Поривът му плътно прилепи наметалото на Ранд ал-Тор към гърба му и той съжали, че дрехата не е по-дебела. Поне да си беше облякъл още някоя по-дебела риза. Колчем се опиташе да загърне наметалото, то се закачаше в колчана, провиснал на бедрото му. Не можеше да го придържа с една ръка. Другата му стискаше лъка със стрела, положена на тетивата.

Пореден силен порив издърпа наметалото от ръката му и той хвърли поглед към баща си, който крачеше до рунтавата кафява кобила. Освен воя на вятъра нищо друго не нарушаваше тежкото безмълвие, надвиснало над земята. И в тази странна тишина тихото скърцане на о̀сите сякаш пронизваше ушите му. Не се чуваше птича песен сред леса, не се мяркаше катеричка, стрелнала се по клоните. Не че всъщност ги очакваше. Не и в такава пролет.

Зеленееха се само вечнозелените дървета. Заплетени къпинаци простираха кафява паяжина над ръбестите камъни под дърветата. Оскъдната растителност, доколкото изобщо я имаше, беше главно коприва, бодли и трънаци, и тук-там миризливец, оставящ лепкава, противно воняща течност по непредпазливо скършилия го ботуш. Пръснати бели снежни преспи покриваха все още земята там, където струпани дървета хвърляха дебела сянка. А където все пак достигаше слънчев лъч, той не бе нито силен, нито топъл. Бледото слънце клечеше над дърветата откъм изток, но светлината му беше хладна и мрачна, сякаш омесена в сянка. Странна бе тази сутрин, предназначена сякаш да буди лоши мисли.

Той неволно опипа резката на стрелата. Беше готов да я изпъне до бузата си с плавно движение, тъй както го беше учил Трам. Люта беше тази зима долу при фермите, по-люта от всякога, казваха старите хора, но в планините сигурно беше още по-зле, ако се съдеше по вълчите глутници, изсипали се в Две реки. Вълците нападаха кошарите и прояждаха със зъби дървените стобори, за да се доберат до добитъка и конете. Мечки също нападаха овцете, и то в места, където не бяха виждали мечка от години. Не беше вече безопасно да останеш навън по тъмно. Хора също ставаха плячка не по-рядко от овцете, дори и посред бял ден.

Трам крачеше невъзмутимо от другата страна на Бела, като използваше копието си за тояга. Не обръщаше внимание на вятъра. От време на време леко потупваше кобилата по хълбока, за да й напомни да не спира. С яката си гръд и широко лице в тази странна утрин той беше като стълб на реалността, като скална твърд сред сънен унес. Загрубелите му от слънцето страни бяха набраздени, беше вече почти съвсем побелял. Но си оставаше все така стабилен, сякаш цял потоп можеше да се оттече край него, без дори да отмести ходилата му. Сега той крачеше невъзмутимо по каменистия път. Вълците и мечките са добре дошли, сякаш говореше изправената му снага, нека онзи, който си пази овцете, да се тревожи за тях, но по-добре да не се опитват да спрат Трам ал-Тор, когато се е запътил към Емондово поле.

Равнодушието на Трам му напомни за задължението му и Ранд гузно извърна очи да следи своята страна от пътя. Беше една глава по-висок от баща си, по-висок от всеки друг в околността, и между него и Трам нямаше почти никаква физическа прилика, с изключение донякъде на широките рамене. Сивите очи и червеникавият оттенък на косата по думите на Трам идеха от майка му. Тя беше пришълка и Ранд не си спомняше почти нищо за нея, освен усмихнатото й лице, въпреки че полагаше цветя на гроба й всяка година, на Бел Тин, напролет, както и на Слънцеднева, през лятото.

В тътрещата се каруца лежаха две малки бурета ябълкова ракия, както и осем по-големи с ябълков сайдер, съвсем леко втасал след зимното консервиране. Трам докарваше едно и също количество в хана „Виноструй“ всяка година за празника Бел Тин, и беше заявил, че само нещо по-страшно от вълците и вятъра би му попречило да го стори и тази пролет. Въпреки това не бяха слизали в селото от няколко седмици. Дори и Трам отбягваше да пътува напоследък. Но беше дал дума за ракията и сайдера, дори и да трябваше да изчака с докарването им до самия ден в навечерието на Празника. А Трам беше от хората, които държат на думата си. Ранд, от своя страна, се радваше, че най-после ще излязат от фермата, радваше се на това почти толкова, колкото и на предстоящия Бел Тин.

Докато следеше своята страна от пътя, Ранд изпита натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. За известно време се помъчи да изхвърли тази мисъл от главата си. Нищо сред дърветата не се движеше, нито издаваше звук, освен вятъра. Но усещането ставаше все по-настоятелно и по-силно и по гърба му полазиха тръпки.

Той вдигна раздразнено лъка да се почеше между плешките и се смъмри наум, че трябва да престане да си въобразява. Сред леса откъм неговата страна на пътя нямаше нищо, а Трам щеше да се обади, ако забележеше нещо от другата страна. Той се озърна през рамо… и примигна. На не повече от двадесет разтега ги следваше загърната в плащ фигура, яхнала кон. Конят, както и неговият ездач, бяха катраненочерни, мрачни и злокобни.

Плащът покриваше ездача до носовете на ботушите, качулката беше така плътно загърната, че ликът му изобщо не се виждаше. Ранд си помисли някак разсеяно, че в този конник има нещо доста необичайно, и изведнъж сенчестият процеп на качулката го накара да онемее. Виждаше съвсем смътни очертания на лице, но имаше чувството, че се взира право в очите на ездача. И не можеше да отмести поглед. Стомахът му се надигна. В гуглата се виждаше само сянка, но той усети така остро излъчващата се оттам омраза, сякаш виждаше озъбено лице. Омраза към всичко живо. И най-вече омраза към него самия.

— Какво ти става, момче? — обади се Трам.

— Ездач — изломоти останалият без дъх Ранд. — Зад нас.

— Къде? — Баща му хвана копието с две ръце и се обърна.

— Ей там… — и изведнъж думите му секнаха. Пътят зад тях беше пуст. Не вярвайки на очите си, той огледа леса. Оголените дървесни клони не можеха да прикрият нищо, но от коня и конника нямаше и следа. Очите му срещнаха питащия поглед на баща му. — Там беше. Мъж в черно наметало, на черен кон.

— Не че не ти вярвам, момче, но къде може да се е дянал?

— Не знам. Но беше там. Там беше.

Трам поклати прошарената си глава.

— Щом казваш. Хайде ела. Един кон все ще остави следи, дори и на такава настилка. Ако ги намерим, ще сме сигурни, че е бил там. Ако не… е, в такова време на човек може да му се привиди какво ли не.

Изведнъж Ранд си даде сметка какво му беше странното на този конник. Вятърът не бе раздвижил и една гънка от черния му плащ. Усети, че устата му е пресъхнала. Сигурно си го беше въобразил. Баща му беше прав. В такова утро въображението на човек като нищо може да полудее. Въпреки че не го вярваше. Но как да обясни на баща си, че човекът, който явно се беше изпарил във въздуха, бе загърнат в наметало, недосегаемо за вятъра?

Младежът се навъси и огледа околните дървета; познатият лес сега му се струваше по-различен. Почти откакто бе проходил, той беше свикнал да тича на воля из горите. Беше се научил да плува във вировете и потоците на Водния лес, отвъд последните ферми източно от Емондово поле. Беше скитосвал сред Пясъчните хълмове, за които мнозина в Две реки говореха, че носели нещастие, а веднъж дори беше стигнал с най-добрите си приятели, Мат Каутон и Перин Айбара, до самото подножие на Мъгливите планини. Това беше много далече, повечето жители на Емондово поле изобщо не бяха стигали дотам; за тях едно пътуване до съседните села, Стражевия хълм или Девенов просек, представляваше голямо събитие. И никъде досега не беше се натъквал на място, което да го изплаши. Днес обаче Западния лес не беше това място, което познаваше. Човек, който може да изчезне изведнъж, може отново да се появи, също така ненадейно, и то до самите тях.

— Остави, татко, няма нужда. — Трам спря и се извърна изненадан, а Ранд прикри избилата го червенина, като придърпа качулката над главата си. — Сигурно си прав. Няма защо да търсим нещо, което не съществува. По-добре да побързаме да стигнем селото и да се отървем от този вятър.

— Една лула няма да ми дойде зле — отвърна бавно Трам. — И една халба ейл край огнището. — Лицето му се озари от широка усмивка. — Пък и ти, предполагам, нямаш търпение да се видиш с Егвийн.