Самият Кемлински път се промени неузнаваемо, щом навлезе в града, и се превърна в просторен булевард, разполовен точно по средата от ивици с трева и дървета. Тревата беше кафеникава и клоните на дърветата бяха голи, но хората бързаха край тях, сякаш не виждаха нищо необичайно в това, смееха се, говореха, спореха, вършеха всички обичайни неща за хора, излезли по улиците. Сякаш изобщо не си даваха сметка, че тази година пролетта все още не е дошла и може би никога няма да дойде. Не го забелязваха, усети Ранд. Не можеха, или пък не искаха. Очите им се плъзгаха встрани от обезлистените клони и мъртвата трева. На това, което не виждаха, можеха да не обръщат внимание; щом не го виждаха, все едно че не съществуваше.

Зяпнал към града и хората из него, Ранд се стресна, когато колата зави по една странична улица, по-тясна от булеварда, но въпреки това два пъти по-широка и от най-широката улица в Емондово поле. Бънт спря каруцата, след което колебливо извърна очи към тях. Тук движението беше малко по-слабо; тълпата се разделяше покрай каруцата, без да забавя хода си.

— Ти какво криеш под наметалото? Да не е наистина онова, за което говореше Холдвин?

Ранд тъкмо намяташе дисагите си през рамо. Дори и не трепна.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът му прозвуча твърдо. Стомахът му се беше стегнал на възел, но гласът му все пак прозвуча твърдо.

Мат потисна прозявката си с лявата ръка, но дясната пъхна под сетрето си — стиснал бе камата от Шадар Логот, Ранд не се и съмняваше в това — а очите му се присвиха като на преследван звяр. Бънт избегна да погледне към Мат, сякаш знаеше вече, че крие оръжие под дрехата си.

— Нищо не искам да кажа. Вижте, щом сте ме чули да споменавам за Кемлин, значи сте били там достатъчно дълго, за да чуете и останалото. Ако толкова държах на тази награда, щях да намеря начин да вляза в „Гъска и корона“ и да ви издам. Само дето Холдвин никак не ми харесва, а още по-малко онзи негов приятел, никак не ми харесва. Сякаш държи да ви хване вас двамата, повече от… от всичко друго.

— Хич и не знам какво иска — отвърна Ранд. — Никога не съм го виждал. — В думите му имаше известна истина: той не можеше по никой начин да различи един Чезнещ от друг.

— Аха. Е, както вече казах, не знам нищо и мисля, че не искам и да знам. Мисля, че тук всички ни чакат достатъчно неприятности, че да си търся още повече.

Мат събираше вещите си мудно и Ранд вече беше слязъл на улицата, когато приятелят му започна да се смъква. Мат се извърна сковано от каруцата, притиснал с две ръце лъка, колчана и одеялото си до гърдите. Тъмни сенки обграждаха помръкналите му очи.

Бънт се надвеси от капрата и кимна на Ранд да се приближи.

— Аз ще си мълча… — Старият фермер замълча и се огледа предпазливо. Хората се бутаха от двете страни на каруцата, но освен някоя и друга ругатня, че са спрели движението, никой не им обръщаше внимание. — Но престани да го мъкнеш със себе си — продължи тихо старецът. — Скрий го или го продай. Отърви се от него. Това бих те посъветвал. Това нещо може да привлече нечие внимание, а както ми се струва, вие никак не държите да привличате внимание.

После той изправи гръб, подвикна на коня си и бавно подкара сред претъпканата улица, без да каже и дума повече и без да поглежда назад. Един фургон, натоварен с бъчви, изтрополя срещу тях. Ранд отскочи да му направи път, залитна, и след като отново погледна по улицата, Бънт и каруцата му се бяха скрили зад ъгъла.

— Сега какво ще правим? — попита Мат, зяпнал с широко отворени очи към блъскащите се около тях хора и зданията, извисяващи се на цели шест етажа над улицата. — Пристигнахме в Кемлин, но сега какво ще правим? — Беше свалил ръце от ушите си, но дланите му потръпваха, сякаш се канеха отново да ги запушат. Целият град боботеше. Ниско, непрестанно жужене от стотиците работещи магазини и хилядите говорещи около тях хора. На Ранд му се струваше, че са се озовали сред някакъв гигантски кошер. — Дори и да са тук, Ранд, как бихме могли да ги намерим сред всичко това?

— Моарейн ще ни намери — отвърна замислено Ранд. Градът с огромните си размери тежеше непосилно върху плещите му. Искаше му се да се махне, да се скрие някъде от всички тези хора и от целия този шум. Празнотата го беше изоставила, въпреки поученията на Трам; очите му я бяха запълнили с целия този град. Затова съсредоточи вниманието си в нещата, които се намираха наблизо. без да обръща внимание на останалото. Само да гледаш тази единствена улица беше все едно да обхванеш с поглед целия Бейрлон. Бейрлон, последното място, където си бяха въобразявали, че са в безопасност. „Никой вече не е в безопасност. Може би всички те са мъртви. Какво ще правиш тогава?“

— Те са живи! Егвийн е жива! — извика той яростно. Неколцина минувачи го изгледаха озадачено.

— Може би — отвърна Мат. — Но ако Моарейн не успее да ни намери? Ако никой друг не успее да ни намери, освен… осв… — Той потръпна, без да може да го доизкаже.

— Ще му мислим, когато ни дойде на главите — отвърна Ранд решително. — Ако изобщо се случи. — Най-лошият вариант беше да потърсят Елайда, Айез Седай в кралския палат. Но преди всичко той смяташе да тръгнат за Тар Валон. Не знаеше какво е запомнил Мат от думите на Том за Червената Аджа — както и за Черната, — но той самият определено го помнеше. Стомахът му отново се сви. — Том каза да намерим хан на име „Кралски благослов“. Първо отиваме там.

— Как? Не можем да си позволим и един обяд за двамата.

— Във всеки случай това е мястото, от което трябва да започнем. Том каза, че там ще намерим помощ.

— Аз не мога да… Ранд, та те са навсякъде. — Мат наведе очи към паважа на улицата и сякаш хлътна навътре в себе си, опитвайки се да се отдръпне от всичките тези хора, които ги заобикаляха. — Където и да идем, или са по петите ни, или вече ни очакват. Ще видиш, че ще ни чакат и в „Кралски благослов“. Не мога… аз… нищо не може да спре един Чезнещ.

Ранд бързо се огледа. Изглежда, никой не беше забелязал, че Мат споменава за Чезнещия. Тълпата ги притискаше отвсякъде, погълната от собствените си грижи.

— Стигнахме чак дотук здрави и читави, нали така? — каза Ранд с груб, дрезгав шепот. — И все още не са ни хванали. Можем да се справим, стига само да не се предаваме. Няма току-така да вдигна ръце и да ги зачакам като някоя овца, положила врата си на дръвника. Няма! Е? Да не смяташ да стърчиш тук, докато не умреш от глад? Или чакаш да дойдат и да те приберат в торбата?

— Извинявай, Ранд — изломоти Мат.

— Карай — отвърна му Ранд.

Тръгнаха напосоки. Мат едва вдигна очи, колкото да не се блъска в хората, а думите му безжизнено се заизливаха от устата му:

— Не мога да престана да си мисля, че никога вече няма да видя дома си. Искам да се върна у дома. Смей се колкото си искаш, не ме интересува. Какво ли не бих дал сега, за да бъда при мама и тя да ме благослови с метлата за нещо, заради каквато и да е беля. Сякаш са окачили букаи на мозъка ми, тежки букаи. Пълно с непознати наоколо и няма кой да ти каже на кого да се довериш, ако изобщо мога да се доверя на някого. О, Светлина, Две реки са толкова далече оттук, че все едно са чак от другата страна на света. Двамата сме сами и никога няма да можем да се приберем у дома. Така и ще си загинем, Ранд.

— Все още не. Няма да загинем — отзова се Ранд. — Всеки умира. Колелото се върти. Аз обаче не смятам да се кротна на кълбо и да чакам, докато умра.

— Говориш като господин ал-Вийр — изсумтя Мат, но в гласа му най-сетне се долавяше нотка бодрост.

— Добре — каза Ранд. — Така е добре. — „О, Светлина, дано всички останали да са добре. Моля те, не оставяй да останем сами двамата.“

И той започна да разпитва за „Кралски благослов“. Отговорът на минувачите биваше най-разнообразен, но в повечето случаи се свеждаше до ругатня по адрес на всички, дето не си стоят там, откъдето са, или свиване на рамене и безизразен поглед. Някои ги подминаваха, без изобщо и да ги погледнат.