само!

Ранд погледна крадешком към Бънт, преди да му отвърне. Цялото внимание на селянина беше погълнато от града; при целия този шум сигурно изобщо не ги чуваше. Въпреки това Ранд се наведе към ухото на Мат.

— А те как ще ни намерят сред толкова много хора? Не разбираш ли, празноглав идиот? Кратуна тъпкана с вълна, това си ти. Най-сетне сме спасени, стига да се научиш най-после да си държиш тъпия език зад зъбите! — Той размаха ръка и обгърна всичко наоколо — пазарищата и градските стени пред тях. — Погледни само, Мат! Всичко може да се случи тук. Всичко! Може дори да се окаже, че Моарейн вече е пристигнала и ни очаква, заедно с Егвийн и с всички останали.

— Ако са живи. Мен ако питаш, всички са загинали, като веселчуна.

Усмивката на лицето на Ранд помръкна и той се загледа към приближаващите се крепостни стени. Всичко можеше да се случи в град като Кемлин. Той упорито задържа тази мисъл в главата си.

Колкото повече се приближаваха до портите, толкова по-гъста ставаше тълпата, блъскаха се рамо в рамо, натискаха се в каруците и фургоните. Ранд се радваше, че вижда толкова много крачещи, прашни младежи, с много малко багаж на раменете. На каквато и възраст да бяха хората сред тълпата, напиращи към портите, имаха изтощен от дългия път вид, каруците бяха разнебитени, конете уморени, дрехите — омачкани от много нощи спане под открито небе, нозете им се тътреха, очите им гледаха уморено. Но уморени или не, всички тези очи сега се бяха приковали към зейналите порти, сякаш онова, което им предстоеше да видят зад тях, мигом щеше да разсее цялата им умора.

Половин дузина кралски гвардейци стояха край портите. Чистите им червено-бели наметала и лъскавите им ризници се открояваха сред прашната човешка гмеж, вливаща се през портите под каменната арка. С изправена стойка и вдигнати глави те следяха влизащите надменно и бдително. Беше очевидно, че могат всеки момент да спрат всеки от пристигащите. Но освен да разчистят пътя за движението, което напускаше града, и да се сопнат на онези, които напираха прекалено нетърпеливо, те не пречеха никому.

— Вървете спокойно. Не се натискай. Не се натискай, Светлината да те ослепи дано! Има място за всички вътре, дано Светлината да ни е на помощ. По-спокойно.

Каруцата на Бънт изтрополи под свода сред бавния прилив на тълпата и те най-сетне се озоваха в самия Кемлин.

Градът се издигаше върху ниски хълмове, — катерещи се към центъра. Друга стена обкръжаваше този център, блеснала в снежнобяло и извисяваща се над хълмовете. Зад нея стърчаха още кули и куполи, в бяло, златно и пурпурно гледаха града от високо. Ранд си помисли, че това сигурно е Вътрешният град. Цитаделата, за която им беше споменал Бънт.