— Ще хапна — обеща Ранд. Беше готов да се съгласи на всичко, стига да го оставят в тази стая. — Няма да го будя.
— Гледай да не го правиш — предупреди го твърдо госпожа ал-Вийр, макар и гласът й да бе ласкав. — Ще ти донеса възглавница и одеяла.
Когато излязоха, Ранд придърпа единствения стол в стаята до леглото и седна на него, за да може да наблюдава спящия Трам. Колко хубаво беше, че госпожа ал-Вийр му беше напомнила да поспи — челюстите му изтракаха при поредната прозявка, — но сън все още не го хващаше. Трам можеше да се събуди всеки момент и може би щеше да остане буден само за малко. Ранд трябваше да го изчака, докато се събуди.
Лицето му се изкриви, той се помръдна в стола и разсеяно отмести дръжката на меча, която го натискаше в ребрата. Не биваше да споменава на никого за онова, което му беше казала Моарейн. Но това все пак беше Трам. Това беше… Той стисна зъби. „Моят баща. На баща си мога да кажа всичко.“
Трябваше да остане буден, докато Трам се събуди. Трябваше само да…
Глава 9
Прорицанията на Колелото
Тичаше и сърцето му биеше в гърдите. Стъписан, той огледа голите хълмове наоколо. Това не беше място, където пролетта бе просто закъсняла. Тук пролет никога не бе дохождала и никога нямаше да настъпи. Нищо не растеше в студената почва освен груби лишеи. Провря се през морени, дваж по-високи от ръста му. Прах покриваше канарите, сякаш дъжд никога не ги беше умивал. Слънцето стоеше в небето като издута кървава топка, по-яростно от най-жежкия ден на лятото и толкова ярко, че можеше да заслепи очите му, ала в оловния въртоп на небето се вихреха и кипяха от хоризонт до хоризонт тъмночерни и сребристи облаци. Но въпреки вихрещите се облаци никакъв полъх не докосваше земята и въпреки слънцето въздухът беше студен, като в най-дълбоката зима.
Без да спира своя бяг, Ранд непрекъснато се озърташе през рамо, но не можеше да види преследвачите си. Само пустинни хълмове и катраненочерни планински върхове, повечето увенчани от стълбове тъмен пушек, издигащ се в небесата, за да се слее с купестите облаци. Но макар и да не виждаше онези, които го гонеха в дивия си лов, той ги чуваше как вият след него, чуваше гърлените им гласове, крещящи от възторга на преследването, виещи от радост за предстоящата кръв. Тролоци. Приближаваха се, а силите му привършваха.
С отчаяна пъргавина той се изкатери по остър като резец на нож рид и със стон се срина на колене. Под него, в безкрайната пропаст, се спускаше стръмна скала, пропаст, хиляда стъпки дълбока, огромен отвесен каньон. Белезникави облаци мъгла се стелеха по дъното на каньона, дебелата им сивкава повърхност тъжно се люшкаше на талази, блъскащи се в скалния ръб под него. На моменти сред мъглата проблясваха огнени петна, сякаш отдолу изведнъж лумваха гигантски огньове и после угасваха. Бездънната урва кънтеше от непрестанен тътен и мълнии пронизваха сивотата, достигайки чак до оловното небе.
Но не толкова гледката към бездната изсмукваше силата му и изпълваше голото пространство около него с безнадеждност. Сред самия център на яростните изпарения нагоре се издигаше планински рид — по-висок от всичко, което бе виждал от подножията на Мъгливите планини, и черен — като изгубена надежда. Тъкмо този мрачен каменен шип, кама, раздрала небесата, бе източникът на неговото отчаяние. Никога не беше го виждал, но го знаеше. Споменът за него проблесна и се стопи като сребърна нишка, когато се опита да го докосне. Но споменът беше тук. Знаеше, че е тук.
Невидими пръсти го докоснаха, задърпаха ръцете и краката му, мъчейки се да го завлекат към върха. Тялото му се сгърчи в спазъм, готово да се покори. Ръцете и краката му изтръпнаха, сякаш бе повярвал, че може да зарови пръстите на ръцете и нозете си в камъка. Призрачни нишки се увиха около сърцето му, затеглиха го, зовяха го към планинския шип. Сълзи обляха лицето му и той се сви към земята. Усещаше, че волята му се изцежда като вода от пробито ведро. Само още мъничко, и щеше да тръгне натам, където го зовяха. Щеше да се покори, да стори това, което му нареждаха и внезапно намери друго чувство у себе си: гнева. Бутаха го. Теглеха го. Но той не беше овца, която да натикат в кошарата. Гневът се сви в як възел и той впи душата си в него, като удавник, впил пръсти в парче дърво сред буйния поток.
„Служи ми“ — прошепна глас в безмълвието на разсъдъка му. Познат глас. Беше сигурен, че ако се вслуша добре, че ще го разпознае. „Служи ми.“ Той разтърси глава, мъчейки се да го изхвърли от съзнанието си. „Служи ми!“ Той размаха юмрук към черния връх.
— Светлината да те погълне, Шайтан!
Изведнъж наоколо се възцари тежката миризма на смърт. Над него се извиси силует в плащ с цвета на засъхнала кръв, фигура с лице… Не искаше да види лицето, гледащо надолу към него. Не искаше и да помисли за това лице. Мисълта за това лице го пронизваше, превръщаше мозъка му в жарки въглени. Една ръка се пресегна към него, Без да мисли, че ще пропадне, той рязко се дръпна. Трябваше да се измъкне. Да избяга далече. Пропадна, полетя във въздуха, дощя му се да изкрещи, но не намери в себе си дъх за това, изобщо не можеше да диша.
Изведнъж се оказа, че вече не е сред голата земя, не пропадаше повече. Галена от порива на вятър трева се гънеше под ботушите му. Приличаше на цветна поляна. Почти се разсмя, като забеляза рехавите дървета наоколо и храсталаците, които, макар и неразлистени, осейваха нежно нагънатата равнина, която сега го обкръжаваше.
Далече зад гърба му се издигаше планина, върхът й беше пречупен и раздвоен, но тази планина нито го плашеше, нито всяваше отчаяние в него. Беше само един планински връх, макар да изглеждаше странно не на място тук, самотен, без други върхове наоколо.
Около стръмната планина течеше широка река и на остров сред нея се издигаше град, излязъл сякаш от приказките на веселчун. Град, обкръжен от стени, които блестяха сребристобели под топлото слънце. Обзет от радост и облекчение, той тръгна към стените, заради сигурността и мира, които знаеше, че ще намери зад тях.
Щом се приближи до тях, очите му различиха извисяващи се кули, свързани с чудни арки, увиснали във въздуха. Високи каменни мостове се издигаха в ефирни дъги между двата бряга на реката и отвеждаха към островния град. Дори от това разстояние той можеше да различи фината каменна изработка на сводовете, на пръв поглед твърде нежни, за да издържат на буйните води, които се пенеха под тях. Отвъд мостовете се намираше убежището. Светилището.
Внезапен мраз прониза костите му. Ледена кора покри кожата му, въздухът се изпълни с усойно зловоние. Без да се обръща, той се затича, затича се да избяга от преследвача си, чиито ледени пръсти драпаха в гърба му, дърпаха наметалото му, тичаше надалеч от фигурата, ядяща светлината, с лице като… Не можеше да си спомни това лице, не искаше да си го спомня. Тичаше. Около него — само заоблени хълмове и равно поле… и му се дощя да завие като подивяло куче. Градът се смаляваше пред него. Колкото по-силно тичаше, толкова повече се отдалечаваха белите, блестящи стени и раят. Смаляваха се все повече, докато не се превърнаха в бледо петънце далеч на хоризонта. Студената ръка на преследвача го стисна отзад за яката. Ако тези пръсти го докоснеха, щеше да полудее. Или по-лошо. Много по-лошо. И въпреки че беше сигурен в това, той залитна и падна…
— Неее! — изкрещя той.
…и изпъшка, когато камъните на паважа му изкараха въздуха. Изумен се изправи. Стоеше пред един от онези чудни мостове. които бе видял да се извисяват над реката. Край него минаваха усмихнати хора, облечени в толкова ярки цветове, че му приличаха на цветя. Някои го заговаряха, но той не можеше да ги разбере, макар думите им да звучаха така, че би трябвало да ги разбира. Но лицата им бяха приятелски и всички му сочеха напред, отвъд моста, напред към блестящите, облицовани със сребро стени и кулите зад тях. Към убежището, което знаеше, че го очаква там.
Тръгна сред тълпата, вливаща се по моста, и после в града, през портите, вградени във високите стени. Зад тях го чакаше приказна страна, в която най-нищожната постройка приличаше на палат. Сякаш на строителите бяха казали да вземат камък, тухла и керемида и от тях да съградят красота, която да спира дъха на смъртните.
