Някои от хората махаха или викаха за поздрав на Хаям Кинч, фермера, на когото беше каруцата. Господин Хинч, мълчалив човек с грубовато лице, им подвикваше по някоя и друга дума през зъби, захапал лулата си. Стиснатите зъби правеха думите му почти неразбираеми, но те звучаха някак ведро и изглежда, хората оставаха доволни. Никой не обръщаше особено внимание на двамата пътници, които селянинът возеше в каруцата си.

Ханът на малкото градче премина пред очите на Ранд. Беше варосан, с покрит със сиви плочи покрив. Пред портата му гъмжеше от хора, които влизаха и излизаха, кимайки си небрежно. Някои се спираха да поговорят. Познаваха се. Селяни преди всичко, ако се съдеше по облеклото им — с ботуши, гамаши и палта, които не се отличаваха много от неговите, макар по тях да личеше малко необичайно за Две реки предпочитание към ярки шарки. Жените носеха големи бонета, прикриващи лицата им, и бели престилки, поръбени с дантели. Може би бяха по-скоро градски хора, а не народ, дошъл от околните ферми. „Има ли някакво значение?“

Той отново се отпусна на сламата, загледан в селото, или градчето. Оградени дворове и подрязани плетове обграждаха пътя, а също малки фермерски къщи, от чиито червени тухлени комини се виеше пушек. Единствените дървета край пътя бяха ниски шубраци, подредени и питомни като в селски двор. Но клоните им стърчаха голи към небето, също толкова изсъхнали като дивите лесове на запад.

Колона от фургони, поели по обратния път, изтрополи по средата на пътя и избута каруцата почти на ръба на платното. Господин Кинч премести лулата в ъгъла на устата си и се изплю през стиснати зъби. Погледна с едно око към страничното колело, да не би да се закачи в плетовете, и продължи напред, като изгледа сърдито кервана на търговците.

Никой от кочияшите, размахващи камшици във въздуха над впряговете с осем коня, никой от охранниците с изпънати лица, подрусващи се на седалките до кочияшите, не хвърляше поглед към каруцата. Ранд проследи със затаен дъх отминаващия керван. Ръката му се задържа под наметалото, стиснала дръжката на меча, докато не ги отмина и последният фургон.

Когато и той се изниза на път към селището, което току-що бяха подминали, Мат се извърна на седалката до селянина и се наведе назад, докато не срещна очите на Ранд. Шалът, който го пазеше от прахта, бе сгънат и завързан ниско на челото, но дори и така той присвиваше очи срещу сивкавата дневна светлина.

— Нещо да си забелязал отзад? — попита той тихо. — Какво ще кажеш за фургоните?

Ранд поклати глава и Мат кимна. Той също не беше видял нещо обезпокоително.

Господин Кинч ги мерна с ъгълчето на окото си, отново премести лулата си и плесна юздите. Конят отново тръгна в раван.

— Още ли те болят очите? — попита Ранд.

Мат опипа шала на главата си.

— Не. Не много. Във всеки случай не, ако не гледам право към слънцето. А ти? По-добре ли си?

— Горе-долу. — Всъщност си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Цяло чудо беше, че му мина толкова бързо. Това направо си беше дар на Светлината.

Неочаквано край каруцата премина отряд конници, запътени на запад, след фургоните на търговците. Дълги бели якички висяха над броните на ризниците, плащовете и палтата под тях бяха червени, като униформите на пазачите на портата на Бели мост, но от по-фин плат и по-добре скроени. Коничните им шлемове блестяха като сребърни. Седяха на конете си, изправили гърбове. Тънки червени ленти се развяваха зад остриетата на дългите им копия, които бяха наклонени под един и същ ъгъл.

Някои от конниците хвърляха поглед към каруцата, докато преминаваха покрай нея в две колони. Всяко лице беше покрито от маска с тънка стоманена решетка. Ранд почувства облекчение, че е скрил меча си под наметалото. Неколцина от конниците кимнаха на господин Кинч, не че го познаваха, просто така. Господин Кинч на свой ред им отвръщаше със същото, но въпреки привидното му равнодушие в кимването му се долавяше одобрение.

Конете вървяха бавно, но като се добавеше и скоростта на каруцата, ги отминаха сравнително бързо. Ранд неволно ги преброи. Десет… двадесет… тридесет… тридесет и двама. Той надигна глава и изгледа отминаващата по Кемлинския път колона.

— Кои са те? — попита Мат отчасти с любопитство, отчасти с подозрение.

— Кралската гвардия — процеди господин Кинч през зъби. Очите му не се отместиха от пътя пред тях. — Няма да стигнат по-далече от Бренския лес, освен ако не са ги извикали. Не е както по-рано. Той дръпна от лулата и добави: — Е, в тия времена някои части от кралството не са виждали гвардейци от година, че и повече. Не е както по-рано.

— Какво правят? — попита Ранд.

Селянинът го изгледа.

— Пазят мира и поддържат закона на кралицата, разбира се. Издирват злосторници и ги изправят пред съда. — Селянинът изпуфка с лулата и добави: — Вие двамата трябва да сте от много далече, щом не познавате кралската гвардия. Откъде сте?

— От много далече — отвърна Мат преди Ранд да успее да се обади. — От Две реки. — Веднага щом го изрече, съжали, че не може да си вземе думите назад. Мисълта му все още не беше се избистрила. Опитват се да се скрият, а споменава име, което можеше да изкънти като камбана в ушите на някой Чезнещ.

Господин Кинч изгледа Мат с крайчеца на окото си и запуфка умълчан с лулата.

— М-да, това наистина е много далече — отрони най-сетне той. — Почти на границата на кралството. Но работите май наистина са тръгнали на зле, щом като в кралството има хора, които дори не разпознават гвардейците на кралицата. Изобщо не е като едно време.

Ранд се зачуди какво ли щеше да каже господин ал-Вийр, ако някой седне да му обяснява, че Две реки е част от владенията на кралицата. Кралицата на Андор, предположи той. Може би кметът все пак го знаеше — той знаеше много неща, от които Ранд се беше изненадвал — а може би и други го знаеха, но никога не беше чувал някой да го споменава. Две реки си бяха Две реки. Всяко селце се оправяше само със собствените си проблеми и ако се случеше някое затруднение да засегне повече от едно село, Селските съвети го решаваха помежду си.

Господин Кинч дръпна юздите и каруцата спря.

— Аз съм дотук. — Тесен коларски път отвеждаше на север сред ниви, по които зърното все още не беше покълнало, в далечината се виждаха няколко фермерски къщи. — Още два дни и ще стигнете Кемлин. Всеки случай, ако приятелят ти вече може да се държи на крака.

Мат скочи на земята и взе лъка и вещите си, след което помогна на Ранд да се смъкне от задницата на каруцата. Ранд се олюля, но отмести ръката на приятеля си и се опита да направи няколко крачки сам. Все още се чувстваше неуверен, но краката поне го държаха. Дори сякаш ставаха по-силни, докато пристъпваше.

Селянинът не подкара веднага коня си. Изгледа ги продължително, смучейки лулата си.

— Можете да си починете един-два дни в къщата ми, ако искате. Няма да изтървете кой знае какво. Каквато и болест да те е хванала, момко… е, двамата със старата за толкоз години сме изтърпели какви ли не болести, още преди да се родите, а и децата си сме ги лекували от такива болежки. Но като те гледам, не си заразен.

Мат присви очи, а Ранд усети, че се е намръщил. „Едва ли всички са замесени в това. Не е възможно да са всички.“

— Благодарим ви — отвърна той. — Но вече съм добре. Наистина. Колко остава до следващото село?

— Карисфорд ли? Ще го стигнете пеша още преди да мръкне. — Господин Кинч извади лулата от зъбите си и отри замислено устни. — Отначало ви взех за избягали чираци, но сега вече ми се струва, че бягате от нещо много по-сериозно. Не знам какво е. Не ме интересува. Разбирам ги тези работи и мога да преценя, че не сте Мраколюбци и едва ли ще оберете или нараните някого. Не като някои, дето скиторят по пътищата напоследък. Аз самият съм си имал неприятности веднъж-дваж, когато бях на вашите години. Ако ви потрябва място, където да се скриете за някой и друг ден, фермата ми е на пет мили по този път — той кимна към коларския път — и дотам никой не ходи. Каквото и да ви преследва, едва ли ще ви потърси там. — Той се окашля, сякаш притеснен, че е изговорил толкова много думи наведнъж.