— Кръв и пепел! — изръмжа Мат. — Нищо чудно, че Хейк хич не се притесняваше, че ще се измъкнем.

На светлината на лампата проблясваха мокри железни решетки в желязна рамка. Ранд започна да ги бута. Бяха здрави като канара.

— Видях нещо — обади се Мат. Той се запрепъва припряно през боклуците към рафтовете и се върна с един ръждясал лом. Заби края му под желязната рамка и Ранд присви очи.

— Внимавай с шума, Мат.

Мат направи гримаса и изсумтя, но спря. Ранд хвана лома и се постара да намести стъпалата си здраво в нарастващата локва на пода. Навън изтрещя и те напънаха. С мъчително скърцане, от което космите по врата на Ранд настръхнаха, желязната рамка се помръдна — на четвърт пръст, ако имаше и толкова. Изравнявайки усилията си с тътените и тряскащите мълнии, те отново и отново занапъваха. Нищо. Четвърт пръст. Отново. Колкото косъм. Нищо. Нищо.

Изведнъж краката на Ранд се подхлъзнаха във водата и двамата се изтърсиха на пода. Ломът издрънча в решетките като гонг. Ранд остана да лежи в локвата, затаил дъх, вслушвайки се. Пълна тишина. Само дъждът.

Мат облиза наранените си кокалчета и го изгледа ядно.

— С такава скорост никога няма да се измъкнем.

Желязната рамка се беше измъкнала от прозореца само колкото да провреш два пръста под нея. Десетки дебели пирони преграждаха тесния отвор.

— Просто трябва да продължим — каза Ранд и се изправи. Но докато наместваше лома под ръба на рамката, вратата изскърца под нечий напън. Клиновете обаче й пречеха да се отвори. Двамата с Мат се спогледаха разтревожено. Мат отново измъкна камата. Вратата пак изскърца.

Ранд си пое дълбоко дъх и се помъчи да придаде тежест на гласа си.

— Върви си, Хейк. Вече се каним да спим.

— Боя се, че грешите. — Гласът беше толкова мазен и изпълнен със самоувереност, че веднага издаваше притежателя му. Ховал Гоуд. — Господин Хейк и неговите… питомци няма да ни безпокоят. Те спят дълбоко и на заранта само ще се чудят къде ли сте изчезнали. Пуснете ме, млади приятели. Трябва да поговорим.

— Нямаме за какво да говорим — извика Мат. — Вървете си и ни оставете да спим.

Гоуд се изкиска зловещо.

— Разбира се, че има за какво да си поговорим. Знаете го не по-зле от мен. Прочетох го в очите ви. Знам какво представлявате, може би по-добре от самите вас. Усещам го как се излива на вълни от вас. Вие вече наполовина принадлежите на моя господар. Престанете да бягате и го приемете. Така нещата за вас ще станат много по-лесни. Ако онези дърти вещици на Тар Валон ви намерят, ще ви се доще да си прережете гърлата, но няма да можете. Само моят господар може да ви защити от тях.

Ранд преглътна с мъка.

— Не знаем за какво говорите. Оставете ни да спим.

Дъските по пода в коридора заскърцаха. Гоуд не беше сам. Колко ли мъже беше докарал със себе си в двете каляски?

— Престанете да се държите глупаво, мои млади приятели. Знаете. Знаете много добре. Великият властелин на Мрака ви е белязал за свои. Писано е, че когато той се събуди, новите Властелини на ужаса ще бъдат тук, за да го възхвалят. Вие сигурно трябва да сте двама от тях, иначе нямаше да ме пратят да ви намеря. Помислете си. Вечен живот и власт, за каквато не сте и сънували. — Гласът му трепереше — може би от алчността, която сам изпитваше към тази власт.

Ранд хвърли поглед към прозореца тъкмо когато поредната мълния раздра небето, и за малко да простене. Краткото просветване показа мъжете, застанали навън, взиращи се към прозореца, без да обръщат внимание на поройния дъжд, който ги заливаше.

— Това започва да ми омръзва — обяви Гоуд. — Или ще се покорите на моя господар — на вашия господар, — или ще бъдете принудени да се покорите. А това никак няма да ви бъде приятно. Великият Господар на мрака властва над смъртта и може да дарява с живот в смъртта или със смърт приживе, както той избере. Отворете вратата. Тъй или иначе, бягството ви е към края си. Казах, отворете!

Сигурно беше казал и още нещо, защото нечие тежко тяло се стовари върху вратата и тя потрепера.

— Подчинете се — заповяда Гоуд от коридора. — Подчинете се, за да не съжалявате после цяла вечност!

— Ако нямаме избор… — Мат облиза пресъхналите си устни пред изумения поглед на Ранд. Очите му шареха като очи на язовец, попаднал в клопка; лицето му беше пребледняло, той се задъхваше: — Можем да се съгласим на ужким, а после да се измъкнем. Кръв и пепел, Ранд, няма никакъв изход.

Думите сякаш стигнаха до сетивата на Ранд през вълна, натъпкана в ушите му, „Никакъв изход.“ Над главите им отекна мощен тътен. „Трябва да намерим изход.“ Зад вратата Гоуд ги зовеше настоятелно, молитвено; вратата се приплъзна още един пръст навътре, готова всеки миг да се отвори. „Изход!“

Светлина изпълни стаята и го заслепи. Въздухът около него изрева и лумна. Ранд усети как някаква сила го поде и го блъсна в стената. Срути се на пода, а ушите му закънтяха и всички косми по тялото му настръхнаха. Зашеметен, той се олюля и се изправи. Огледа се изумен и не повярва на очите си.

Светилникът се беше катурнал, но продължаваше да гори. Всички бъчви и щайги бяха обгорени и димяха. Прозорецът, с решетките и всичко останало, заедно с по-голямата част от стената, беше изчезнал, оставяйки на мястото си нащърбено отверстие. Покривът беше хлътнал, струйки пушек се съпротивляваха на поройния дъжд по ръбовете на отвора в стената. Вратата се беше измъкнала от пантите и се беше килнала към коридора.

Пристъпвайки като в мъгла, като в някакъв нереален сън, Ранд изправи светилника. Струваше му се, че сега това е най-важното на света.

Купчината изпотрошени щайги изведнъж се разсипа и сред тях се изправи Мат. Той се олюля, примигна и започна да се опипва, сякаш искаше да се увери, че всичко по тялото му все още си е на мястото. Присви очи и погледна Ранд.

— Ранд? Жив си. Помислих, че и… — Той млъкна, прехапа устни и потрепера. Едва след миг Ранд осъзна, че се смее, и то на ръба на истерията.

— Какво стана, Мат? Мат? Какво стана?

Мат потръпна още веднъж и се успокои.

— Мълния, Ранд. Гледах тъкмо към прозореца, когато удари в решетките. Мълния. Не разбирам как… — Той отново млъкна, погледна накриво към килнатата врата и гласът му стана остър. — Къде е Гоуд?

Нищо не помръдваше в тъмния коридор зад вратата. От Гоуд и спътниците му нямаше нито знак, нито звук, въпреки че в мрака можеше и да се крие нещо. Ранд се надяваше, че са загинали, но не можеше да се насили да надникне в черния коридор, за да се увери, дори за това да му предложеха кралска корона. Нищо не помръдваше и долу в нощта, под доскорошната стена. Всички останали стени стояха здрави и на мястото си. Объркани викове се понесоха откъм горния етаж на хана, последва трополене на тичащи нозе.

— Да се измъкваме, докато все още е възможно — каза Ранд. Набързо очисти багажа им от изсипалите се отломки, хвана Мат за ръката и го задърпа припряно към зейналия към нощта отвор.

Когато първите капки дъжд намокриха лицето на Ранд, над хана изтрещя нова мълния и той се спря нерешително. Хората на Гоуд все още бяха навън, изпопадали в локвите, с крака към отвора в стената. Дъждът плющеше в широко отворените им зяпнали към небето очи.

— Какво има? — попита Мат. — Кръв и пепел, нищо не виждам!

— Нищо — отвърна Ранд. „Късмет. Светлината сама… Нима?“ Той потръпна и внимателно поведе Мат през труповете. — Стреснах се от мълнията.

Обърна се само веднъж. Поройният дъжд почти скриваше „Танцуващият каруцар“ от погледа му. Мълнията освети силуета на някакъв мъж — размахваше юмрук към тях двамата и към небето. Дали беше Гоуд, или Хейк, не разбра. Дъждът се изливаше като из ведро. Той се забърза в нощта, вслушвайки се сред рева на бурята дали някой не ги преследва.

Каруцата подскачаше на изток по пътя за Кемлин. Ранд, легнал в сламата се взираше назад. Слънцето, все още скрито зад сивите облаци, продължаваше да виси над главата му, но колата вече трополеше сред поредното селище с къщи от червени тухли, обрасли с лозници. Откакто напуснаха Четиримата крале, селцата бяха все по-нагъсто.